Емил Кацаров

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Записки от подземието

 

Емил Кацаров

 

Втора награда на конкурса, посветен на 70 г. от смъртта на Йордан Йовков!

 

 

„Практикуването на икебана се възприема и като
форма на медитация - смяна на сезоните...”

 

         Градината отново се обви в болезнено бялата застиналост на своите невидими, тъжни гримаси. Всичко бе в плен на ослепителния скреж. Може би само тихите звуци на флейтата, леещи се нежно откъм Кулата с инкрустираните подове, дискретно загатваха за несъмнената невъзможност да бъдат пребродени безкрайните владения на Церемониалмайстора; защото, иначе казано, Церемонията бе безначална и безконечна и всяка нейна съставна част заемаше точно определено място във времето и пространството, Церемония, извършвана прецизно, притежаваща най-неочаквани измерения - от бурната невъздържаност на пищните дворцови тържества до аскетично оскъдните /но също толкова преизпълнени с вътрешна жар/ нюанси на сутрешното поставяне на тройките еднотипни камъчета в огромните делви на мълчанието /символизиращи според някои тайни тълкуватели предполагаемото доказателство за съществуването на множество други церемонии - незнайни и несравними/. Но при все това немислим бе всеки опит да бъдат истински разгадани дори и най-леките потрепвания, дори и най-незначителните на пръв поглед движения на Церемониалмайстора, тъй като неговите обичайно непредвидими появявания биваха изпълнени с толкова финес, с толкова свръхчовешка безизразност в своето свещенодействие, че всеки наблюдател се оказваше изгубен в самотата на личната си нищожност да преброди макар и незначителна част от изящната мисловност на Церемонията, от Нейните хипнотично-завладяващи ходове и галерии. Ала понякога, колкото и учудващо да звучи, на повърхността изплуваха отделни фрагменти, отделни летописи, които създаваха някаква /до голяма степен смътна/ представа за по-скоро предусещаната, отколкото осъзнавана, същност на Церемонията....
         Всеки ден звуците на флейтата секваха и за няколко безкрайни мига Кулата се огласяваше от ритмично-притъпената погълнатост на три тревожно отекващи барабана - това бе сигурен белег, че Церемониалмайсторът е достигнал кулминацията на своята обиколка из инкрустираните зали: в една от най-крайните от тях неговите ритуални движения, съчетани със специфичната пречупеност на слънчевите лъчи в този момент на денонощието, достигаха до прага на истинското чудо - инкрустираните по пода диамантени килими от хищнокрасиви змии се превръщаха в стада от бягащи елени, наподобяващи в своите движения бавното разцъфване на непорочно-бял вишнев цвят.
         Понякога сред дърветата се очертаваше аскетичният силует на „човека-сое” - този, когото повелите на Церемонията го отвеждаха винаги до точно определен храст в градината, в зависимост от годишния сезон. Там той заемаше строго регламентирана поза, съобразена със състоянието на небето и земята. Ако, например, небосводът се обличаше в пухкави бели облаци, а земята оставаше суха, „Сое” заставаше на един крак с ръце, прилепени плътно до бедрата, и очи, втренчени в нищото. Тогава към него се приближаваше Церемониалмайсторът и записваше с плавните движения на лявата си ръка трите ключови знака върху невидимия пергамент на въздуха: „шин”, „сое”, „хикае”, тоест „небе”, „човек”, „земя”.
         Сега Церемонията протече по привидно обичайния си ход, като този път „човекът-сое” бе изпъстрен отгоре до долу със странната метафора: „...разсъблечена от огледалата в стаите...”, чието наличие накара някои склонни към словоблудство хронисти да нарекат крехкия чаен храст, край когото „Сое” бе застанал, „графиня Холщайн”. Въпреки несъмнената си строгост, Церемонията насърчаваше контрастното разнообразие, и затова пищната замъгленост намираше своето място в иначе педантичния ритуал. „Графиня Холщайн” от друга страна бе официалния етикет на една от дворцовите дами, които Церемониалмайсторът покровителстваше, за да може по-изящно и находчиво да импровизира, под формата на аристократични недоизказаности, алегоричната връзка межда Небесната Майка, хтоничните демони и човека.
