Не си спомням какъв ден беше, но както обикновено се успах. Навлякох дрехите в движение и наблегнах на спринта. Предният ден шефът се закани, че за системни закъснения ще ме уволни и окото му няма да мигне. Каза, че такъв шут ще ми забие, та ще се спра чак в бюрото за безработни. Перспективата, да се влея в потока от безделници искрено ме отвращаваше. Натъпках се в първия попаднал пред очите ми автобус и започнах да досаждам на околните с въпроси из областа на точното време. От множеството любезни отговори, вследствие сложни математически изчисления, усредних един час и реших, че може и да успея.
         Посегнах да се хвана за най-близката ръкохватка и по погрешка сграбчих баницата на един третокласник. За нещастие хлапето пътуваше с баща си и юмрукът му покри пространството пред носа ми. Целта на атаката беше да подуша, че пестника му все още не е измит от последното убийство. Сдадох набързо плячката ­ даже излъгах хлапето, че е голям симпатяга и облекчено въздъхнах. И точно в края на издишването усетих, че нещо с мен не е наред. Почувствах неистов глад! Глад, какъвто изпитва канибала при вида на тлъст мисионер, вълкът при подушване на агне и вегетарианецът при влудяващата гледка на мешана скара.
         В осем и двадесет и девет седях на работното си място. В осем и тридесет шефът влезе да ме провери. Остана изненадан, че ме вижда и едва не изтърва сандвича си. Бяло хлебче с много луканка, настърган кашкавал и реки от кетчуп. Лигите ми докоснаха емайла на бюрото.
         - Младенов - рече ми. - Готов ли е доклада за тримесечието?
         - Нямам още данните за юни - панирах се. - Отчетите са в касата на кабинета ви.
         - Странно - отхапа от благоденствието началникът. - Мислех си, че съм ти ги дал.
         Шефът се засуети и сякаш взел важно решение, протегна ръка.
         - Подръж моля те сандвича, ще отида да ги взема.
         Сграбчих храната и ръцете ми затрепераха. Вперих изцъклен поглед в изобилието и червата ми хищно закъркориха. Господи, какво ядеше този щастливец! Зъбите му ясно личаха ­ разсичаха пухкавото тесто на топлия хляб, разкъсваха дебелата луканка и репресираха скъпия кашкавал. Сдържах се да не отхапя по разбираема причина ­ посягах върху частната собственост на шефа. А всяка необуздана агресия се наказваше с шут в посока на бюрото за безработни!
         Размяната сандвич - отчети извърших почти машинално. Началникът напусна стаята, а аз зарових зъркели в цифрите, но от това гладът ми не намаля. Точно обратното. Ноктите ми се удължиха, кучешките ми зъби пораснаха. Превърнах се в леопард, тигър, хиена. Открехнах вратата и подуших въздуха, идващ откъм бюфета. Ясно разграничих аромата на баница със спанак, "принцеси" с кайма и малки пици с кремвирш. Припадащ затворих. Погледа ми обходи стаята и спря върху картината на стената. Репродукция на Рембранд, изобразяваща трима пърдящи от доволство мъжаги да похапват в компанията на полугола жена. Друг път съсредоточавах вниманието си главно върху гърдите на красавицата, но този път търсех подробности в менюто на трапезата. А там имаше всичко! Еленско месо, печен фазан, риба, сладкиши, плодове.
         - Да става каквото ще, но отивам да закуся! - престраших се и въпреки забраната на шефа да напускам работното си място преди обяд, притичах по коридора.
         В лавката нямаше никой.
         - Една питка! - припряно заговорих. - С наденичка и горчица.
         Бюфетчийката не се замисли. Отвори хладилника, създаде поръчкат и я мушна в камерата за затопляне. Забягах на място от нетърпение и едва дочаках процеса на запичане да приключи.
         - Шейсет стотинки - обяви тя и зави мечтата ми в салфетка.
         - Няма проблеми - ликуващо възкликнах и бръкнах в джоба на панталона.
         Пребледнях, посинях, позеленях. Замънках. Парите ги нямаше! Като съм си сменял панталона, съм забравил да ги преместя. Помолих за милост, съчувствие и вересия. Все едно се жалвах на извънземно. Сандвичът с кремвирш и много горчица мина покрай носа ми и остави след себе си спомен за обем и доказани вкусови качества.
