Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ПРОЛЕТЕН РЕЦИТАЛ

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

 

 

***

 

 

      Цветчетата по клоните приличат
      на ококорени, искрящи ириси.
      Или на мънички яйца, изпод който
      писука сякаш птичето на мириса.

       

      Но то не се излюпва! Всъщност то
      плътта си е във корени разнищило,
      за да преброди калния въртоп
      през лабиринт от слепи коренища.

       

      За да достигне дънната земя,
      утробната й глъб да преобърне,
      и с пролетната ленност у дома
      като скърбяща тайна да се върне.

       

      Навярно знае то, че всеки глас
      таи привидност. Затова избира си
      напролет да избухне между нас
      не в звуци, а в ухания и мириси.

       

       

 

 

 

***

 

 

      Не март, а сякаш армии навлизат
      из родните поля незавладени:
      Пращат тревици-копия; филизи
      развяват знаменцата си зелени.

       

      А легионите зърна пшеница
      са легнали в пръстта като във блато.
      И дишат – аспарухови войници –
      през крехките тръбички на стъблата.

       

      - Тревога!... Идат варавари, езичници!... -
      И слънцето, гнездо на страховете,
      звъни като запалено езиче
      в камбаната огромна на небето.

 

 

 

***

 

 

       

       

      Червенобуз, април навред прониква
      и вишните разцъфнали ухаят
      тъй безнадеждно, сякаш са поникнали
      от семенца, отронени от Рая.

       

      Под клоните им ручеят тече...
      И ще ми се, пречистен в цветопада,
      да се кача в най-лекото цветче
      и да отплувам с бялата му ладия.

 

 

 

***

 

 

      Тревици-игленици и очи
      на тичинки, подминати и ничии.
      Как шепота им плах да различиш,
      когато се боиш да коленичиш?

       

      Присвива стави гълъбът – замах! –
      в крилете лумва сила първобитна.
      И аз, люлян сред полъха от тях,
      смаля ли се – тогава чак политвам.

 

 

 

***

 

 

      Дали не осъзнава битието
      духа си в тия мигове честити?
      Подухна лъх. Две вишневи цветчета
      отрони като люспи от очите ми.

       

      И грейна мигом цялата природа
      в таворската позлата на деня.
      И гледах как на вишната под свода
      пчели и бели ангели летят.

 

 

 

***

 

 

      В разцъфнала ябълка жужи
      цял див пчелин - чак въздуха нагарча.
      И в щедрите й клони аз съм свит –
      тъй малък – като в сфера на гухарче.

       

      Предзалезно цветчета розовеят...
      Какво очаквам?... Може би една
      въздишка да ме кихне и да се зарея,
      ведно с останалите полетели семена.

 

 

 

***

 

 

      Минути само взорът ни щастлив е
      и мислите-разколници го грабват.
      А този свят недрата си разкрива,
      едва когато ти му се зарадваш.

       

      Тогаз избухва тишината, скрита
      под всеки дремещ лист, венче и чашка.
      И да разбираш пеперудите, които –
      летейки над земята – ръкопляскат.

 

 

 

***

 

 

      Срамува се пред теб речта ми гола
      и аз не знам с какво да те сравня,
      тъй беззащитно пухче от топола,
      заплувало в ефира на деня.

       

      Ти ще полегнеш във земята, зная,
      ще бликнеш в стъбълце с изящен клас.
      Не тъй ли, ако бяхме още в Рая,
      и ние щяхме да зачеваме без страст?...

 

 

 

***

 

 

      Щом стихнат всички дневни крясъци,
      тогава сред прибоя синкав,
      изплували, безброй отблясъци
      танцуват като златни рибки.

       

      Не виждам смисъл да намират
      във сребърното си старание,
      но сбъдват, без да подозират,
      три хилядите ми желания.

 

 

 

***

 

 

      В нощта са преспите сред въздуха замрели.
      И даже не са преспи, а сребрист
      цъфтеж от вишни – и цветчетата се стелят
      като под четка на импресионист.

       

      Но не над тях обронил съм лице.
      Опора дири взора там, където
      белее се луната – петънце
      от вишнев цвят, отвеян на небето.

