Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

РАННИ МЕМОАРИ

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

 

 

СПОМЕН ЗА ГЪЛИВЕР

 

 

      Студентството ли? Липса на калъфки
      и на бельо. Поради горната причина,
      когато нощем лягах си да спя,
      обличах с риза мойта бременна възглавница
      и тя, макар и всяка нощ с одежда нова,
      натрапчиво не можеше да се освободи
      от приликата си с плашило.

       

      С това плашило спях! Възправяше се то
      в градината на нощните ми сънища
      и яростно размахало ръцете си,
      в опърпани и недобри ръкави,
      със мах отчаян, право срещу вятъра,
      то бранеше градината ми от онези нощни птици,
      които – яростно раздрали хоризонта ми –
      като кресливи пики в мен се втурваха
      и с грак и вой кълвяха семената ми,
      които тук животът бе засял.

       

      На сутринта
      събличах ризата от туй плашило и на себе си
      надявах аз колосаната гробница
      и тръгвах на училище. Семафорът
      с око червено светеше на прелеза.
      като око на сова. И прокобата
      на ВТУ ме чакаше на хребета,
      пред прага на самите небеса

       

      По гръб лежеше хълмът в равнината,
      подобно Гъливер. И неуверено,
      със чантички претъпкани на рамото,
      подобно лилипути ний се качвахме,
      развявайки власинки от ръкавите,
      и пухчета нехайни във косите си,
      за да достигнем бавно до главата му,
      с централния му мозък: Университета!

       

      И в клетката добра – на упражнения,
      поглеждайки през рамо към колежката –
      с дъха си мигом набраздявах въздуха
      и дълго подир моя дъх се рееше
      перце от пух и сламка от плашилото
      на нощните ми сънища. А след това
      ний спущахме се бавно от гърдите на
      Гъливер и слизахме към кратера
      на този град – и търновски, и миноски –
      за да се сключи най-подир кръгът
      от сънища и явност. Не заспивайте!...
      За драхма сън вий възрастни не ставайте!...
      От сън такъв аз излетях завинаги
      и оттотаз летя във вид на възрастен,
      и оттогаз витая над главите ви,
      не можещ да се върна ни в студентството,
      нито да кацна горе – в зрелостта!

       

       

 

 

 

ДАРЪТ НА ЧУДОТВОРСТВОТО

 

 

      Няма да забравя как,
      преди седмица, любима,
      вместо ласка в нощен мрак,
      малко кръстче подари ми.

       

      С аргумента, че било
      чудодейно то, защото
      щом го сложиш на стъкло,
      изпотява се стъклото.

       

      И понесох Кръста аз,
      дара си – щастлив – понесох!...
      Небесата от атлаз
      ми разкрехваха завеса.

       

      Мамеше ме всяка глъб!...
      Всеки хълм туптеше, топъл,
      сякаш бе моминска гръд,
      затрептяла с нежен вопъл.

       

      Да, за тебе мислех аз!...
      И приятно бе да мисля
      как на фон от чист атлаз
      грееш ти иконописна.

       

      Как църковното кубе
      сякаш със гръдта ти диша
      и под нейното небе
      ангелският хор въздиша.

       

      А пък вечер, щом започнем,
      как шептиш смутена: - Ти си
      кръстчето, което нощем
      връз гърдите ми поти се!...

       

      Рефрен:

       

      Кръстче ми дари! Било
      чудодейно то – защото,
      щом го сложиш на стъкло,
      изпотява се стъклото.

 

 

 

ЧЕТЯЩАТА ЖУЛИЕТА

 

 

      На Ж. Симеонова

       

       

      В малката читалня,
      като глъч по пясъци,
      трепкат карнавални
      слънчеви отблясъци.

       

      Вънка топъл юли е,
      а нозете скръстила,
      пак четеш ти Юлия,
      със презиме Кръстева

       

      и на пук на летния
      порив към туризма,
      влизаш ти във цветния
      сън на феминизма,

       

      дето кима с беглото:
      „Тук добре дошъл си ти!”,
      а след туй изследва ти
      и кръвта, и сълзите.

       

      А върху стелажите
      книгите-кокетки
      смеят се разнажени
      като суфражетки,

       

      седмици не мигнали
      в стачки и в гладуване,
      но, след туй, постигнали
      право на гласуване,

       

      тъй че във обятия
      щом ги само вземеш,
      с масов вот съдбата ти
      начаса подменят.

       

      Хартата им чу ли я?...
      Аз не съм, но ето,
      че на френски Юлия
      „значи” Жулиета.

       

      Явно то е предлога,
      видим за народа,
      в теб да действа превода,
      сиреч – полилога,

       

      който мойта лира
      вместо да катурне,
      смешно трансформира
      пластове културни:

       

      В този град старинен,
      спомнящ за Верона,
      с твоя тих, копринен
      профил на Мадона,

       

      с катедрали святи,
      с овехтяла слава,
      и с река, която
      като сън минава,

       

      спорят с библиотеките
      моите куплети,
      както със Монтеките
      спорят Капулети.

       

      Сред дворците пищни
      как, любима моя,
      без емоции лишни
      да решим двубоя?...

       

      Слава Богу, имаме
      фабула готова:
      и безстрашно взимаме
      чашата с отрова!...

       

      Ах, чети, додето
      вънка топъл юли е,
      взела във ръцете
      цветната си Юлия.

       

      С вас да се занасям
      повече не смея:
      Нито Филип аз съм,
      нито съм Ромео!...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 08. декември 2014 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]