         Сановниците /най-изявените представители на дворцовото общество/ често се събираха в огромна зала, през пролетта почти цялата изгубена сред цветя, дървета и бръшлян. Там учениците на Церемониалмайстора, каквито бяха всички останали освен Него, поставяха на пода три порцеланови вази с клонки и цветя, които по законите на ритуала се подреждаха изискано в плитък керамичен съд. Успоредно с това течеше предизвикателно шествие на покрити с еленови кожи дворцови дами, въртящи се в кръг около Церемониалмайстора. Между тях беше и графиня Холщайн, която в един от крайните варианти на тази част от ритуала си позволи да влезе в символичния кръг и така фигурата й се изгуби и на нейно място остана само едно мъничко, бяло камъче.
         Истинската същност на Церемонията, за която настоящото писание няма претенциите да си въобрази, че би могло да разбули, според някои летописи включва в себе си и пълното оправдаване на неочакваното, на пръв поглед, метафизично деяние на графинята. Каквито и версии да се изкажат, може би със сигурност е ясно, че понататъшният ход на Церемонията бе пряко свързан с отклика от това необичайно събитие. Все пак, въпреки че водя повествованието с голяма доза външна достоверност, истината е, че вероятно малцина са тези, които могат с пълна увереност да потвърдят своите свидетелства относно всепоглъщащия ход на Церемонията. Тъй като, както вече изтъкнах, Тя е толкова величествена и грандиозно изящна, че човек почти винаги се оказва изгубен сред Нейната безбрежност.
         Когато фгурата на „човека-сое” бе покрита с блестящо синьо наметало /единия от атрибутите на Небесната Майка/, ледената строгост на градината и меката синева на небето за кратко смесиха нежните звуци на флейтата с грациозната походка на графиня Холщайн. Това бе част от гигантския замисъл на Церемонията, според която на всеки три години Образът на Небесната Майка се отпечатваше от вътрешната страна на една от трите ритуални вази и в зависимост от този факт, Официалните Тълкуватели на Церемонията даваха съответното религиозно-философска предписание относно сложните взаимоотношения на онези знайни и незнайни кътчета от човешката психика, които предопределяха поведението на всеки от нас, на човечеството, а и защо да не го кажем направо - на Вселената като цяло. Върху всяка от вазите бяха изрисувани знаците съответно на „шин”, „сое” и „хикае”. Ако Небесният Образ се отпечатваше, както в разглеждания случай - в средния съд „сое” - се очакваше Церемонията да поеме пътя на крехкото балансиране между земното плодолюбие и възвишената, небесна чистота. Поради тази причина звуците на флейтата загатваха за безмерната красота на изчезналата графиня.
         В един от по-ранните етапи на Церемонията, Сановниците, гримирани като демони, бяха построили в градината мъничко дървено светилище, чиито стени, облицовани с небесносини ленени платна, всекидневно се подаваха на една веща манипулация от страна на Церемониалмйстора, който с мъничка четчица рисуваше фигури на хора, облаци и птици. После, както винаги неочаквано, изпълняваше фрагмент от мистериозен древен танц и при залеза на слънцето къщата вече не беша къща, а кокетна беседка от слонова кост, която на другата сутрин, на фона на неизменната флейта, се разпадаше, и под съпровода на ритуалните движения на Церемониалмайстора, Сановниците извайваха нежните, но заплашителни фигури на Небесната Майка. Тези изящни творения от слонова кост се подреждаха в кръг, в който Церемониалмайсторът поставяше своя мистичен знак. Очите Му странно се оголемяваха и всички присъстващи биваха обсебвани от една особена визия - стилно подредена стая, насред която графиня Холщайн играе шах с Престолонаследника; не след дълго към тяхната изискана компания се присъединява и Началникът на Дворцовата Стража, който носи очарователно пауново перо в едната си ръка, а в другата - фино изработена мраморна кутийка: кутийката се отваря и графинята получава своя подарък, малко бяло камъче - дар от съкровищницата на Церемониалмайстора. Пауновото перо сякаш случайно бива изпуснато и натрапчивите видения изчезват... По средата на деня светилището отново израстваше непокътнато и готово за понататъшните божествено-вдъхновени аспекти на Церемонията.
