Ивайло Иванов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ЗИМНИ СТИХОТВОРЕНИЯ

 

 

Ивайло Иванов

 

 

 

 

 

СРЕБЪРЕН ВЕК

 

       

      1.

       

      Слънце между клоните. С лъчите
      всяка жива твар сега пробуди.
      Виждам, че снегът студен покрит е
      сякаш със прашец от пеперуди.

       

      И навлизам във гората. Никой
      няма освен мен във тоз покой.
      Птичи гласове протяжно никнат.
      Чувствам се отново сам и свой.

       

      Катеричи скок – и хоп! – от клоните
      срутва се сребриста зимна феерия.
      С толкова молби към небосклоните,
      Бога търсих – а пък прах намерих.

       

      А от изток бликат пак лъчи,
      тъй далеч от низостта ни, хорската,
      и в гората нищо не личи –
      само светлина – като таворската.

       

       

      2.

       

      Разхождам се. Сред зимните кулиси
      на лед се грее слънцето. Блести
      в безброй искрящи скрежни светлописи,
      и ти си пак сред руските мечти.

       

      И чувстваш се призван таз зимна феерия
      ти да възпееш в мелодичен звук.
      Тъй дълго търсих себе си – намери ме
      със морза разтуптеният качук

       

      на хижата - тъй малка - сякаш лебед
      е кацнал в белоснежната гора.
      И враства във снега с краченца бели,
      и кряска ми със гагата: „Ела!...

       

      Камина има вътре – и постеля
      за двама, а пък може и за сам.
      Проспи, проспи ненужната неделя
      край самовара с облак прах голям.

       

      Камината със плам раздухай. После
      от мен тръгни към друг, последващ връх
      Когато други дойдат тук на гости,
      постелята ще помни твоя дъх”.

       

       

      3.

       

      Безлюдна тишина и бял саван.
      Снегът покрил е близките баири.
      Що търся тук, от вятъра довян?...
      Кому са нужни беглите ми дири?...

       

      Единствено лисичите следи
      кръстосват мойте стъпки вкаменени.
      Изпод леда – подпочвени води
      бълбукат със прохладните си вени.

       

      И целият пейзаж – подно жив,
      тупти със вени, сняг, тъма и лишеи.
      Със птичето посвирва сив мотив,
      с лисичето издън земята диша.

       

      Излъхва пара той – подобно дъх,
      глава поглаща с рошави дървета.
      Със дланите от белоснежен мъх
      помахва към смълчаните полета.

       

      И нещо в мен обръща се – и знам,
      че всеки образ слово ще подири.
      И вече се не питам аз, пиян
      от щастие, тъга, копнеж и свян,
      кому са нужни светлите ми дири.

       

       

 

 

 

КОСИ

 

       

      Подобно сноп отскубнати коси
      се люшкат зимните лъчи осъкъдни.
      И мисълта ти – паяк – в тях виси,
      привикнала, римува ги с „отвъдно”.

       

      Първични, сетивата тук са втори
      и с право протестират те обидени:
      Слухът отказва вече да говори
      и ляга тихо в ушната си мида.

       

      А погледът, той също е с права,
      по цяла нощ дълбае своя бряг
      и плиска се в клепачите ядосан:

       

      Човек е вълк за свойте сетива!...
      И правото да види тоя свят
      в момента е увиснало на косъм.

 

 

 

ЗИМНА АЛЕГОРИЯ

 

       

      Декември. Зимата с продрани вени
      разсипва остър скреж от небосвода.
      И две листа потрепват – пеперуди, уловени
      сред паяжината от оскрежени клони.

       

      Тук слънцето е рахитичен паяк. Сутрин
      скрипти коравото небе под пипалата му.
      И те се впиват в листите – и смучам
      от багрите, заети им през лятото.

       

      А утре като смях филизи ще зашумолят,
      ще се развие в клоните Духът,
      на пук на всяка зимна алегория.

       

      И от пашкула пеперуди две ще полетят,
      и ще се вият над безкрайния си път,
      с дамга от страх и белег от история.

       

 

 

 

НАД ЗИМНАТА ПЪРЗАЛКА НА ЛИСТА

 

     

    Листът е бял подобно снежна пряспа.
    С писеца изрини я - и ще видиш
    как с ласкави глави над теб проблясват
    цветенца и треви, камбанки живи.

     

    Листът е чист подобно тишина,
    що в непосилна вярност ти се врича.
    И изгревът, със устни на жена,
    изрича вярни думи на момиче.

     

    Листът е глух подобно зимен лед.
    И ти, от нежно щастие обзет,
    със фигура сребриста бавно тръгваш

     

    по таз пързалка чиста на листа.
    И кой ти знае вече участта -
    дали пропадаш в ад или възкръсваш!...

 

 

 

„ЙОАН КУКУЗЕЛ” ПЕЕ

 

     

    1.

     

    Вкопани църквици в снега - пашкули сиви,
    в които като ларва непробудена,
    от векове е свита мълчаливо
    на вярата скрежасалата пеперуда.

     

    Ще гръмнат мартенските хорове, ще заизвират
    камбаните като фонтани светли!...
    И пеперудата - възкръснала - ще дефилира
    под басовите сводове на гласовете.

     

     

    2.

     

    И ще закапят семената като дъжд!...
    Очаква ги земята разорана,
    очаква и със гладните си буци пръст,
    накацали в полето като врани.

     

    А след това дъждът ще се обърне,
    и пъпки, полетели към небето,
    ще се разпукват с пукота на мълнии;
    като светкавици ще светят класовете.

     

     

    3.

     

    В нозете ми се плискат нови делници
    като вълни – и вечният им тласък
    върти морето, тази Синя мелница,
    скалите смляла във брашно от пясък.

     

    Едва когато в пясъка попият дните
    и почнат риби със дърветата да разговарят,
    ще дойде тихо, тръгнал по вълните,
    пак да замеси хляба ни Мливарят.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 09. януари 2015 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]