Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ИЗ „ПАСТИРЪТ НА МУХИ“

 

 

ТРАКТАТ ВЪРХУ ИМЕТО „ЕВИТА”

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

 

    Две линии преплитат се във този
    трактат за името – съвсем като войната
    между червените и белите им рози –
    война красива между имената,

     

    която повече фехтовка е за мозъка,
    отколкото сражение епическо...

     

    Едната нишка е натурофилософска,
    а другата, разбира се, филологическа.

     

    Изпуща бримката си първата от онзи час,
    във който аз, за първи път с момиче,
    установих – изгубил ум и глас, –
    че няма, скъпа, никакво различие

     

    между природата, разцъфнала сред песни,
    и тялото ти, в мириси обнажено.
    Тук фактите отдавна са известни!
    Неловко ми е даже да ги кажа...

     

    Еднакви сокове пулсират в дървесата,
    туптят в пръстта и в тялото ти зреят.
    Еднакви – цикли; фазите в луната
    и твойте лични фази на тъгата
    са подчинени на една „идея”.

     

    Когато ти си бременна, си свод
    и купол ти над тайнство си без име.
    А нощем твойта гръд подобно плод
    над мен тежи и същото шепти ми.

     

    Така че твойто тяло е изтляващ
    контур, щрих, битие отграничено,
    което – принципно – не се разграничава
    от битието на света около мене.

     

    Да, още повече, че и за двете Бог
    в езика дал е името „живот”,
    а тая първа дума е лирическа.

     

    И тук започва нишката филологическа....

     

    Защото „Ева”, казва „Битие”,
    значи „живот”. Но със какво го „казва”,
    щом Битието – като питие –
    пак ми поднася Чашата си празна
    и моли ме и днес да я напълня
    с благодатта на името ти пълно.

     

    Добре! Наливам в Чашата сакрална
    на твойто име просфорния звън:

     

    Евита – вита – витамин – виталност –
    битувам – битие – естъ – съм.

     

    Да не смутя частиците прекрасни,
    ще спра до тук. И без това е ясно,

     

    че както в теб животът невъздържан
    зачева се, любовнице света,
    така и в твойте име се съдържа
    отвека пълнотата на света.

     

    И никой филолог – и физиолог –
    не би оспорил горното. Единствено
    във някои пунктове би протестирал Бог,
    но Той е в положение малцинствено.

     

    Във смисъл, че е „общество от Трима”.

     

    А пък и тази контрадикция значима
    не е „по принцип” и не е фатална,
    ами обратно – с оглед нашта святост,
    по-скоро е с мотиви социални
    и охранителни: - Да пазиме патриархата!...

     

    И да внимаваме, обръщайки дъната,
    в играта със двусмислените думи.

     

    И как да не „внимаваме в играта”,
    щом Бог дори, реши ли да продума,
    пързулва се по словото незримо,
    че то по-лесно и от лед поднася
    и не със друго, а със твойто име
    изрича Естеството свое: „Аз съм”!...

 

 

 

 

 

ЛЮБОВТА НА ГЛУХОНЕМИТЕ

 

 

Ивайло Иванов

 

 

„И Словото стана плът.”
Йоан. 1:14

 

    В купето, на седалките, до нас –
    двама глухонеми.
    И детето им.
    То изчуруликва нещо, сочейки
    птицата, за миг влетяла в кадъра
    на прашното стъкло.
    Те заговарят.

     

    Аз не съм виждал по-отелесено слово
    от техния пантомимичен говор,
    аз не съм чувал по-ефирен глас
    от полъха, облъхнал във анфас
    лицата ни, втрещени като статуи.
    Какви пейзажи шепнеха лицата им!...
    Не устни, а копринени, прозирни ласа,
    ловящи прелетелите гримаси,
    не пръсти, а най-тънки ветропоказатели,
    готови с всеки полъх да препратят
    по нови друми думите. Нима
    не проговаряше плътта сама?...
    Един екстаз от патетични длани,
    от мигли, гънки, мимики, събрани
    във речника на тялото... Едно
    прераждане на знаците... Дано
    да се намери друг да го опише.
    Аз ще се слея с лекото затишие
    в предзалезния дрезгав полумрак
    на Тракия, за да погледам как
    под стихналата синева свенлива
    на погледа им малкият заспива,
    а татко му запалва… Дрезгав дим
    разсява се в купето свечерено,
    в което вече час със теб седим
    и си мълчим подобно глухонеми.

