Ивайло Иванов

поезия, есеистика

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

ПЛОВДИВ ЧÉТЕ И ПЛОВДИВ ЧЕТÉ

 

(фрагменти от пътепис)

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

ПЪРВА ГЛАВА. ПЛОВДИВСКИТЕ ПОЕТИ

 

 

          В един предишен разговор в „Литературен вестник” М. Неделчев сподели, че Велико Търново бил самостоятелен литературен вилает, за който се знае относително малко. „Непростимо малко”, би могло да се каже, но да не поправяме професора. Това е вярно – шапка свалям – абсолютно вярно, но то не се отнася само до Велико Търново. И за Пловдив се отнася същото това, и за много други градове на литературна България. Значи, ако щеш вярвай, дожаля ми, като гледах Пловдивските поети как са се наредили като аптекарски шишета на наградите „Христо Г. Данов”, онази вечер под къщата на едноименния поет. Издател и „поет”. Гледат с жалостив поглед, облечени със сиви пуловери – сиви дънки, имаш чувството, че още малко – ще избухнат и, същевременно, прекрасно знаеш, че точно тези няма да избухнат никога. И няма никога да вземат и наградата. Гледат с жалостив поглед: сиви пуловери – сиви дънки, то да не дърпам дявола за опашката, ама аз съм сто пъти по-добре от тях!... Ами какво, аз се вясна за малко в Пловдив, видя се с някой приятел и си тръгна наопаки, а пък те остават завинаги в Стария град, застопорени навеки от себе си. Много си приличат – като ги наредиш едни до друг – и до четиридесет би могъл да преброиш. На наградите „Христо Г. Данов” не бяха повече от петима-шестима. Сиви дънки – сив пуловер, но това определено не значи безличие. Просто, пазят модата от края на 70-те, това време е особено трогателно и скъпо за сърцето ми. Друго какво да предположим, като хуманитарна версия и рефлексия? Ами, не е добре работата, откъдето и да я погледне човек. Община Пловдив така ги е устроила, че просто се чудиш – да ги „устрои” ли иска или да ги умори? Като тръгнеш из Стария град, и виждаш – поет до поет. Един държи някакъв ключ от стара къща и я отключва един път на две седмици, друг – самодеен кръжок, и на него му идват на гости един път седмично да ги обучава. Това е то, Община Пловдив мисли за културата. И Кирил Христов не е бил далеч от синекурата, но е избягал чак във Чехия. Значи, има изход от всяка ситуация, щом пожелае талантливият човек.
          Представяш ли си, един стругар или зидаромонтажист, ако работеше със същата интензивност?... Ми, ние нямаше да имаме никакво строителство и икономика тогава. Ние щяхме направо да измрем от глад. Както и става, на практика. Ей тъй, като му дойде настроението, стръгне две-три стружки от детайлчето и иде след това да пие бира и да говори за духовност и култура. Ама, моля ви – уволнете ги!... Би трябвало да се работи много повече. Вижте, например, техните колеги, софиянците, как се скъсват от бачкане. Ще живне икономиката и културата, и без всякакво общо ползване. Имам предвид - Стария град, те го ползват като някаква обща собственост.
          И, най-лошото, мислят си, че живеят истинския живот. И, още по-лошо, не знаят дали съществува или не „Литературен вестник”. Не ги интересува, един вид. И от това битието си пати най-много. Той така навремето Пантелей Матеев не се е интересувал от това, дали и „Златорог” съществува. Докато Багряна се е втуркала много по-активно... И се е съхранила много повече. Тя и не е пиела, между другото, също важен аспект. Конгломерат от неслучайни фактори.
          Нито пращат материали до „Литературен вестник” /те дори не подозират, че съществува такъв/, нито спират да пият по цяла нощ. И наричат всичкото това с чудатото и неудачното име – „истински живот”. Истинско пропиляване на дните е това!... Стягай се, вземи корема си в ръце, човече, и работи, работи!... За какво си роден на този свят, ако не за да се сбъднеш професионално и да откриеш Бога?.... Бога трудно ще Ги открие човек злостен и тъп като теб, но поне опитай да се сбъднеш поетологически. Една епиграмка да напишеш – и веднага я изпращай някъде. Все файда някаква ще има, все ще вземеш някой лев и ще нахраниш семейството и децата си. Няма жена ти да те мрази все така, няма дечицата ти да пищят и да скимучат от глад. И катарзис в нечия душа ще предизвикаш – мала не!... Моля те, човече, сбъдвай се, на колене ти падам, моля те, заслушай се и помисли над изпълнението на съвета ми.

