След като нанесе и втория слой, Жужа гледаше матовия блясък на бързосъхнещия лак върху добре оформените си нокти. Погледът й отскачаше ту към маникюра, ту към телефоните - тя чакаше поредния звън в кантората. Това можеше да се сравни с ези-тура – дали ще звънне стационарния или мобилния. Този път беше мобилният.

         - Имоти „Петра”, кажете!
          - Жужи?
         - Сладък, ти ли си?
         - Аз съм, Жужи. Прибрах се… И сърце не ми даде да ти се обадя преди да имам с какво да те зарадвам. Кога ще те видя?
         - Сега колко е, Еди?
         - 3 и 15. Да идвам ли?
         - Нее, не, как ще идваш?! Забрави ли?... Ти сега откъде се обаждаш?
         - От един магазин…, хъни, ще ти разправям, като се видим! Имам изненада за теб. Като я видиш, ще паднеш.
         - Сериозно?! Какво е?
         - Не казвам. Нещо много специално за теб.
         - Виж сега, поне до 6 часа не трябва да мърдам оттука. После ще изляза и ще тръгна към нашето място. Но кажи за изненадата. Подарък ли е?
         - Жив подарък. Не си сънувала такова нещо, Жужи. Уникат.
         - Нима? Ще ми кажеш ли какво е?
         - Скорпион. Намерили са го в камъните на пирамидите, в Египет. Не си виждала такъв.
         - Миличкият ми! Ще те цункам. Навсякъде.
         - И аз. Значи, прибирам се, пък като мине 6, да те чакам?
         - Да. С подаръка.
         - Аха. Хайде.

         Жужа остави мобилния и подскочи от ъгъла на бюрото, където беше седнала. Тръсна гарвановочерната си грива, поразкърши в нещо като танц тяло, и накрая завърши с един жест, запазена марка на Васко Кеца – пускането на водата от казанчето:
          - Ииииийес!

         Радост. После – ровичкане из малката лъскава чантичка. На бюрото се изсипаха червила, моливи, сенки. Огледалото. Корекция на грима. 3 и 30. Само толкова ли? Прическата. 4 без 10. Днес нещо клиентите стачкуват. Времето много бавно върви.
         Жужа се огледа още веднъж. Огледа и бюрото си. Не я свърташе на едно място. Седна и зарови из компютъра. Тръгна да отваря разни страници, които бе подминавала досега, само и само да залъже вниманието си с нещо.
         Не се бе виждала с Еди от два месеца. Липсваше й осезаемо. 5 и 20. Повторна корекция на грима, прическата. Освежаване на дъха и миризмите на тялото. Само да не се обадят от къщи. Красимир, децата. Малко пасианси на екрана, после шофиране. Няма клиенти. 6 наближава.
         Жужа стана и заключи вратата. После бръкна в най-долното чекмедже на бюрото си и извади оттам две пакетчета. От едното измъкна нов луксозен чорапогащник и внимателно го обу, след като свали стария и го пъхна в плика на новия, пак в чекмеджето. Съблече тъмносиньото костюмче и отвори втория пакет. Изтърси го на бюрото, от него изпадна малка червена рокличка. Облече я и се преобрази. Погледна си часовника, облече шлифера с цвят на пустинен пясък и го закопча старателно. Провери ключалките на вратата и тръгна.

         Вървеше усмихната, знаеше, че е хубава и се чувстваше добре. Усещаше малки взривове в себе си при мисълта за нейния Еди – те я зареждаха с топлина и я оставяха без дъх.
         Ето го тяхното кафе с тъмния салон. 6 и 15. Влезе вътре и се закова на място, докато свикне с тъмнината. Огледа внимателно. Еди го нямаше. Излезе навън и зачака. Много минувачи, а той не се вижда между тях. Жужа започна да разглежда витрините наоколо. 6 и 30. Взривовете в нея бавно угасваха. Очите й започнаха да губят блясъка си. Влезе в кафето и поръча да й изцедят един грейпфрут. 7 без 5. Еди не идваше.
         Тръгна си малко след 7 и 30. Извади мобилния си телефон и набра неговия номер. Еди не отговаряше.
         Върна се в кантората подтисната. Уморено прибра червената рокля, но си остана с хубавия чорапогащник. Винаги можеше да каже, че се е наложило да го купи, защото онзи, с който бе излязла сутринта се е скъсал. Пое към къщи без настроение.
         Колата им на паркинга я нямаше. И в апартамента нямаше никого. Това усили още повече усещането й за празнота. Мъжът й не се беше прибрал. Децата – също ги нямаше. Чу виковете им зад блока, играеха. Застана за няколко минути пред терариума.
         В клетката, по дължината на цялата стена на стаята, се прескачаха 12 скорпиона. Видяха й се агресивни – значи никой не ги беше хранил. Внимателно им сложи храна и ги загледа. Черни, лъскави. С цвят на препечено кафе, с цвят на неузряло кафе. А днешният, който не успя да получи. Какъв ли беше? А Еди? Еди…
         Наближаваше 9. Защо Красимир, този домошар, още го няма?
         Иззвъня телефонът.
         - Ало.
         - Госпожа Петрунова? Говорете със съпруга ви.
         - Ало, Жуже… Обаждам се от полицията. Не ме чакай. Лягайте си с децата.
         - Красимире! Какво става?!?
         - … Блъснах с колата един човек. Носеше стъкленица. Загледах се в стъкленицата и…
         - И сега? Жив ли е? Ще се оправи ли?
         - Не. Умря на място. Беше млад.
         - Боже, какво говориш…
         - Знаеш ли… Чувствам, че трябва да ти го кажа… В стъкленицата имаше жив скорпион. Бял. Албинос. Виждала ли си такъв?
         - Господи!!!
         - Но от удара стъкленицата стана на сол. Скорпионът избяга.