     

     

     

     

     

МОСТЪТ НА ВЪЗДИШКИТЕ
(кантос)

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

    „Венеция през зимата” – навярно
    така бих кръстил тази своя тъжна
    любовна песен. Но сега е лято.
    И ти над мене тяло си извила
    подобно мост, а аз под теб съм легнал
    като река и към съня изтичам.
    Очите ти – подобно сини риби –
    се гмурват във водите ми кристални.
    На устните ти ладията лека
    гърдите на реката набраздява.
    И бавно аз изтлявам и пътувам
    под тебе, моя лодчице, люляна
    на ласките с вълните неумели.
    И нежните води текат, додето
    от тялото ти – тънка катедрала –
    гърдите ти ударят за вечерня.
    За сетен път – щастлив, но и разкаян –
    тогава аз към притвора поемам,
    но този път не си ти мост, а купол –
    фронтон, отдето Славата ме гледа
    прощаваща и съдеща. И тръпне
    олтарът ти във сетна литургия,
    а горе – под прозоречната ниша –
    разнежен, хорът ангелски въздиша.
    След жертвата вечерна аз почивам
    с води успокоени. Трепка залез
    със пластика червена върху синята
    пътека на реката!... И тогава
    един гондолиер през мен минава
    и плавно пее свойта канцонета.
    И колкото се по отдалечава,
    по-тежка сянка хвърля – да не видя
    как върху твойто рамо се изкачва
    едно момиче, девствено все още.
    На моста спира. С лакътчета тънки
    под себе си то стопля перилата.
    За нещо много скъпо се досеща.
    В реката се оглежда.

     

                                                 И въздиша.

 

 

 

 

 

ЖЕНИТЕ, ОТ КОИТО ПИХ ВОДА

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

    Израснах аз на завет край жените
    като врабец сред есенни лозя.

     

    Соковете, наместо в мойто тяло,
    туптяха бурно в стволовете гъсти
    и листите засенчваха крилцата ми.

     

    Ти, моя рахитична биографийо,
    защо и днес прозвънваш в моя сън
    като топуз за крехкия ми глезен?

     

    Камбанките на твоите звена –
    тъй както днес разискрят бистър звън –
    ще почнат утре траурно да бият.

     

    Защото чувам: Из лозята шета
    със ножици в ръка и свирепее
    под свода тъмен… вятърът? Лозарят?...

     

    И ставите на храсти и дървета –
    преди за сетен път да онемеят –
    със тъмното му ехо проговарят:

     

    „Аз съм лозата, вие – пръчките;
    който пребъдва в Мене, и Аз
    в него, той дава много плод.

     

    А ако някой не пребъде в Мен,

     

    той бива изхвърлен навън като пръчка,
    и изсъхва; и събират пръчките,
    та ги хвърлят в огъня и те изгарят.”

     

    И аз ли съм ластар такъв? Страхът
    пробожда като с пика дробовете ми.

     

    И аз усещам крехките си стави
    как бавно ме разкъсват и прорастват
    в изсъхналите есенни филизи.

     

    Как мъртвите листа туптят напразно:
    довчерашни сърца, а днес – раздрани
    парчета плат от овехтяла риза.

     

    ...До залеза, до кървавата роза
    на залеза се разпростира този
    несъразмерен скелет от безплодие,

     

    обхванал изнурената планета.
    От него ли контурите ми сивкави
    застиват в куха бронзова обвивка?

     

    О, аз усещам – спуща се Деня,
    във който вкупом ще се вкаменя:
    с обесени – по гласните ми струни –

     

    телца на неродени птичи трели,
    с очи – безцветни стъкълца; и с клюн –
    протегнат към зърната наедрели!

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 04. февруари 2015 г.
Публикация в кн. „Пастирът на мухи“, Ивайло Иванов, Изд. „Линеа Принт“, Троян, 2008 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]