Ивайло Иванов

поезия, сатира

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ЗВЕРОВЕТЕ НА АВГУСТ

 

Ивайло Иванов

 

 

 

Възкръсналият син на фараона

 

 

    Прикован със цигарени клинци,
    препариран след толкоз безумия,
    дълго спах в свойта прашна провинция
    като труп на египетска мумия.

     

    Мислех, няма какво да откраднат
    от духа ми, престанал да вярва!...
    Но той шавна, щом беше нападнат
    от бълхи – Зверовете на Август!...

     

    Като стадо разгонени слонове
    във плътта ми те впиха хоботчета
    и почувствах, на спазми и стонове,
    как във мен се пробужда животът ми.

     

    Но ведно със живота, изконния,
    изпълзя и смъртта от долапа,
    че атласа ти мой, анатомийо,
    бе на страшно решето нахапан!...

     

    Как разбраха: в интимните гънки
    на плътта спотаена е влага,
    та с брезбройни хоботчета тънки
    в тая влага се впиха веднага,

     

    чак дордето есхатоса влажен
    аз надмогнах, полегнал честит,
    щом местата им почнах да мажа
    със памуче от камфоров спирт.

     

    Тъй възкръснах щастлив, окончателен,
    и ухаещ от ханша до шията,
    като станах, при туй, привлекателен
    за Ищар – дъщеря на комшията!...

     

    Във дома ми тя нощем на пръсти
    като котка се вмъкваше: „Хоп!”...
    И започвахме с лапички тръста си
    във раван, анапесет и в галоп,

     

    и в пустинните нощни безумия
    шепнех аз: „Твойто тяло е амфора!”...
    „А пък твойто прилича на мумия!” -
    рече тя. - „Под диска, пълнолунния,
    безнадеждно привлече ме камфора!”…

 

 

 

Хайдуци

 

/баща и син!/

 

 

    Една бълха самотна се е впила
    в корема ми – там, мъничко над пъпа,
    и от плътта с трогателна интимност
    като детенце тя кръвта ми суче.

     

    А че дете е, имам пълно право
    аз да твърдя, понеже преди малко
    на същото това злокобно място
    убих баща й – кръвопиец първи, –

     

    зарад което и с такова име
    го бях нарекъл: Петко Страшника!...
    А този пък навярно е детето му,
    сиреч, синът на Петко Страшника!...

     

    Ще почакам експертиза от литературния
    Институт, и ако са роднини,
    ще погубя и невръстния наследник
    и ще захвърля трупчетата им в клозета.

     

    Не ща го и тоя изедник!
    Яли ги вълци и псета!...

     

    П. с.

     

    - Яли ги вълци-микроби и псета!...

 

 

 

Колизеум

 

 

    В арената на празната чиния
    ловя бълхи и пукам ги безспир,
    и тъй се забавлявам – като тия
    патриции, над древния ни мир
    владеещи по римски. Да бе, да бе!...
    Провинциите мои /на ума!/
    оказаха се, всъщност, доста слаби,
    и ето, че бера им днес срама!...

     

    Небето се люлее над главата ми,
    като пола от клип на Лепа Брена,
    и трепкат най-дълбоките ми атоми,
    на този свят над Римската арена.

     

    Бълхите тук са мойте гладиатори
    и щом ги хвана, викват без забавяне:
    „Берекет, живот и здраве, императоре!
    Отивайки да мрем - те поздравяваме!…

     

    Недей показва средния си пръст ти,
    ни палеца, ни мишците корави,
    а на кръвта със виното ни гъсто,
    пийни едно наздраве: Аве! Аве!”…

     

    Не ви я ща кръвта! Не ща арената!...
    Но явно е, че нямам изход друг!
    Понеже, да си кажем съкровено,
    щом сте свободни, крехките ми вени
    превръщате в решето!... И на пук
    на свойта милозливост, неприсъща
    на строгостта във римския нрав,
    със стражата на десетте си пръста
    прегръщам ги, преди да се разпръсне
    последният им писък: „Аве!,
                                                         Ав!”...

 

 

 

Малкия владика

 

 

    Бълхата, впила мъничко хоботче
    в изящния ти, тънък, гръцки глезен,
    подскочи мигом, ръста си надскочи,
    и в моя глезен впи хобот болезнен.  

     

    - Благодаря Ти! – казах аз на Бога, –
    че разреши живота ми така,
    както самият нямаше да мога,
    венчавайки ни чрез една бълха!...  

     

    И в миг си я представих как със митра,
    обсипана със мънички рубини,
    пред царски двери тя пристъпва хитро,
    а след това към куполите сини  

     

    издига две ръце със бели свещи
    и моли се с гласчето си горещо:
    - О, Господи, Ти людете твои
    призри навеки и благослови!...  

     

    И тъй като по своето призвание
    епископът е образ на Христа,
    тя дава ни след тайнството „венчание”
    да си отпият нашите уста  

     

    от мъничък потир със обща кръв.
    /Какво, че тя с произход е такъв?
    Ний длъжни сме да помним неизменно,
    че от владика е пресътворена./  

     

    И тъй като в началото, разглезен,
    аз казах, че е гръцки твоя глезен,
    във края, след процесия такава,
    какво могъл бих още да добавя,  

     

    освен това: Под южните смокини,
    докоснал те по скулата, гъркиньо,
    ще бъда вечно млад, ти – вечно млада,
    венчани
    от Митрополита на Елада.

 

 

Електронна публикация на 02. август 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]