Ивайло Иванов

поезия, сатира

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

СТИХОВЕ ЗА ЕДНА СТРАНА

 

(сатири)

 

Ивайло Иванов

 

 

 

Сантиментална разходка по Европа

 

„Ти правиш ветровете свои ангели,
а пламъците – свои колесници!”

 

Псалом 103

 

 

- Какви различия откриваш между двата
съюза? – днес запита ме душата.

 

- Между кои по-точно? – се обади
разсъдъкът – любителят на свади,
а волята свободна дотътрузи:
- Между Съветския
и Европейския съюзи!

 

Със горест се изпълних чак догоре,
но тъй като ме питаше Психея,
принуден се видях да отговоря
и ласкаво обърнах се към нея:

 

- За мeне те напомнят двата хикса
от седмичен тираж на спорта „Тото”.
Но мисля да изследвам чрез ремикса
на новата „Разходка по Европа”

 

различията техни... За беда,
бюджета да пестим на суверена,
разходката ми нова, господа,
ще бъде с доста левги съкратена! -

 

...И стъпил на крилете от фантазия,
политнах аз, издигнах се над Азия,
но бързичко завих и след това
прошумоля край моята глава
добре познат, ветрецът на промяната.
Белееше на небесата пяната
подобно райски вишни. Дълго аз
летях сред херувимски песнопения,
но звънна там Дванайсти съден час –
и със промяна в своите стремления,

 

завих край облак бял, над замък минах,
и ахнал над разкошната картина,
с невидим мах на своите крила,
аз кацнах най-накрая
право в Брюксел.

 

- Небесна благодат, сега ела!
Ти, рай на изобилието, тук си! -

 

...Щом влязох в магазина, гледам лично
госпожица една, глава навела,
купуваше си брюкселска дантела –
за пухкави възглавнички отлична,
а също – за гобленчета добра,

 

но не и за подплата край бедра,
защото бе
изкуствена и синтетична.

 

- Ах, поврага, промишлена дантело!
Такава аз съм виждал и на село! –
извиках – и с погнуса първобитна
върху крилете стъпих пак и литнах.

 

Но този път летежът им ме носи,
без лишни аргументи и въпроси
към ангели и други същества,
над източна, безкрайна синева,
додето най-подир под мене гледам:

 

Белеят, като луковици седем,
кубетата пресвяти на Москва!

 

И кацнах пак. И от крилете слязох.
И щом във тишината й навлязох,
застинах аз, със зяпняла уста,
на този Трети Рим пред хубостта:

 

Над мен, воали сребърни запрела,
трептеше – бяла – руската дантела
във феерия, до небесата чак,
естествена, защото бе от сняг.

 

 

 

За съвременния пулс на Русия

 

 

Русийо, моят дъх примира
пред онзи строй идиотски,
щом спомня си как експулсира
ти Солженицин, после Бродски.

 

Дорде умираха акации
под черен дъжд от Чернобил,
над тях валяха пък овации
зарад наградата на Нобел.

 

В държавата ви, ужким нова,
общественият пулс вибрира,
но слава Богу, че за слово
той никого не експулсира.

 

Напреко договора „Цефта”
и всяка клауза по-хуманна,
ти днеска експулсираш нефта
и по тръбите от стомана

 

като в система от артерии
кръвта му черна пак пулсира.
И верна на Сърцето-Кремъл,
обратно носи без да спира

 

не кислород, а пресни сметки
в конвертируема валута.
Тъй днес ти свойте петилетки
преизпълняваш за минута.

 

Щом тръгна по Арбат, забавно
ми става пак да те откривам:
История тук шества славна
във постмодерна перспектива!

 

Върху витрините кокетни
и по матрьошки, с лик банален,
Барон Деникин тук съседства
с изображения на Сталин.

 

До Врангел Ленин гузно трепка
върху гобленчета от свила:
Червени с бели кръвни клетки
отдавна ти си примирила!

 

Но видя ли тез „нови руси”
със мутрите им идиотски,
пак си припомням аз, покрусен,
за Солженицин и за Бродски.

 

Срещу подмените безстилни
и на властта срещу бацила
от споменатите по-силни
антитела не си открила.

 

 

 

Влакът беглец

 

(постсъветска екранизация)

 

 

 

Препуска на историята влака,
все повече на север той препуска.
От мрака на тунел връхлита в мрака
на друг тунел. Машината е руска!

 

А Путин кара днес локомотива
и подминава все по-важни гари.
И мъчи се Каспаров да отбива
посоката. Май кадрите са стари.

