Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

ИЗ "СВЕТОГОРСКИ ПЪТЕПИСИ"

 

Книга на миниатюрите

 

 

Ивайло Иванов

 

 

Корица на книгата

 

 

 

ЛИЦЕ ОТ ЛАБИРИНТ

 

 

 

лабиринтът

 

 

      От отледалото ме гледа безответно
      лицето мое – лабиринт от ребуси.
      Дали ще го избродя, за да светне
      пред мен светът, или до дните сетни

       

      аз ще мълча,
      стоейки срещу себе си.

       

       

 

 

 

мъртва точка

 

 

      До костите съм сринат!
      И ето ме пред вас:
      По-нежен от коприна,
      по-скръбен от атлаз.

       

      Навред съзирам схватка
      и всичко ме гнети.
      Разтваряй вече, Татко,
      предвечните врати!...

       

       

 

 

 

камера

 

 

      Сред четирте стени на тази стая
      съм сам като в кибритена кутийка.
      Аз – клечката единствена, която
      всеки момент ще се самозапали.

       

       

 

 

 

предродилно

 

 

      В леглото свил съм се подобно ембрион.
      И всяка седмица подменят ми плацентата.
      И знам, че няма никога да се родя,
      понеже самотата ми е мащеха.

       

       

 

 

 

граниици

 

 

      Усещам как контурите ми се разливат
      подобно цитоплазма на микроб.
      И всяка нощ от свода в мен се впива
      луна – като око на микроскоп.

       

       

 

 

 

сън

 

 

      Моят череп привидно е цял!...
      Всяка вечер сънят го разлепя.
      Като малкият орех, побрал
      костеливата ядка във шепи.

       

       

 

 

 

към лекарите

 

 

      Ах, прегледите нови за какво ви са?...
      Навярно вече почнал е разпадът,
      щом чувствам себе си подобно кръстословица,
      графите на която не съвпадат.

       

       

 

 

 

зарче

 

 

      Аз зная в самотата как нагарча
      животът на несбъднатите цели.
      Усещам се като затворен в зарче,
      с което вечно някой друг печели.

       

       

 

 

 

поколение

 

 

      Връстниците? Преглъщат ловко
      успеха си на глътки чаени.
      И как да бъдат по-дълбоки?...
      Не са достатъчно отчаяни!...

       

       

 

 

 

ултима верба

 

 

      Отдавна никой в тебе не се цели.
      Единствено от себе си се криеш.
      Не си поставяй по високи цели
      от тази - да не се самоубиеш.

       

       

 

 

Робинзон

 

 

      Кога ще дойдеш, плиснала вълна?
      И вечно ли по тебе ще тъгувам?...
      Издутите клепачи са платна
      на кораб, който иска да отплува.

       

       

 

 

 

зимно възкресение

 

 

      В гората вече ден чевърти,
      откакто сипе се снегът.
      Възкръсват костите на мъртвите
      и скоро ще ги видя в плът.

       

       

 

 

 

знак

 

 

      Едва ли аз я виждах пръв,
      но първи аз не я отминах:
      Калинка – като капка кръв
      в снега на бялата пъртина.

       

       

 

 

 

природи

 

 

      Долу тътне градът в дим и стронций,
      тук покоят е вечен. Дали?...
      И погалвам аз първото клонче,
      и дланта ми раздират бодли.

       

       

 

 

 

бяло

 

 

      Навяват тези преспи във сърцето ми!...
      Във спомена напразно търся завет.
      Вървя и тез снежинки по лицето ми
      валят и все по-трудно се стопяват.

       

       

 

 

 

пророчество

 

 

      Ще завее снеговеят
      и последния, и пръв,
      и в снега ще оцелее
      само който е без кръв.

       

       

 

 

 

изход

 

 

      И колкото духът да ме боли,
      аз вярвам, че не ще умра, додето
      над мене... и над този свят вали.
      Харон е глух. Замръзнала е Лета!...

       

       

 

 

 

молитвата

 

 

      Аз не намерих друг уют сред тези необятни
      и зъзнещи пространства на Всемира,
      освен допрените ръце – колибката, в която
      душата ми на топло се прибира.

