Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

АНГЕЛСКА ФРЕСКА

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

 

 

КАМБАНА

 

 

    Солено, слънцето се стича
    по стрехите. И в тоя залив
    отеква звън със мелодичен
    кънтеж, като във празна зала.

     

    Върви една жена по кея.
    А роклята й, разлюляна,
    звъни и над прибоя пее,
    като пробудена камбана.

     

     

 

 

 

НЕСЕБЪРСКА ЦЪРКВА

 

 

    Ти си свещта, която аз поднасям
    на любовта си пред иконостаса.

     

    Завиждат ни, поглеждайки през рамо,
    светците от иконите във храма.

     

    Завиждат на трептящата ти аура -
    тя в пръстен над челото ти догаря -

     

    и на плътта топяща се, в която
    дими фитилът черен на душата ти.

 

 

 

ДЪЛГИЯТ, ВИЕЩ СЕ ПЪТ

 

 

    По брега като змия извива се път
    от изхвърлени миди, корав, неотъпкан.
    И под мене черупките остри хрущят,
    озвучавайки моите стъпки.

     

    Арогантния пясък те властно възпират,
    той до мен да достигне не може.
    Със живота на хиляди миди е гарантирана
    чистотата на моята кожа.

 

 

 

ГРОБИЩЕ ЗА НЕВЪЗВРЪЩЕНЦИ

 

 

    „Човек е дошъл от водата, и пак
    при нея накрая се връща!...”
    И морският бряг се превръща във Праг.
    Морето е Синята къща.

     

    А тука е суша. Излъгана смърт.
    Погребани дрехи и водка.
    И само могилките сутрин димят,
    като преобърнати лодки.

 

 

 

КОРАБИ НА ДЕТСТВОТО

 

 

 

    Корабът на детството пак пред мен минава,
    колкото миражен, толкова и скъп.
    И бразда от пяна тихо се стопява
    там, на хоризонта зад самия гръб.

     

    Вие завещахте ми в тягостно наследство
    таз бразда пенлива, чезнеща почти!...
    Кораби на детството, днеска вий къде сте,
    да развея ваште мачти и мечти?...

 

 

 

НОВАТА АФРОДИТА

 

 

    Несебър. Водорасли мъртви сплитат
    пред мене слънцето, оранжева зеница.
    Стрелват се, по дъното прелитат
    подобно риби, сенките на птици.

     

    А на брега изсъхва твойто тяло,
    като кора, захвърлена на плажа.
    И с нокти от черупки, йод и вятър,
    септември тихомълком те разгражда.

     

    След малко струйки плът ще потекат,
    ще вържат възелчета със вълните,
    и в люлката от пяна ще родят
    от страстите ти нова Афродита.

     

    А мисълта ти и света, най-после слети,
    ще светят като вир, като зеница,
    в която рибите не спомените, слепи,
    ще прелитат като сенки на птици.

 

 

 

УЛОВ НА МЕТАФОРИ

 

 

    В далечината - мачтите, забити
    като карфици в игленика изумруден
    на залива. През въздуха прелитат
    като метафори, пламтящи пеперуди.

     

    Изрязан е брегът като крило
    на птица, неуспяла да политне.
    Скалите - Сфинксове с пропукано чело.
    На ветровете - пясъчни - косите...

     

    Парчета свят. Загадъчни. И къси.
    Но те за мен са плът от тялото Му, нафора.
    За мене - паякът, вдън паяжината на мисълта си,
    причакващ пеперудите-метафори.

     

 

 

МОРСКИ ХОРИЗОНТ

 

 

    С дантели бели изгревът плете
    за този свят копринена покривка.
    Под полъха им утрото расте.
    С криле, извити като устни дете,
    напомнят чайките на литнали усмвики.

 

 

 

СЛЕДОБЕДНА БРОЕНИЦА

 

 

    Самотен наниз бабички по пейките.
    Мълчат подобно кехлибарени зърна
    във броеницата на есенната скука.

     

 

 

ХРАМ

 

 

    Стръкчето на вярата.
    Расте
    върху заседналата в гърлото ми буца.

 

 

 

ИЗЛИЗАЙКИ

 

 

    Загледани в изографисаните сводове,
    се спънахаме
    във просека на прага.

 

 

СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ

 

 

    Какъв пропукан зид!...
    Крепи се само
    на некролозите, отдавна залепени.

 

 

ИНТУИЦИЯ

 

 

    Тук църквите са касички, в които –
    прозвъннали –
    отекват стъпките на чужденците.

 

 

 

 

КЛЮЧАЛКАТА

 

 

    По кея вече час тя скита
    и силуета й се мярка,
    като блуждаеща в мъглите
    самотна мъничка ключалка.

     

    През роклята й прошумяват
    вечерните лъчи оскъдни.
    И тя - пронизана - сродява
    брега реален със отвъдното

     

    море!... Ще натежава здрача.
    На спомена в мъглите тъмни
    ще бродиш ти, все тъй прозрачна,
    там, по брега на паметта ми,

     

    като ключалката, която
    е всъщност липса - празнота е.
    Но пази тя на Необята
    недооткрехнатите стаи.

     

     

    Несебър, 91 - 97

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 24. август 2012 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]