Мая Кисьова

театрална критика

Литературен клуб | театър | страницата на автора

 

"ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК" на ДИМИТЪР ТАЛЕВ
Сценични интерпретации

 

Мая Кисьова

 

 

         Поводът за тези разсъждения е последната интерпретация на романа, реализирана в ДТ "Сава Огнянов" - Русе. Обикновено в последните минути преди началото, зрителят прелиства театралната програма. Тук четем вдъхновеното слово на драматурга на театъра, произнесено на първата репетиция, и ни заразява възрожденски дух, още повече, че спектакълът е посветен на 135-годишнината от учредяването на Българската Екзархия.
          Първото положително впечатление е свързано с една изчистена от излишества картина и голямото желание на актьорите да бъдат в света на Талев. За което всички, без изключение, полагат добронамерени усилия - работят в екип, стараят се да елиминират соловите изпълнения. А кой не би искал да изведе напред своята Султана, Лазар, Рафе или Катерина?
         Когато на сцената се поставя българска класика - Вазов, Димитър Димов, Емилиян Станев или Талев, когато произведението е правено многократно през годините от различни творци, неминуемо се поражда комбинация от обстоятелства и чувства - страхопочитание, търсене на нова мотивация, повод за сравнение между различните версии. Тук идва необходимостта от една малка скоба: в историята на българския театър липсва т.нар. класицистичен период, когато мизансценът не съществува, а актьорът е солист-посредник между автор и зрител. И може би точно затова нашият актьор, въплътил се в роля (защото от само себе си се разбира, че ще играе по Станиславски, не се е родил смелчагата да направи "Под игото" по Брехт), го тегли към авансцената. Да не би зрителят да пропусне да види и чуе образа в най-близък план. Когато се прави класика, публиката, а и специалистът, влиза в салона, за да контактува с автора. Сполучливата режисьорска работа ще го зарадва и изненада - това означава преодоляване поне на повествованието. А когато повествованието е силната река, по която образите ту се издигат, ту потъват като безпомощни сламки, а плавателният съд, т.е. реставрационна идея не е достатъчно силна - е, тогава остава собственото въображение. А аплодисментите са за посланията на автора, оживели за пореден път. Силното произведение омилостивява и най-компетентното становище, което основателно би подложило интерпретацията на съмнение.
         Не бих искала да проявявам лично пристрастие, но като един лакмус към материята бих определила и лентата от 1969г. "Иконостасът", към която българският зрител винаги се връща с голямо удоволствие
         Ако погледнем статистиката, русенският "Железен светилник" е двайстата сценична версия на талевия епичен разказ. Първата е през сезон 1957-58 година в Театъра на народната армия, драматизация Гриша Островски, постановка Николай Люцканов. Следват постановки в Димитровград, Враца, Шумен, Благоевград, Асеновград, Габрово, Видин, Бургас, Михайловград, Толбухин, Силистра, театър "Сълза и смях", Стара Загора, Хасково, Велико Търново, Търговище. Интересното е, че повечето режисьори ползват драматизацията на Христо Христов, а някои правят "Железният светилник" по два пъти. Последният софийски вариант е на самия Христо Христов в театър "Сълза и смях", последван от "Преспанските камбани". Тази своеобразна театрална история е публикувана в програмата на Драматичен театър Ловеч, където Юлия Огнянова прави постановка по свой сценарий през сезон 1993-94 година, посветена на 25-годишнината от създаването на театъра. Същия сезон ловешкият "Железен светилник" получи награда "Константин Кисимов" за цялостно представление.
         Но да се върнем към конкретни впечатления от гледаните спектакли. Русе - режисьорът Асен Шопов не дава превес на нито една от възможните линии. Успоредно живеят обществените спорове, патриотичните подбуди, противоречията между стари и млади в еснафа, любовните интриги. Сценичното пространство е условно пред бъдещия иконостас, единственото фиксирано поле е това на рилският монах, който има за задача и да разделя отделните сцени с поетично-фолклорните строфи, които самият Талев е предложил. Имаше заслужени аплодисменти, имаше и зрители, които тихичко излязоха от салона, коментирайки представлението като поредния анахронизъм.
         Представлението на Христо Христов в "Сълза и смях" започваше с въздействаща сцена на разпятие и смърт на грешницата Катерина от ръцете на неумолимата Султана.
         В Ловеч Юлия Огнянова, както винаги при нейните драматизации на българска класика, бе включила всеки от актьорите, без изключение, в изучаването на някой ритуал, песен или танц. Имаше въздействащи монолози и македонска страст, девойките нижеха тютюн, низите танцуваха заедно с тях, пееше се на живо, колоритът беше постигнат с мярка и вкус. Режисьорката бе композирала сцените, разчитайки на познаването на романа и ги бе комбинирала по проблематика, а не по хронология.
         Търся отговор на следния въпрос: "Имаме ли право да бъдем недоволни, ако интерпретацията, която гледаме, не съвпада с нашите представи?" И да, и не. Въпросът е коя позиция е нашата - на зрителя, или на изкушения специалист. И тъй като нашата е втората, ми се струва, че най-добрият избор е толерантността. Ако погледнем различните театрални програми - всяка една от тях съдържа намеренията на творческия екип. Спомените на зрителите винаги са субективни, а в това малко парче хартия като че ли търсим силата, съмненията, провалите, следите на духа. Трябва ли винаги да очакваме пробив? Или по-скоро да се зарадваме, че в някоя част на България има възкресение.
         Или ако толкова имаме нужда от усещането за ярък отскок, да приемем като вариант обобщението на Светлозар Игов по повод публикуването на романа "Железният светилник". Контекстът е търсене точното място на Талев и духовните му родства. Оказва се, че трите най-големи романа в българската литература са публикувани в три последователни години след огромни изпитания пред техните автори и самите текстове. "Под игото" - 1950 г., "Тютюн" - 1951 г. - вече в съзнанието ни се оформя споменът за политическо-културната ситуация в България след 9.ІХ.
         Ето какво казва Светлозар Игов: "...След Вазов и след "Тютюн", появилият се през 1952 г. "Железен светилник" бе третият ледоразбивач, разчистващ пътя за по-нормален ход в българската литература."
         Може би трябва да се примирим, че сценичната интерпретация винаги ще е на второ място след големия епос. Но и да не спират очакванията ни, че ще се появи режисьор, който да срине това съждение.

 

Електронна публикация на 11. май 2006 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]