 

 

 

***

 

 

      От три години вече гледам как
      на залеза под слънчевите жици,
      в уханния мастилен полумрак
      излъхва въздухът фонтанче от мушици.

       

      Аз търся им подпочвени води...
      Разтягам ги в Прокрустовото ложе
      на паметта си. Нищо не родил,
      умът ми вече грохва невъзможен.

       

      А те танцуват. Гаснат. След това
      пак затрептяват черните искрици.
      И напоява мойте сетива
      фонтанчето излъхнати мущици.

 

 

 

***

 

 

      Порозовяла, вечерта тъжи си
      и черно петънце се в нея губи.
      Да можехме подобно тези две мушици
      и ние тъй – летейки – да се любим.

       

      През въздуха, от мириси разнежен,
      отлита обичта им ципокрила.
      И тръни, троскот, паяжинни мрежи
      разплитат се пред тях и губят сила.

 

 

 

***

 

 

      Какъв дует предзалезен сте, рижи
      две котета, прескачащи тревите!...
      Аз сляп съм бил навярно, щом не виждам
      мушиците, които вий ловите.

       

      Кого заскобвате с гръбчетата си бели?...
      Чий тревопис? И кой се е разписал
      със сламки във калчицата? Не сме ли
      обречени, когато търсим смисъл?...

 

 

 

***

 

 

      Природата е винаги неточна
      в безкрая си от намеци и от значения.
      Зърната във пръстта са многоточия
      на някакво посято изречение.

       

      Напразно търсим смисъла – подлъгани
      от пролетната пищност на стъблата –
      в разтворените длани на листата им,
      във ада на годишните им кръгове.

 

 

 

***

 

 

      Потта е ембрионът на умората. Око
      не е проглеждало до днес в дома й светъл.
      Обвързани сме с хилядо „ако” –
      от пъпната си връв, та до въжето.

       

      В безсилния си напън да се прероди,
      Началото изпада в крайности и мимикрира.
      След дъжд и да изгреят две дъги,
      те пак са само веждите на бялото. Гримирани.

 

 

 

***

 

 

      Целта не е далечен връх или, по-точно,
      е връх, но преобърнат: тя капан е!
      С примамката от мнима непорочност
      опитва се мечтите ни да хване.

       

      И знанието не е път, а е пресечка
      на удоволствието с алчността на целите.
      А крехки сме като кибритените клечки –
      главите пламнат ли – и въглени сме целите.

 

 

 

***

 

 

      На свойта слабост ние се отдаваме
      тъй, както се отдава на любима.
      Желанието, в страстното му утоляване,
      расте и става по-неутолимо.

       

      Додето, като паяци, не извлечем
      от себе си желанията бивши.
      И, легнали по гръб, се залюлеем
      в хамака на безкрайните им нишки...

 

 

 

***

 

 

      Гасне ален въглен –
      залезът зад тебе –
      и трохата хвърля
      сянката на хребет.

       

      Хребетът далечен
      сякаш пък троха е.
      Чувстваш: всяка вечер
      той на хляб ухае.

       

      Сменя всяко нещо
      свойта перспектива.
      Образите – вещи –
      двойна глъб добиват.

       

      И под теб Кълбото
      все така върти се,
      и на всеки образ
      тълкувател ти си.

 

 

 

***

 

 

      Ах, сине на Елада, виж ги
      превратностите на века.
      Изопнало сребристи нишки
      върху рогата на бика,

       

      преди тоз залез да целуне
      пръстта от стихналата вис,
      подръпва гръцките си струни
      самотно паяче-арфист.

 

 

 

***

 

 

      Кросно златисто, ручеят тече!...
      Като совалка раче го тъче.

       

      Лъчи заплита като златни нишки,
      червени отражения на вишни,

       

      листа и сенки, паяжинки бледи...
      И ако ти се вдигнеш – ще съгледаш

       

      как всички те втъкават се в едно
      изопнато под слънцето платно,

       

      в пламтящ килим, природо, изтъкан
      от цветните ресни на естеството,

       

      на твоя речен, но предвечен стан,
      за пролетната сватба с Божеството.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 14. април 2015 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]