Мирослава Христова

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

Алиса и Щурецът

 

Мирослава Христова

 

Поощрителна награда на конкурса, посветен на 70 г. от смъртта на Йордан Йовков!

 

 

         Нищо не започна.

 

         Алиса подскачаше по камъните. Щурецът я следваше. (А кошчетата се самопочистваха с прахосмукачка.)
          - Аз ще запаля цигара - каза тя, докато допушваше предната и слезе на земята. - Тук има врата... и може да се отваря! Щурецът също слезе и отвориха заедно вратата. Оттам се показа Белият заек, погледна строго и:
         - Имате ли лични карти?
         - Ъ, не.
         - Не знаете ли, че подлежите на глоба? Елате с мен в моята ледена стая да ви видя как ще мечтаете там.
         Те го последваха.
         - Няма да мога да разбера това, което е всъщност животът ви - провлачено каза той, затваряйки вратата след тях. - Имена и ЕГН-та бързо!
         - Това са 4 истории в една, господин Заек - усмихна му се Щурецът. - Търсите ли истински сърца?
         - Не, аз съм вегетарианец.
         - И по-добре. Аз сам ще се заема с това. Можете ли да спрете дъжда?
         - Не. Вие сте вътре, топло е.
         - Но навън ще се измокри лилавата ми блуза на ревността.
         - Свалете я.
         - И да остана гол! Какъв чай предлагате?
         - От теменужки, портокалов и жасминов.
         - За мен черен тогава.
         - Отличен избор - похвали го Белият заек. - А за вас, Алиса?
         - Аз си намерих тези датски бисквитки, благодаря.
         - Колко разтопени висулки желаете в чая?
         - Зависи дали ги познавам. Защото, ако познавам някоя висулка и я разтопя, тя се разплаква и става още повече вода. И така си отмъщава с болки в корема.
         - Е, вие ще легнете до нея в рохкавата пръст, нали сте й приятел.
         - Но ако я потопите в чая ми, ще съм приятел на разтопена висулка.
         - Това не е толкова зле, стига да не я гледате с празен поглед приятелски.
         - Страх ме е - прошепна Алиса с уголемени очи.
         - От какво , мила? - загрижи се Белият заек.
         - От бисквитките. Познавам ги! А така силно ги искам в ръката си! Безумно искам ги...
         - Хапни си... Я вижте, драги Щурецо, тази висулка познавате ли я?
         - Не.
         - Хайде в горещия чай бързо.
         - Благодаря ви много.
         - Знаехте ли, че навлизате в гранична зона, когато отворихте вратата?
         - Как не!
         - Не видяхте ли табелата с бяло, зелено, червено? Дайте си ЕГН-тата!
         Алиса му подаде една бисквитка.
         - Вземи. Тази съм я виждала само веднъж и почти не я помня.
         - Да, вкусно. Дано не ме боли корема, защото аз пък я познавам много отдавна.

 

         - Изглежда вече не те е страх от бисквитките, Алиса - каза Щурецът.
         - Това се превъзмогва все някога.
         - Страхът от бисквитки ли?
         - По-точно от такива, които познаваш. Все пак става дума за ядене - да изядеш приятелите си. Пък били те и бисквитки. И то датски!
         - Какво им е особеното на датските? - заинтересува се Белият заек.
         - В синя кутия са, как какво! И само брюнетката от кадилака има ключа за нея, но не си спомня. Или някой си я представя, че не си спомня.
         - Това не е ли... - започна Щурецът.
         - Silencio! - извика Алиса.
         - Да, както си и мислех - каза той на себе си и се усмихна разбиращо.
         - За какво говорите! - опомни се Белият заек. - Знаете ли, че мога да ви глобя от 50 до 150 ромски целувки за това, че сте без лични карти! Ако ви премаже някоя жица, как ще разберем, че сте вие. Колко ще ви издирваме... Ето, вече 8 минути говорим това. Защо не сте по-сериозни!
         Влизаме в съюза на Спатиите, нещата вече са сериозни. Алиса забеляза как Белият заек постепеннно става светло сив, после тъмно, докато не се превърна в сиво-синкав малък динозавър с човешки размери, който продължаваше да говори:
         - Този път ще ви направя реверанс...
         - Хайде, тръгвайте си - промърмори кучето в краката му.
         - Но това не значи, че друг ще направи същото на мое място, така, че внимавайте! - Той премигваше бързо-бързо с очи и искаше да звучи строг и отговорен. Алиса си придаде загрижен и разкайващ се вид.
         - Свободни сте.
         - Може ли да си взема чая? - попита Щурецът.
         - И... бисквитките?
         - Взимайте - Заекът махна с ръка. - Те са едни глупави деца, които дават уклончиви отговори.
         На излизане той ги спря:
         - А знаете ли колко вида граници има?
         - Толкова колкото сам си поставиш - отговориха те в един глас и му махнаха за сбогуване.
         Заекът-динозавър се настани в прашното кресло и загледа бисквитката, която Алиса му бе дала.
         - Познавам те, но ще те изям! - и отхапа.
         Нещата с бисквитките стояха по същия начин както и с висулките.
         - Мислех, че знаеш какво правиш - каза Щурецът на Алиса навън.
         - Аз никога не знам. Ти кога ще си пълнолетен?
         - Защо ти е? Да се превърна в чайник? - и отпи от чая си.
         - Да, по-добре ти е така. Как започна всичко?
         - Не си ли спомняш... гонехме котката, която приличаше на куче, или обратното и попаднахме на заешката дупка.
         - Вярно. С теб откога се познаваме?
         - От разходката ни до Храма. Чай?
         - Не, благодаря. Бисквитка?
         - Храня се разделно, ще ми се развали режимът.
         - Затова са режимите - да се нарушават. И границите - да се прекрачват. Как си с твоите граници?
         - Не мисля за тях. Те са недостижими.
         - Ти гледаш от другата страна.
         - Има и друга страна?
         - Винаги. Стига да искаш да я видиш.
         Щурецът и Алиса затвориха очи.

 

 

 

 

Електронна публикация на 23. април 2008 г.

г1998-2008 г. Литературен клуб. Всички права запазени!