Пред кабинета на селското джи-пи се изсипа тумба цигани. От всякакъв калибър. Липсваха само кучето и вожда на племето. Докато чакаха застанали пред вратата, ромите не спряха да говорят на висок глас и да се побутват.
         Доктор Петров миеше ръцете си след прегледа на последния пациент, когато дочу викове отвън. Едва забележимо трепна и вдигна в недоумение вежди. Отвори вратата и се стъписа. Отдавна не бе имал такова масирано ромско нашествие.
         Циганите леко снишиха гласове и, продължавайки да се обясняват с ръкомахания, избутаха един млад ром в кабинета.
         Доктора постоя във въпросително очакване още няколко секунди. Ромите млъкнаха и той затвори вратата на кабинета. Седна зад бюрото си. Мургавият пациент се поогледа и нерешително пристъпи напред. Нямаше представа къде да застане и какво да прави.
         Джи-пито му посочи стола и се приготви да пише.
         - Име и възраст?
         - Сабри.
         - Възраст? – повтори доктора.
         - На 24 ша ставам.
         - Оплаквания?
         - Доктор, кашля.
         - Кой кашля бе? – Около очите на джи-пито се появиха едва забелижими бръчици.
         - Аз кашля.
         - Айде, кажи му да дига блузата. Петров изимитира интонацията на циганина. Опитът излезе много сполучлив. – Дишай! – Доктора обходи със стетоскоп гръдния кош на Сабри. – А сега кашляй! ... Готов си. Пари имаш ли?
         - Доктор, бащица ша даде.
         Джи-пито написа нещо неразбираемо на един кочан. Погледна Сабри, откъсна изписания лист и му го даде.
         - С тая рецепта – право в аптеката. И ша знайш, че ша му мине бе! ... Айде! – Джи-пито посочи с глава изхода. Пак изми ръце и отвори широко вратата. Сабри не мръдна от мястото си. Ромите отпред - също.
         - Други? – подкани ги Петров.
         Казаха си нещо и пуснаха напред една шалвареста и корместа циганка. Тя потътра джапанки и отиде при Сабри. Джи-пито затвори след нея.
         - Доктор, ша ражда. – обади се Сабри.
         - Кой ше ражда бе, Сабри?
         - Жената. – кимна с глава към нея. Гледаше право в очите на Петров. Замига бързо-бързо и продължи със заговорнически тон:
         - Доктор, ша даваш листа за ...
         Не можа да се доизкаже. Вратата се отвори и към джи-пито с широки крачки се устреми едър господин с куфарче, с блестящи рамки на очилата, блестяща игла на вратовръзката, блестяща верижка на часовника.
         - Седни. – Петров посочи на циганката леглото, покрито в едната страна с парче балатум. Бременната седна, без да сваля немигащ поглед от влезлия.
         Новодошлият поздрави джи-пито, веднага сложи куфарчето си на стола за пациенти и го разтвори. Щом раздвижи ръцете си, циганите видяха да проблясва злато по пръстите му. Човекът вадеше от куфарчето и слагаше на бюрото пред доктора малки шишенца, флакончета, тефтери, хартиени кубчета, проспекти, календарчета.
         - Виброцил? – кимна Петров към купчината.
         - Виброцил. Промоция. Запознайте се с новите му продукти. А за Ваше улеснение – ето адрес и бланки за поръчка. Всичко това е за Вас, безплатно. Довиждане.
         Блестящият господин излезе, като остави след себе си сгъстен парфюмиран въздух. Сабри и жена му не шаваха и гледаха ококорено. Не изпуснаха нито едно негово движение.
         Д-р Петров погледа замислен рекламната купчина на бюрото си и побарабани с пръсти.
         - ... Значи, жената ще ражда, а? – Посочи с поглед към надутите шалвари, изобилно нацвъкани с дребни цветчета.
         - Аха. Доктор, ша даваш листа за болницата.
         Циганката си седеше и хрисимо мълчеше. Очите й огледаха оставената купчина пред джи-пито, все още малко ококорени, и странно блеснали.
         Доктора приготви документите за родилното и им ги подаде. Отвори вратата. Срещна погледите на останалото индианско войнство.
         - Други? – В гласа на джи-пито прозвуча неприкрито нетърпение.
         Отговор не последва. Сабри и бременната излязоха и си тръгнаха, а след тях потегли и съпровождащата ги тълпа с нестройни движения.
         Д-р Петров изпусна рязко въздух и се протегна. Отпусна се и запали цигара. Спокойствие.
         Но не за дълго.
         Ромската тайфа се върна след няколко часа. Този път – още по-възбудена, с още по-силни викове. Дойдоха да искат линейка за родилката.
         Привечер Мария акушерката влезе в кафе “Централ“ за кратко разпускане. Видя доктора, подпрян над голяма чаша бира на една отдалечена маса . Той й кимна и я покани мълчаливо. Мария също си взе бира и се запъти към него. Възслабата й фигура изглеждаше уморена. Седна и въздъхна.
         - Петров, тая линейка ми разби бъбреците. Ама хайде, оправихме я, мургавелката.
         - Роди ли?
         Акушерката се засмя пресипнало.
         - Терсине жена бе! В родилното жените като видят зора, викат оо, майко, оо, майко! Пък тя: бащице, бащице! ... Роди момче.

         След седмица акушерката влезе в кабинета на джи-пито с джезве кафе в една ръка и някакви бумаги в другата.
         - Докторе, получих картона на бебето на Сабри, циганчето.
         Мария наля кафе в две чаши и запали цигара. – Знаеш ли как са го записали? – Усмихната поднесе картона и го сложи на бюрото точно пред погледа на джи-пито.
         Д-р Петров се взря в ръкописните данни. Размърда уста като риба и изгледа акушерката налудничаво.
         - Виброцил!? ...