 

 

 

ВТОРА ГЛАВА. ОТГОВОР НА ПИСМО

 

 

          Мила Ками, благодаря ти от все сърце!... Аз бях на една поредица от събития, наречена "Пловдив чете", и се върнах едва на 12-ти вечерта, затова не можах да ти отговоря по-рано. Но няма нищо, сядам и пиша сега. Не, не е излизала никъде и това е добре. Благодаря ти, че я харесваш, това истински ме вдъхновява и възрадва душата ми. Само те моля "Ружа Долцинска" да го поправим на "Ружа Доцинска", сложил съм едно "л" в повече. Тя нали е от село, мисля, че от "долове" се извежда и псевдонима й. /И от "долчини" би могло да се изведе./ Друго сме ние, които ходим по градищата. Великото надморско пътешествие – Троян – Кърнаре – Пловдив чете. Дългият виещ се път през пустинята на Необята и непокорените баири на Балканите. Имаше интересни събития – Милен Русков, премиера на "Събрано" от Ани Илков и т. н. Видяхме се за кратко и с Миглена Николчина. Смятам я за най-голямата българска поетеса от последните десетилетия. И за една от големите в Плеядата на българския поетичен небосклон. Друго не знам какво да кажа... Ани Илков е взел да оплешивява. Прилича ми на Емил Чоран и на Крокодила Гена едновременно. Това е добра атестация за поет. От Крокодила – играта, от Емил Чоран – трагичното. Двете основни сплавящи стихии в ани-илковата поезия. Тя душата на Ани Илков явно само от стихии се „сплавя”. Може и във въздуха да се разпада, кой я знай... Сега, без кафе и цигари, малко ми е трудно да се фокусирам върху душите на колегите, ще изляза да си ги взема, и ако не ме срещне циганин, вагабонтин или псуващ поет, ще продължа да пиша по-нататък. Благодаря ти от все сърце! Прегръщам те!...

 

 

 

ТРЕТА ГЛАВА. ХУБАВАТА СНИМКА

 

 

 

          Отляво надясно: Димитър Кръстев, Юлиан Жилиев, Мая Ангелова, Ивайло Иванов, Гергина Кръстева и Шинка Дичева – преподаватели в Пловдивския университет. С изключение на един. На втори... и на трети... Те пък са преподаватели в Русе, София и почетни професори и доценти на себе си. /Специално десният ми крак е главен асистент. А левият сега отстъпва – и пристъпва към защита на докторантурата./

 

          Natalia Andreeva. Ивайло, как си, моето момче, радваш ли се на живота и на лятото, на хубавите момичета и виното, на битничеството и думите, които се превръщат в завършени стихотворения? Големи сте сладури на тази снимка. А Юлиян никак не се е променил, откакто го видях последния път. Оставяй от време на време по някой стих тук, за да знаем, че си добре. :)

 

          Ивайло Иванов. Благодаря ти от все сърце!... Юлиян е чудесен човек!... И всички, които сме на тази снимка, сме чудесни хора!... Една седмица в Пловдив... Опитвам се да напиша пътепис. Опитвам се да събера впечатления си и да поощря своя разум, който желае да се завърне в главата ми /защото той много често бяга от там/. Пращам ти на имейла своите снимки от Троян – от тревите и ливадата покрай реката. Аз не мога да ги пратя на друг човек, нито да ги кача във Фейсбук – една лоша дума, един по тежък упрек – и ще се блокирам, те ще се заразят със злоба и страх и няма да мога да ходя след това на ливадата край реката. А пък при нашите две души такава опасност няма. Приятелството – най-дълбокото доверие – е нещо като образ на духовната любов. Неин красив ипостас, присъстващ сред нас на земята... Не съм ходил на официалните срещи от "Пловдив чете" – та те узаконяват до безкрайност себе си. Движих се с мои близки и далечни приятели и така нахраних душата си... Само на Марко Ганчев подарих една своя книга. /И му казах, че нямам пари да си купя неговия мемоарен том./ Само при него катастрофата между това, което фантазираш за даден автор и това, което представлява наяве, бе деликатна, мека и почти неосезаема... Хареса ми и Ина Пелева. Момиче на моята възраст с рижа коса и лисича муцунка. Като говори, сякаш души въздуха – нали е пергамент и писан текст... Говори обаятелно и талантливо. Научила се е да поставя акцентите така, сякаш танцува сред самия въздух в празна стая. Като вълшебна фея. Подарих й своя книга. И след това я четох "заедно" със нея - знаех, че и тя в този миг нейде се радва... Запознах се и със семейство Панови. Александър Панов и жена му Правда. Продаваха на щанда на издателство "Диоген" като обикновени... продавачи. Казах й, че е изключително хубава /продавачка?/ и на четвъртия път вече се запознахме. Четири комплимента, значи, са ме довели до нея. Говорихме надълго и насищащо. Обсъдихме много наши познати. И от тях съм доволен и богато впечатлен – и те са изключително хубави хора. Само на наградите "Христо Г. Данов" се срещат някои горделивци, но на тях деликатно им обърнах гръб. Това е, с две-три думи, заформя се добър пътепис... А като седнеш на някоя пейка от главната улица и гледаш жените, и насищаш душата си с чувствена енергия по цели часове. Това си беше най-красивото умотворение от "Пловдив чете". Вечно разтворената Книга на живота, която завинаги ще храни душата ми...

