Йордан Калайков

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен указател

 

Необузданото зелено на пролетта

 

Йордан Калайков

 

 

ЧЕРДАТА – ТЪЧЕ ЧЕРГА

 

 

         Приливът на необузданото зелено е залял извървените пътеки на пролетта. Върху дългата и тясна поляна, между реката и още несъбудената нива, сякаш е постлана шарена черга. Сред припламващите в изумрудени бликове треви лениво крета черда крави. Случайността като изкусна тъкачка чевръсто редува черно с бяло, после пак черно. Тук-там тъканта на чергата избива в кафяво. Чердата търпеливо тъче черга за хубост, без да осъзнава красотата. Животните се щурат на посоки, поскубват трева, суятят се, спират замислено, сякаш се вглеждат в невидимата радост, притаена между разсънената река и унесената в дрямка нива.
         Шарената черга едва видимо се движи, променя очертанията и цветовете си, замира непредсказуема в богатството на превъплъщенията.

 

 

 

 

ПРОЛЕТНИ ТРЕВОГИ

 

 

         Окастрили са чинарите по брега на реката. Като за пролетен празник са подстригани. Величествени иначе, сега изглеждат сиротни и смалени във внезапната си голота. Под тях реката бърза по пътя си, който непрекъснато изминава, но не го извървява. Сега е бърза и пълноводна от майските дъждове. Чинарите се оглеждат, както и преди, в блесналите и води, но не виждат изображенията си. Реката не ги отразява в сребърното си огледало, а ги подминава. Не ги припознава като доскорошни приятели.
         И птиците се лутат объркани. Облитат тревожно чинарите, отново и отново, но не съглеждат листака на дърветата, нито гнездата си.
         Долу покрай бреговете, из буйналия треволяк, пламтят червени макове като внезапно лумнали огньове. Гледката напомня наскоро положени цветя върху надгробие.
         Изглежда само роякът от полудиви гълъби лудее в плитчината и се радва. Пърхат самозабравили се пернатите и нехаят за тъгата на чинарите, за безразличието на реката и за бездомните птици. Облак пръски лети навред. Капчиците се захващат за лъчите на слънцето и магията става. Като от нищото, мигом се извива разкошна шарена дъга.

 

 

 

 

НЕОЧАКВАНА ПРОПОВЕД

 

 

         На автогарата е задрямал ленив следобед. Малкото пътници са насядали по пейките в очакване на автобусите. Като изневиделица се задава едър мъжага, облечен в опърпан черен шлифер, досущ като расо на окаян селски поп. На врата му, на голо, виси мърлява вратовръзка.
         Пришълецът се втурва срещу първия срещнат и гръмогласно го пита дали вярва в Господ. Стреснатият човечец се стъписва и измънква нещо, което е нито – да, нито – не. Наместникът на Всевишния това и чака. Нахвърля се яростно, свъсил вежди като самия гръмотворец Зевс, решил да покоси безбожниците със словесни мълнии. Прилича и на самия Архангел Михаил, който причаква грешниците край вратите на ада и тутакси ги съди, преди да им вземе душите, за да ги захвърли после в пъкъла. Човекът се вижда в чудо и не знае какво да прави – стреснат и онемял. Ще вриш в казана – отсича проповедникът - и да се молиш ден и нощ за избавлението си - крясва още по-гневно месията. След това се насочва тичешком към следващата жертва от въображаемото паство. Този път е женица, която се оказва поредната грешница...
         Накрая, най-после, автобусите един по един пристигат, за да потеглят всеки в посоката си. Човекът с вратовръзката и черния шлифер-расо съпровожда с презрителен поглед потъналото в грехове простолюдие. Очите му пламтят лудешки взрени в нищото. В тях още припламват назидателни и зли пламъчета. Същински Мефистофел, превъплътил се в образа на ревнив божи служител...

 

 

 

 

СПЕКТАКЪЛ НА ПОЛСКА СЦЕНА

 

 

         Полето е оживяло в зелената си премяна. Метната е небрежно от пролетта върху ниви и хълмове. Наметнат, светът е притихнал в просъница и очакване на поредното възкресение. Из гънките на разюзданата природа се е притаила нега. Отгоре, във истински въртоп от бяло, сиво, синьо се е надвесил похлупакът на небето. Сякаш Всевишният си играе с облаците и като ловък магьосник мигом рисува приказни видения – леки и убегливи като дим и сън.
         По средата равнината е прорязана от странна тъмносиня ивица. Това са разхвърляни купчини от ниски дървета – саморасляци и плъзнал сиво - зелен, жилав треволяк. Иначе скромни и незабележими в ежедневните си прашни одежди, в далечината изглеждат като запътили се към поредния бал благородници с тъмносини фракове и със цилиндри.
         Под оскъдните сенки е застинало в неподвижността си стадо. Прилича на набързо направена, безформена, гипсова отливка, непотребна и захвърлена на случайно място... Пладне е – време за почивка и дрямка. Като в картина на Брьогел – Стария, изневиделица изскачат отнякъде в лудешка гоненица теле и голямо овчарско куче. Докато всичко живо пладнува, двете са решили да поиграят. Подгонват се едно друго, залягат, подскачат, крият се. Като поотрасналите деца са, но все още деца – изобретателни, забавни и непредсказуеми. Създания на самата природа, появили се от случайността, същински странстващи артисти – виртуози. В унес, на полска сцена, играят странна клоунада във вечния спектакъл на живота.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 22. май 2018 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]