Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ЕСЕННИ СТИХОТВОРЕНИЯ

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

 

 

ГРАФИКА

 

 

      Броди есенна несрета
      из помръкналия лес.
      Паяжинки и дървета
      светят за последно днес.

       

      За последно?... Още много
      дни ще могат да трептят,
      да ги кърми небосвода
      с бистрата си, млечна гръд.

       

      Уловена пеперуда
      пърха, сякаш е листо.
      Всичко във леса е чудо!...
      И поточето, и то,

       

      рони сребърни съзвучия,
      бърза, бяга все напред –
      сякаш скоро е научило,
      че ще се превърне в лед.

       

      И картинка непозната
      се виши сред небосвода:
      Сякаш някой в тишината
      драснал е с ръка чудата
      графика от черни клони.

       

       

 

 

 

ЕСЕНТА КАТО ВЪЗМОЖНОСТ

 

 

      Като бъчви кравите
      хълбоци издуват.
      Вятър чупи ставите
      на тревите. Чуваш

       

      как свистят прошарени
      стръковете жълти.
      В миг: платното шарено –
      изгледът – се гътва,

       

      и поля, и ридове,
      и потоци-змии
      вятърът насмита ги
      в своята фуния

       

      и ги свива вятърът
      до едното „Няма!”.
      Само мрак. Земята е
      буца мрак. И само

       

      мълчаливи, в строгата,
      предвечна тишина,
      жълтеят се двурогите
      крави и луна.

 

 

 

ДОЖИВЯВАНЕ

 

 

      ...И бавно лятото догаря
      във есенните си пожари.

       

      Горят в карминено червено
      последните листа на клена.

       

      И тъй прозирна резеда
      излъчва нежната бреза,

       

      че скелетът й свети нощем:
      Забравено ковчеже с мощи.

       

      А там далеч, зад хълма чак,
      преди да го погълне мрак,

       

      в гората
      слънцето догаря.

       

      И клоните
      са капиляри.

 

 

 

ЕСЕННИ СЪОТВЕТСТВИЯ

 

 

    Отново съм по тез места, където
    вълшебната фантазия не мре.
    И ято корморани във небето
    се гмурват като в дъно на море.

     

    Потъване е полетът, изглежда,
    потъването – полет,
    и едва
    прозрял таз проста мъдрост, се разрежда
    на струйки дим горчивата трева.

     

    Полюшват се тревите мълчаливо –
    опалени от залеза са те –
    и ти усещаш вече: всичко живо
    престава в тая есен да расте,

     

    прибира се във себе си, готово
    едва напролет да избликне в клас.
    И капчици слана, като олово,
    тежат по тез треви. И върху нас.

 

 

 

КАЛЕТО
/старинна крепост/

 

 

 

    Там, дето се е водила война,
    там, дето преди векове убити
    били са войни с горди имена,
    днес – паяжинни нишки сред тревите.

     

    И само колкото за да не рухне
    днес споменът кой бил е прав и пръв,
    понякога сред нивите избухват
    калинки – като топли капки кръв.

 

 

 

над вечным покоем

 

 

    Сами сме в манастирчето. Седим.
    С глъчта си тоя век ни е оставил.
    И никнат кипариси – като дим
    от праведния жертвеник на Авел.

     

    Монасите отдавна са в пръстта.
    Гробовете им тънат във райграса.
    Под звезден звън едничка вечерта
    замята ни със черното си расо.

     

    И е нелепо да съзираш как
    хотели стават бившите обители.
    И се черви в предзалезния мрак
    едно небе, което сме обидили.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. ноември 2012 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]