 

 

 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. ПОЕТЪТ И ДОБЛЕСТТА НА РАЗУМА

 

 

          Не знам защо си спомних Момчо от нашия клас. Няма никаква връзка с „Пловдив чете”. Но има огромна, ноторно заверена връзка с гордостта на душата и с доблестта на разума. Ето я и случката, направо... Изпитват го по химия. Бяхме в девети клас. Повъртя се той пред дъската, каза няколко интeресни неща /но болшинството от урока не го каза/, учителят изсумтя и му писа четири. Сяда си до мен на чина, ние седяхме един до друг, и аз го питам: „Момчо, защо не каза целия урок?” „А, вика той, то това са банални неща. Тези неща са банални - тях всеки ги знае!”... Метна с ръка като последен флегматик. „А, вика той, много блудкави ми стоят в устата тези неща. Ти не си ли съгласен – тях ги пише в учебника, може и други да са ги чели, тях всеки ги знае...”
          Щях да умра направо – щях да се попукам от смях!...
          На теб, например, не е ли ти смешно сега? А-а-а, усещам, че и ти се тресеш и се гърчиш на вълни и колапси. Недей, недей, успокой се – ще умрем!... Недей, моля те, ще хванем някоя епилепсия!...
          Ами, какво? Той ги сметнал за банални и глупави „тези неща” и изобщо не пожелал да ги включи в речта си.
          Ето, такива интелектуалци бих искал да срещам по често по „тези места”. Дето не се задоволяват само с баналното, дето ги тормози и гнети отвътре и въобще не си и дават сметка за прагматика, спотаено в него, нито труда си дават, за да го изкажат.
          Казвам го не без връзка с „Пловдив чете”. Там имаше премиера на Ани Илков. Той напоследък се интересува главно от научни открития.

 

 

 

ПЕТА ГЛАВА

 

 

          „Пловдив чете”. Великото надморско пътешествие. Тоталното и вечно младо изтребление, съпроводено с масово преселение на народите...

 

 

 

ШЕСТА ГЛАВА

 

 