         В подземията на Кулата с инкрустираните подове бе скрит кристален съд с изсушени чайни листенца и цветове от праскова. Нощем членове на Ордена на Прилежните Служители на Дворцовия Етикет използваха съда за гнусни гадания относно миналото и настоящето на Церемонията /Нейното бъдеще бе априорно и практически непостижимо дори за най-вещия медиум/. Тези тайни събрания също бяха включени в неизбежната развръзка на събитията, които Тя предопределяше. При една от множеството сбирки в катакомбите на Кулата взе участие и самият Церемониалмайстор. Великото вдъхновение на Неговото свещенодействие постигна удивителни резултати - кристалният съд се счупи и чайните листенца образуваха фигурата на графиня Холщайн; а цветовете на прасковата - нейните бални одежди. В усмивката й се четеше ужас и самота....
         От подобен характер е и един друг пример, който смятам, че ще бъде полезен за понататъшното изложение на тази тайна хроника... Той е следният:
         Посред ботаническата градина на Престолонаследника, която се намираше в светлата зала на Пролетното Равноденствие, се помещаваха езотеричните Архиви на Церемонията. Тяхната предполагаема стойност не се изразяваше толкова в някакво достоверно документиране на религиозните и светски измерения на този величествен ритуал, а може би по-скоро чрез наистина малобройните пергаментени свитъци се засвидетелстваше за пореден път импровизаторската мощ на Церемониалмайстора. При все това, някои обявени за ерес хроники съобщаваха за снежнобял свитък, върху който чрез алхимични методи били нарисувани ваза, клонка от разцъфнала вишна, син божур и кървава хризантема. Дълбокият подтекст на тази картина намеквал за пищната красота на дворцова дама, свързана пряко с истинската, с величествената неназовимост на Церемониала, с най-съкровената същност на мистичната Триада...
         Сред парещо-белите, скрежни костюми на растенията група отбрани членове на дворцовото общество донесоха поднос с наредени върху него късчета от домино. Целта не беше толкова да се спазват познатите правила на тази игра, а чрез мащабни ходове, чрез гениални машинации и аристократични недомлъвки, да бъдат подготвени необходимите условия за превръщането на второстепенната, светска част от Церемонията във всеобхватен, всепоглъщащ и преобразяващ култ. Тяхното невежество бе стигнало до там, че вземаше под внимание само чисто външните, така да се каже, театрални аспекти на ритуала. Затова Церемониалмайсторът се оказа отново принуден да се появи сред заговорниците, заобиколен от група чисто голи, неистово слаби, дългокоси мъже. С тази компания от истински аскети Той напомняше на аудиторията, че всички нейни ходове Му били отдавна известни и, че бе време за сутрешното подреждане на лозови клонки в залата на Безпределната Пустота. Но най-неочаквано и за Него самия невидимите сили Го отведоха сред Архивите на Церемонията, където от една саксия изплува безплътният Образ на Небесната Майка. Тя носеше в ръцете си ритуален нож, главата на графиня Холщайн и тялото на отвратителен демон, което бе разпорено и преобразено в изящната непорочност на ослепителна женска фигура. Накрая Небесната Майка свърза главата на графинята с красивото тяло. Церемонията пое по пътеките на дълбоката недоизказаност.
         Когато всички влязоха в Залата на Безпределната Пустота, „човекът-сое” зае символична поза на лозова клонка, и присъстващите разбраха истината за своето безмерно невежество - „Сое” бе преобразуваната графиня Холщайн, която с помощта на ритуален нож си разпори корема и извади оттам една саксия със снежнобели цветя. Тогава влезе Церемониалмайсторът. Настъпи гробно мълчание. Икебаната бе завършена. Графиня Холщайн и авторът на тази история се оказаха последните й елементи...

 

 

 

 

Електронна публикация на 23. април 2008 г.

г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!