Ани Коджабашева

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Тленният и божествен сняг по разсъмване

 

Ани Коджабашева

 

Поощрителна награда на конкурса, посветен на 70 г. от смъртта на Йордан Йовков!

 

 

         Рая беше лош писател. През цялото време се измъчваше да измисли оригинален сюжет - докато си миеше зъбите, докато хранеше котката, докато съвестно подготвяше месечния отчет за работата си (счетоводител на фирма, която произвежда хавлиени кърпи). Но уви, всички уж оригинални неща, които тя причиняваше на нещастните си герои, вече ги беше виждала някъде. След като с часове тормозеше въображението си и драскаше с писалка по масата от яд и самосъжаление, тя виждаше, че е съчинила история за момиче, разкъсано от бомба или отвлечено от психопат, докато храни котката си - всичко това върху гърба на страниците с месечния отчет. Тя беше затрупана с надраскани листове върху надраскана маса и чаши изстинало кафе и всичките й познати тайно си мислеха, че е особена, изобщо Рая по всичко външно приличаше на свестен писател, но не беше. Тя беше писател без сюжет и колкото и да се стремеше към нещо неочаквано, колкото и да изтезаваше героите си (до един представляващи самата нея), тя си оставаше пленена в омразното блато от клишета и разкъсани човешки (и котешки) тела.
         Рая вечер беше малко по-различна от през деня. Обхващаше я романтическо-символистично настроение. Тя си сипваше във висока чаша вино и се опитваше да усети в дъха му мирис на есенна гора и меланхолия. Действаше й бързо и неблаготворно. Тя виждаше у себе си потиснатия Димчо Дебелянов и разкъсвания от противоречиви, но мощни душевни пориви Яворов. Взимаше да чете Херман Хесе и си въобразяваше, че е „степен вълк”, неразбран индивид на ръба между човешкото и божественото, без свое място във вселената (тя така и не прочете тази книга докрай). Тогава Рая разсъждаваше за името си, което според нея показваше, че тя е предопределена да се прозре божественото отвъд всичко земно и да достигне истинско просветление. Опиянената, вечерна, самотна, заблудена Рая запълваше страница след страница в дебели тетрадки с излияния на дълбоко и всеобхватно, но възвишено страдание. Тя описваше болката, разливаща се във всяка нейна клетка, оплакваше преходността на тленното си тяло и вечната мъка на безпътния си ум, по съзидание близък до бога, но обречен от алкохолната мъгла и примитивната нужда за сън да се лута и да се блъска в безкрайни бели стени, подредени в лабиринт без изход. И Рая иска да разбие главата си в някоя от тези стени, само и само в последния миг на агонията, преди да изчезне и да се едини с вечността, да може да получи отговор на извечните въпроси, на които се е посветила, заради които е страдала непрестанно - ето, тя се вижда обезобразена, потънала в гъста кръв, трепереща, разтърсвана от конвулсии сред нямата белота, но, о, Боже, изведнъж и завинаги удовлетворена, цяла и вечна, защото е осъзнала истината с цялото си същество… Рая е съборила чашата с вино на пода, всъщност сега е в центъра на безпорядък от морави пръски и малки смъртоносни кристалчета, но тя не го забелязва, ето я, тя пише настървено, вдъхновена е истински, като че ли е намерила най-после нещо и… О, не… По дяволите! Проклето вдъхновение, проклета кристална чаша! Това с истините, извечните въпроси и разбитата глава… Не го ли беше писал някой вече? Яворов. „Една дума”. Мамка му.
         И така, Рая продължаваше да страда и да се мрази, неспособна да създаде нещо чисто и ново, неспособна да разбере нито себе си, нито „Степния вълк” - книгата, която все не успяваше да дочете. Тя се спираше, защото винаги, на ръба на истинското вдъхновение, идваха несигурността и отчаянието. Струваше й се, че не е достатъчно добра, връщаше се назад, драскаше, късаше, плачеше и обръщаше наведнъж цяла чаша вино, чаена чаша, отказала се беше от кристалните. „Аз съм недостойна, аз съм провал” - крещеше нейният близък до божественото ум.
         Ето я - пребледняла като уморената зора навън, изтощена, замяна от непреклонното тиктакане на часовника, с изцапана с червено вино сива блуза, Рая стои на кухненската маса и възпява своето безкрайно, затворено в лабиринти нещастие. Колкото повече пише, толкова повече я боли, защото най-простата й трезва мисъл, срещу която тя с всички сили се бори, й нашепва: „Ти не си възвишена и изобщо с нищо не си различна. Ти не си красива и неповторима снежинка. Ти си същата разлагаща се органична материя като всичко останало.” 1
         Простата същност на Рая се надига в нея и е на път да я застигне. Тя не знае къде да избяга от себе си. Бързо намята палто върху изцапаната блуза, нахлува ботуши и тича надолу по стълбите, надолу и навън.
         В градинката пред блока има две педи сняг. Синьосивата светлина прави картината полуреална. Рая е спряла да мисли, но не спира да тича. Хвърля се по гръб върху снега. Размахва ръце и крака - ангелче!
         Рая се смее истерично. Под яката й, в ботушите й, в косата й се вмъква привидно невинният сняг. Първо пари, после боли. Рая не го е очаквала! Я, той не бил полуреален. Съвсем истински бил! Каква истинска болка! А-а-а! Тя наистина е във всяка нейна клетка. Не се разлива, а удря като гръм. Боли! Господи, истинско е, просто е и е съвършено. Никога не е била така будна. Тя не е на никакъв праг на божественото, тя е тук, тя е жива и цяла и я боли и няма нищо по-божествено от това. Всяка красива снежинка боде, кара я да стане, да тича обратно нагоре по стълбите, да хвърли всичките си дрехи в коридора, да пусне душа и да се полее със студена, после с гореща, после пак със студена вода. Котката тича объркано наоколо и мяучи.
         Ето я Рая, неразбраната писателка. Увита с кърпи и одеяла, отпусната, усмихната, тя пие чай в кристална чаша и пише стихотворение в бял стих. Пише за болката от снега върху кожата й, за топлината, за студа. Истината е в снега, в чая, в тленното й тяло и всяко негово усещане. Няма чисто страдание. Няма нищо чисто, нито нищо оригинално. Всичко е една и съща разлагаща се органична материя - да, точно така, колко хубаво е това!
         Рая е лош писател, както и всички останали. Нищо написано не учи на истината така, както могат снегът, сярната киселина или малко повече вяра в сетивата.

 

 

 

---

 

1 Цитат от филма „Боен клуб“.

 

Електронна публикация на 23. април 2008 г.

г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!