          Имаше един френски поет, Жан Оризе. И сега съществува на света. Кирил Кадийски го беше поканил на конференцията по случай своята шестдесет и пет годишнина. Качвам се аз на рейса от Троян и отивам още на първото събитие, въпросната конференция. А трябваше с един ден закъснение да пътувам, на седми, защото тогава тука вземаме едни пари. Обаче викам. „Майко, ще вземеш парите на седми и ще ми ги пратиш по пощата, защото това е Кирил Кадийски, аз като студент съм го преписвал на ръка!”... И това действително е така, още като студент в първи курс го преписвах в търновска регионална библиотека. „А, вика, ами дотогава какво ще правиш?”. „Нищо, викам, Илонка ще ми даде пари.” „Ами, той Кирил Кадийски с какво се занимава сега?” „С нищо, викам, във Франция живее и превежда френски поети. Една огромна поредица е издал, обаче никой не го чете, защото той преди време се скара с тукашните наши поети. Ингокнито ти го казвам, купх си две томчета, дано никой не ме разбера, защото ще ме добият тукашните наши таргети”...
          Качвам се аз на рейса, пропътувахме Балкана, минахме през хисаря, дето писателите някога са почивали /много семпло селище, между другото, много умряла част/ и някъде към десет часа бяхме в Пловдив. Влизам в къщата „Христо Г. Данов”, където беше конференцията за Кадийски и виждам, Деница чете доклад. А тази Деница... Тази Деница е толкова красива, че гърлото ми прихълцва за момент, когато си спомня за нея. Човек би могъл да умре от красота... И след това, като вървяхме по улиците, вятърът й вдигаше лекичко роклята. Абе, какво лекичко, то като фурне – и тя се вдига до кръста... Имаше много хубава рокля – бял кенар на розови цветя. Приличише на Мери Попинз, да ти кажа правата, все едно подир миг ще се открепи и ще полети във въздуха.
          Това е той, вятърът, дето роши Гаврошите. И аз й го казах това нещо и тя много се зарадава на моя „доклад”. Че съм видял това явление, че съм осъществил емоционална рефлексия. С аргументация, тип „Мари Попинз”, един вид. С прологомените на цветята и роклята.
          Очаквайте новата звезда на балканския литературен живот – Деница Арабаджиева!... Дами и господа!... Не свеждайт чаровен поглед от прекрасното й тяло. С два крака и със рокля на цветя. Пише дисертация върху Кирил Кадийски и свири на флейта със вятъра.
          А сега, да се съсредоточим поглед върху това, какво съм казал на въпросната конференция.
          Ами, нищо, казах, че е свестен човек. Че най-сладка е подмолната слава за един поет и че именно в качеството му на човек, имащ подмолната слава, съм го преписвал някога на ръка. И че е бил много популярен в нашите търновски компании. Казах му също: „Ако беше друг поет, нямаше да дойда въобще. Обаче вие сте специален човек. Пропътувал съм специално двеста километра за вас, за да дойда и да засвидетелствам своето почитание. Това сме ние, истинските поети. Братя по кръв. Ние не можем да живеем, без да се откриваме. Ние носим един другиго в едно огромно и вълшебно нещо, което аз наричам литературно предание.
          А той: „А Вие бяхте?...”
          - Ивайло Иванов!...
          „А, чел съм ви, чел!... Завчера четох. Един цикъл сонети, казва се „Търновски вечери”. За пръв път виждам някой да направи приличен сонет. И да си свърши добре работата. От младите. /„Истински Езра Паунд”!.../
          И да знаете, когато се казва „върху камили построен е този град”, не се казва „баирите са гърбици застинали”, защото в първото се съдържа и второто.
          И аз: „О-хо!... Кирил Кадийски запомнил една моя метафора!... Много е приятно това – изключително приятно /казвам си го на ум/. И аз го помня, от толкоз години. Ето го...

 

    Мръква се. По песъчливия баир
    се жълтее есенното лозе –
    сякаш се е спряло златорунно козе
    стадо... И изчаква закъснелия пастир.

 

          Анджамбманите на Кирил Кадийски особено много ме кефят!...

 

          Ами онова за селската спирка?...Често пътувам с влак и си го казвам между Търновград и Лесичери...

 

    Безлюдна селска спирка. (Какво така ни кара
    света да отминаваме по пътя си напред!)...
    Преди перона още като началник гара
    с фуражката си слънчева ни среща слънчоглед.

     

    Дъхти на зифт. Минават разскърцани платформи.
    Едно чукче камбанката — и съвестта! — кълве.
    Вървят край пътя круши в зелени униформи
    с огромни златни копчета от зрели плодове.

     

    Животът съществува и не е даден даром...
    И аз — макар наивно — натрапчив стих повтарям:
    такива само армии да крачат в мир и бран!

     

    Но тръгваме и — гледай — в небето изтребител
    развива бели бинтове: за тоя свят, облян
    все още в кръв... и още на кръв не се наситил.

 

          Излизаме от къщата „Христо Г. Данов”, където беше конференцията за Кадийски, прекосяваме Стария град, главната улица, пощата, прекосяваме Новия, и сядаме в „Карузо”-то, едно заведение на две крачки от Пловдивския университет. Цялата шумна комапния. Тракане на ножове и вилици. Лимон и скумрия. Циганин и поет. Бира и крехък, сипкав дим над току-що опържени картофи. И те се опиха вече, професорите, дето четоха доклади за Кадийски, и по едно време взеха да се побутват едни друг и взаимно да се питат всичките:
           - Къде й Оризето?... Оризето къде отиде?... Оризето тука ли беше досега или го няма вече и под масата?...
          Абе, какво Оризе ви е той? Какво Оризе?... Вие чувате ли се въобще какво говорите?...
          Олеле, Божичко! Ще падна от коня – ще се пропукам от смях!...
          Оризето къде отиде?... Не, не ли смешно, погледни го и ти!... Ти от Оризе нещо разбираш ли?....
          А пък той отишъл до тоалетната човека! Бог да го прости! Пълен туш!...
          Паднахме под масата от смях и се задавихме със скумрия всичките!...

 

 

 

Електронна публикация на 09. юли 2012 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]