 

- Спри влака! – вика с тъжен глас Каспаров.
- Посоката е грешна! – вика Гари.
А Путин пуфка, пак изпуска пара,
и разума прегазил, отговаря:

 

- Не спирам вече на подобни гари!

 

 

 

Червенокосата красавица

 

(ремикс)

 

 

Снаряди от огнена лудост
избълва във битки Катюша,
но въпреки руската хубост,
днес пак е под кривата круша

 

народът, родил таз девица,
възпята във песни и епос.
И синята Божа зеница
пак плаче над руския етос.

 

Но днес, като гледам зарята,
навръх шейсетте им години,
наместо тъгата позната
по скъпи предци и роднини,

 

със тебе, Гийом, мой колего,
аз вдигам щастлива надравица
за страшната огнена нега
на Катка – червенокоса красавица!

 

 

 

Портокаловата Юлия

 

 

Информация за Юлия,
със презиеме Тимошенко,
днес потърсих аз във Гугъл,
в плен на красотата женска.

 

И чрез кликане, напомнящо
нощно хълцане без край,
влязох в един македонски,
чисто нов финансов сайт,

 

дето щом попитах: - Чу ли я?
Авоарите й де са?,
бързо се изписа: „Юлия.
Портокалова принцеса!”

 

Ахнах аз и двете клапи
на момчешкото сърце
в миг изпляскаха...не с лапи,
а със длани на ръце:

 

- Ах, какво не прави този
македонски стар език,
дето всеки май със рози
кичим двойния му лик,

 

тъй че често на чедата
на славянката и лъв
израняват се челата
с росни капчици от кръв! -

 

Бързо схаванах тази нация
чрез подмяна във речта
как извършва трансформация –
и че трябва да чета

 

„портокалова” във смисъл
на „оранжева”: Така
всичко пасва в мойта мисъл,
щото нейните крака

 

предизвикали в съня ми
срам от не една полюция,
персонажи бяха в драмата
на Оранжевата революция,

 

чрез която пък Украйна
западно се ориентира,
като се сдоби със трайна
и феминистична диря

 

в политиката, при все че
не за нея ми е думата.
/Но на Путин то не пречи
да я критикува в Думата./

 

...Как пък случи се така, че
за да осветя плътта си
и във порив да прекрача
хоризонта на света си,

 

баш тогаз четях Псалтира
на Сириеца Ефрем.
И словесната му диря
нокаутира ме съвсем:

 

„Кой няма да се уплаши, когато види първите признаци
на Апокалипсиса: Как народите от Изтока тръгват на Запад,
и как народите от Запада тръгват на Изток, и любовта оскъднява!...”

 

- Не е верно! – рекох в здрача
и понечих да го „кликна”,
но то книга бе, така че
се наложи да възкликна:

 

- Виж го ти, светецът, вгледан
в своя тих Богочовек,
как предвидил нашто време
още от четвърти век!

 

Че народите от Изтока
са се втурнали на Запад,
то е ясно: няма мистика
във стремежа им лапат.

 

Но пък как да се тълкува,
туй, че западните хора
ще се стягат да пътуват
накъм Изток много скоро?

 

Вероятно наобратно
се разбира таз статистика:
В смисъл – че ще търси Запада
среща с източната мистика.

 

Тая среща се визира –
с диалога й задочен.
Не Гергана със визира –
също важна междувпрочем.

 

Нещо само си не пасва,
но ще го доизясня:
Търсейки във свойте бягства
светлината на Деня,

 

те на изток като бродят,
малко кривват и на юг.
Със което тез народи
често ни донасят тук –

 

в региона на Русия
/според охридската преса!/
имена подобно тия:
„Портокалова принцеса”.

 

Името й си го бива,
денотатката му също.
Прави името щастлива
Юлия, а също Иво,

 

щом насън я той прегръща.

 

Само мъничко горчи ми
във прегърдката това,
че със плодовото име
влизат в мойте сетива

 

други вкусове тропични:
Фараони! Олгарси!
Звън от битките парични,
непризнати патриарси,

 

мъжки бицепси корави,
разпищолени апаши...
Но от тях – макар че трябва –
никой вече се не плаши.

 

...Пак добре, че слънчев юли е,
та успя да ми просветне
смисълът, чрез тебе, Юлия,
на знаменията сетни:

 

След венчавката за бицепса
ти, Родино, ти, невесто,
преживя Апокалипсиса –
днес на изток той се мести!

 

...Там, далече от градеца,
вън от суетата хорска,
с ореола от венеца
на благодатта таворска

 

увенчан и ти, Ефреме,
славно поживя в Едеса!
Питай, дявол да го вземе,
как се чувстват в наше време
гражданите на Одеса?

 

 

Електронна публикация на 16. януари 2009 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]