Мая Кисьова

театрална критика

Литературен клуб | театър | страницата на автора

 

„Домът на Бернарда Алба“ - стъпала на катарзиса

 

Мая Кисьова

 

"...Правиш нещо, а всъщност подготвяш онова неизвестно, което ще направиш след няколко години..."
         Йежи Гротовски

 

         През 1995 година вторият актьорски випуск на Нов български университет, по подобие на много новаторски школи в Европа, напусна София, отправи се към един далечен малък град на България, за да се пробва в професията, поемайки всички рискове на неизвестността. Днес ще разпознаете имена от бившите студенти, вече направили впечатление с доброто си развитие (Добриела Попова, Диана Спасова), асистент беше Елена Панайотова. Техният дипломен спектакъл стана първата съвместна продукция на Театър на голия охлюв и ДТ"Антон Страшимиров" - Разград, чиято директорка Рада Спасова прие предизвикателството да провокира сетивата на зрителите с Лорка. Състоя се първата среща на Възкресия Вихърова с "Домът на Бернарда Алба".
         10 години по-късно своята първа среща с тази пиеса направи Елена Панайотова в Театрална работилница "Сфумато".
         А режисьорката Възкресия Вихърова и сценографът арх. Зарко Узунов намериха своята втора Бернарда Алба на камерната сцена на НТ"Иван Вазов".
         В Разград представлението бе ситуирано на голяма сцена, символите бяха категорични, остри. Мъчителното преодоляване на стълби под и над равнището на сцената, като разложени тактове на фламенко. Студентите бяха луди по Михаил Чехов и можеха с часове да работят в търсене на най-точния психологически жест. Забраната, страданието, нагнетяването, намирането на пролуката и взрива - малка част от задачите пред творческия екип. Всяка от дъщерите на Бернарда Алба се изпълняваше от по три актриси едновременно. За участващите от местната трупа този спектакъл бе възможност за кратко "бягство" от психологическия театър, откриването на звука, работата с тялото и материята - вода, платно, хартия. Всяка фраза беше в екстремални параметри. Режисьорката бе неумолима в търсенето на всевъзможни форми на патологията, зададена от Федерико Гарсия Лорка. Тя успя да осъществи сложна темпоритмична схема както на всеки от персонажите, така и на целия спектакъл. Атмосферата по време на представленията беше прогнозирано и обяснимо тягостна - никой досега не бе атакувал така пряко подсъзнанието на зрителя, максимално приближавайки някакво безпощадно огледало до защитната му обвивка. Смисълът на този пръв вариант беше ИЗСЛЕДВАНЕТО.
         Ако потърсим една дума, за да идентифицираме "Домът на Бернарда Алба" в Народния театър, сезон 2005-2006-та, това е ИГРА. И ако започнем отзад-напред, от реакцията на публиката на финала - дъх на освобождение, а и екстатичен проглас от сектора на младите зрители , като след добър клубен концерт. Без усещане за пренебрежение нито към автор, епоха, или основна тема. "Очилата в стил 60-те", през които Възкресия Вихърова предлага да погледнем историята на Бернарда и дъщерите ? са стартовото условие за възприятие. Параметрите на камерната сцена акцентирът към първата част от заглавието: Домът. Този път арх. Зарко Узунов е създал атмосфера , която съвсем не предполага строга херметизация. Часовник отмерва времето, навлизат различни ритми, периодично рефренът "Just a dream" - "Само мечта" - не е трудно да открием финия почерк на композитора Асен Аврамов. Паралелно живее съзерцанието на мъжете, които отиват на работа и картината на телевизора, показваща триумфът на Кенеди и Америка. Всяка от деветте героини има прецизно изградена партитура на движенията и регистър. Библейският цитат "ръката, която всичко отключва", става магическа игра . Различните жестове от различни ръце привличат различни звуци от различни религиозни пространства - от траура до сексуалната революция.
         Докато в първия прочит отпреди десет години предмет на изследване бе насилието в безвремието, тук играта е откриване на събитието в липсата на събитие. Разрешен е целият диапазон в импровизацията - от атавизма до грубичкия фарс. Успехът на подобна постановка е гарантиран от екипната работа на блестящите и поотделно, и като ансамбъл, девет актриси. Водеща е прецизната динамика на Цветана Манева - Бернарда Алба. Гъвкавата между жестоката ирония и раболепие Понсия на Жорета Николова, наивната Ангустиас на Рени Врангова, носеща стигмата на вечно неслучващата се любов. Конфликтуващите героини на Ана Пападопулу и Емануела Шкодрева, естетски решени в златно и червено-черно от художничката по костюмите Елена Иванова. Актрисите представят тягостната история за осемгодишния траур, освободени от тежестта на символиката. Изборът на средства се простира от езика на глухонемите, до пластично-танцовата характеристика на всяка една.
         И ако катарзисът, според класиците, е пречистване чрез състрадание и страх, то този прочит на "Домът на Бернарда Алба" постига отново целта и на автора, и на постановъчния екип. Дори на ръба на комичното, насилието в затворената система предизвиква състрадание. Страхът идва накрая, когато девствеността нетърпеливо предпочита смъртта. Та дори и това да е само игра.

 

Електронна публикация на 11. май 2006 г.
Публикация във в. „Литературен вестник“, бр. 42, 21 декември 2005 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]