Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съдържание на цикъла | страницата на автора

 

ИЗ „ЖИТИЕТО НА СВЕТИ ДИДИМ”

 

Ивайло Иванов

 

 

 

    Не съм Дидим Александрийски,
    понеже той е предвидим.
    Какво да каже ще поиска,
    освен, че суета и дим

     

    е всичко земно, при което
    сащисан осъзнаваш ти,
    че радостта едва в небето
    душата ти ще приюти.

     

    Към бъдното небесно щастие
    човек изкачва се безспир
    по стълба от Свето Причастие,
    в копнение за Дух и мир.

     

    „Напред, о, друже мой, с китара
    към щастието да вървим!” –
    Така си пееше със вяра
    пустиножителят Дидим.

     

    Над него пък ливански кедър,
    подобно втори небосвод,
    разтворил бе чадъра щедър
    от клони, цветове и плод.

     

    И пясък и пустинен вятър
    не съклетисваха Дидим:
    Под кедъра като във шатър
    той нощем спеше невредим.

     

    ...Но ето, във среднощна доба,
    под портокалова луна,
    когато мъртви, като в гроба,
    спят всички сенки до една,

     

    когато бухал, кукумявка,
    бекас, фазан и лешояд,
    отложили са своята спявка
    за видимия дневен свят,

     

    край кедъра пропука нещо,
    на самотата му на пук!...
    Какво ли ще е туй зловещо
    пращене на чакъл и звук?

     

    – Нима съм се побъркал? Мигар
    безумието ми расте?... –
    Към шатъра вървеше тигър
    с двумесечното си дете!

     

    Дори, по-точно да се, каже:
    със зъби носеше го той.
    И диря от сълзица влажна
    браздеше жълтия покой

     

    на животинската му морда,
    по тъжна и от чернозем.
    Тя днес въобще не беше горда,
    понеже имаше проблем.

     

    Какво го мъчеше? Какво ли
    го тук зовеше във този час?
    Ах, тези тигрови неволи,
    неразгадаеми за нас!...

     

    Рожденият му син, когато
    за пръв път търсеше храна,
    играейки си във тревата,
    във миг усети как една

     

    корава като шип тревица,
    със цялото природно „зло”,
    като стоманена карфица
    заби се в детското око!

     

    Ами сега? Като си няма
    той вещи пръсти на човек?...
    Как таз иглицата от стомана,
    на лекар без мехлема лек,

     

    от ириса си да извади,
    та пак да бъде невредим?
    …Понесал тигърчето младо,
    вървеше тигър към Дидим!

     

    Дали уплаши се аскета
    в среднощния си, свят покой?
    Дали извика към Небето:
    – О, тигре, тигре! Ангел мой!...

     

    /Във смисъл – Ти прати ми ангел,
    понеже този тук, космат,
    досущ прилича ми на паднал,
    в среднощния ми, черен свят!... /

     

    Ах, не! Той толкоз нежно пипна
    доброто тигърче по ириса,
    че свободата първобитна
    пое си глътка ненаситна,

     

    на йод и терпентин с мириса.

     

    – Отново здрав! Отново волен!
    Дидим! Светецо! Друже мой!...
    Бях във самия ад. Бях болен,
    ти върна моя свят покой! -

     

    крещеше тигърът - и пясък
    под жълтите му ходила
    излиташе със кварцов блясък,
    като под гуми на кола!...

     

    – Ела във моята бърлога!...
    – А, моля, тук съм си добре!
    – Тогаз води ме ти при Бога!...
    – „Бе, знаех, че не съм във ред!” –

     

    помисли си Дидим, но рече:
    – Та ти без друго си си там!
    Аз само, от Христа далече,
    в пустинята се моля сам!

     

    Но вече зная – посегателство
    е то над моя онтос чист.
    Защото хорското приятелство,
    по-чисто от библейски лист,

     

    яви ми се в нощта, така че
    по звездните му писмена
    прочетох: – Трябва да прекрачиш
    на долината си от здрача

     

    в човешката котловина! –

     

    ....И тръгна си Дидим, прегърнат
    през рамо с тигъра щастлив,
    и няма те се обърнат
    назад, за да не се превърнат

     

    във солен стълб и наратив.

     

    А вечно скитайки, ще пеят:
    – Човешката злочестина
    затуй се дава, че във нея
    откриваш ти, като идея,

     

    онази Слънчева страна

     

    на свойто щастие, което
    под габър, кедър или бук,
    на любовта чрез битието
    духа спасява още тук!....

     

    /Така завърша Житието,
    на всички мистики напук!/

     

    ...Написах го във стих, по повод
    онези каменни сърца,
    които с мегатонна злоба,
    подпират някои лица,

     

    но да се молят не умеят,
    ни търсят кедъра добър.
    Единствено за смут копнеят,
    под политически чадър!...

     

    „Напред, о, друже мой, с китара
    да стреснем тез гранити днес.
    А утре и срещу Сахара
    ще екне нашият протест!”...

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. май 2010 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]