       

       

 

 

 

сравнение

 

 

      Душата ми – едно хлапе невръстно,
      което в стаята на моите гърди мълчи.
      И всеки ден повдига се на пръсти,
      да стигне до прозорците на двете ми очи.

       

       

 

 

 

в храма

 

 

      Не оглуша ли, Боже, в тази глъч
      от стонове, сподавяни във питане?...
      Трепти във храма кос небесен лъч
      като прожектор, светещ във душите ни.

       

       

 

 

 

в храма - 2

 

 

      В лъча – прашинки!... Семена са те.
      Опрашва ме дъждецът им скрибуцащ.
      И стръкчето на вярата расте
      върху заседнала в гърлото ми буца.

       

       

 

 

 

вяра и поезия

 

 

      Разплискали обистрените ми зеници,
      в мен влитат образите като хищни птици.
      Кръжат!... И грабят с грак свиреп
      зрънцата вяра, пръснати от Теб.

       

       

 

 

 

страст

 

 

      Към Теб възнасям – на крила – делата си!...
      Но овъглени, срутват се телата им,
      щом само се докоснат до тавана
      на жаждата да бъдат те видяни.

       

       

 

 

 

„Едем”:
Световна премиера

 

 

      Дърво. Адам и Ева. И змията –
      грациозната пъпна връв на греха.
      Това е сцена, при която красотата
      за първи път ще провали света.

       

       

 

 

 

Кратка история
на Западното християнство

 

 

      Един приши връз чистата Му дреха
      ужасно грозна кръпка. После друг –
      в копнежа си по чистота първична,
      така я дръпна, че отпори и хастара.

       

       

 

 

 

Есхатос

 

 

      В канавката край Пътя Млечен, зад чертата,
      аз виждам: иде колапсът на всички теми!...
      И листът бял е черната ми дупка, през която
      пропадам в други Слънчеви системи.

       

       

 

 

 

Въображение,

 

 

      не си ли мократа ми кърпичка, с която чистя
      привидността от прах, запретнал лакти,
      а вечер тихо се надвесвам върху листа,
      за да изстискам сетните й капки.

       

       

 

 

 

творчество

 

 

      Остър блясък – искра мимолетна –
      после дълго във мрака пропадаш ти.
      Като клонче, случайно прогледнало
      със окото на капката падаща.

       

       

 

 

 

рецитал

 

 

      Езикът-мъж, езикът-влага!...
      Изричаш „дъжд” и той потича.
      Виж, микрофоните протягат
      неоплодените си тичинки.

       

       

 

 

 

археология

 

 

      Над този лист не сме случайни гости.
      В пръстта му да копаем, чак додето
      пред нашите очи се белнат костите
      на императори, монаси и поети.

       

       

 

 

 

поетеса

 

 

      Подобно на могилката над гроба
      в корема ти изпъкнала и обла си.
      Но в него вместо тленната утроба,
      ти имаш капка
      и зачеваш образи.

       

       

 

 

 

поезия

 

 

      Тя е орлицата приказна, дето
      от бездната в горния свят ни изнася.
      А ние, докрай да се сбъдне сюжета,
      с кръвта я поим и я храним с плътта си.

       

       

 

 

 

думите

 

 

      Те тъждеството са на моите обятия със необята.
      Те стълбище са, водещо към преизподнята на паметта.
      И гъдел със перце върху петата, за която
      Ерато ме държеше, потопен в Реката на смъртта.

       

       

 

 

 

реализация

 

 

      Будувайки във нощите си къси
      над дългия си спомен, мълчешком
      охлювчето намота върху гърба си
      пътя си
      и го превърна в дом.

       

       

 

 

 

завръщане

 

 

      Най-сетне в Дома ти зъвръщам се, Татко,
      затръшвайки вратата на ковчега.
      Животът е вечен! Изкуството – кратко,
      но изумително предчувствие за него.

       

       

 

1993 - 1997

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. февруари 2014 г.
Публикация в Алманах "Света Гора", Велико Търново, 2012-2013 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]