Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съдържание | страницата на автора

 

РУИНИ

 

Ивайло Иванов

 

 

 

Банално е, но все пак да го кажа:
светът - по принцип - е устроен катедрално.
Дори и днес оскъдните руини
за почерка първичен ни говорят.

 

Най-горе: Сводът, куполи сребристи
над прашните ни пътища издигнал.
Дъгата, като арка-откровение.
Колоните на боровете, също
дорийски колони на духа ни.
Върбата, свойта арка триумфална
над бързащия ручей извисила.
Прегънатият стан на наште майки,
когато ний от болест сме безсилни.
Родилката, издула объл купол
за рождество – и ново въплъщение.
Любимата, над нас извила тяло
не в похот – във зачатъчно начало.

 

Дори гредата в нашите очи, която
ни пречи Архитекта да съзреме,
дори и тя напомня за колона
от срутила се нявга катедрала.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 24. юни 2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]