         Завлачих крака към стаята и минавайки покрай кабинета на шефа, погледнах през процепа на леко открехнтата врата. В помещението нямаше никой. В центъра на бюрото цъфтеше остатък от пица и нозете ми неволно затрепераха. Прекосих стаята и сграбчих прехраната. Отворих уста да отхапя, рекох цялото парче да налапам и май съм зинал малко повечко от възможното. Ставата под ушите ми изщрака и така си и останах ­ с разчекната като каракуда уста.
         - Какво става бе, Младенов? - гласът на шефа дойде откъм гърба ми. - Пицата ли искаш да ми изядеш?
         Успях само да изклокоча.
         - Абе ти глух ли си? Що не отговаряш? Обърни се с лице към мен, какво ме загърбваш?
         Нямаше как. Обърнах се.
         - Гърлото ти е малко зачервено, но това не е признак за безпокойство - осведоми ме началникът. - Затваряй си вече устата, не си на медицински преглед
         Стоях като препариран. Как да му обясня, че ченето ми се е схванало. Протегнах ръка и върнах пицата на мястото й.
         - Хапни де, хапни - прикани ме той. - И без това те видях как искаше да ми я отмъкнеш.
         Размахах в отрицание пръст, посочих към отворения прозорец и размахах ръце като криле на птица.
         - Аааа! Спасил си ми пицата от гълъбите! - радостно подскочи шефът. - Браво Младенов, браво! Продължавай да се стараеш и признанието няма да закъснее!...Абе, на теб да не ти се е схванало ченето?
         Кимнах с глава и побързах да напусна. Влязох в тоалетната и взех да се бия с длан по брадата. На петия удар ставата поддаде и зъбите ми изчаткаха на амалгама. С възвръщането на овалите на физиономията ми, за нещастие, се възвърна и любовта ми към плюскането. Този път гладът ме споходи със стършеща болка в стомаха. Имах чувството, че съм глътнал цигулар. Погледнах часовника си. Дванадесет и двадесет и пет! До обедната почивка оставаха още пет минути. Влязох в кабинета, разлях се на бюрото до отчетите и усилено започнах да мисля. Пари нямах, нямаше и откого да взема. Тънех в заеми до гуша. В стола не даваха на вересия, в бюфета, както вече разбрахте ­ също. Отсреща в ресторанта ме познаваха, но явно не им бях симпатичен. Прибирах си рестото до стотинка. Да изтичам до вкъщи е просто невъзможно. Първо - в хладилника имаше само въздух. И второ - времето нямаше да ми стигне само за пътуване, камо ли за дъвчене.
         Идеята ме озари като пролетна светкавица. Онази скръндза Главочев от “Кадри” винаги си носеше плюскане в буркан. Обикновено яхния. Личеше по мазната му уста. Заключваше се в стаята и лапаше, без да го е еня, че в района се скитат прегладнели човешки същества. Но преди това, точно в дванадесет и половина, Главочев удряше ключа на стаята и отиваше до магазина за хранителни стоки. Купуваше кофичка кисело мляко и тържествено се завръщаше при буркана със смърдящия на чесън сос. Това му отнемаше около десет минути. Достатъчно да прехвърля крак през перваза на прозореца и по фасадата на сградата, да нахлуя в покоите му. Щеше да ми отнеме минута-две ­ не повече. Стаята му се намираше непосредствено до моята. За да ухапя хляба и манджата ми трябваше още по-малко време, така, че с връщането наобратно, при всички положения, се включвах в норматива.
         Надникнах през ключалката. Главочев беше точен като англичанин. Баш в и тридесет превъртя ключа и заклати охранената си походка в посока на изхода. Преметнах крак през перваза и погледнах към прозореца на “Кадри”. Точно както и очаквах. В тая горещина просто бе абсурд да не е отворен. Гладът прави животното звяр, а човека ­ ненормалник. Впих пръсти в декоративния корниз и сантиметър по сантиметър залазих в посоката, в която бях сигурен, че ще преям. Преполових разстоянието и протегнах ръка към дограмата.
         Корнизът се счупи с трясък и за миг изпаднах в безтегловност. Сградата бе строена преди сто години, а декоративния корниз преди двеста. Под краката ми имаше само въздух. Впих нокти в хоросана и успях да се предвижа малко нагоре. Сграбчих дървения перваз и панически задишах. Погледнах надолу. Под мен се простираше керемидения покрив на столовата. Най-малко на пет метра разстояние. Паднех ли, неминуемо щях да стана на пихтия. Набрах се на ръце и надникнах в кабинета на отдел “Кадри”. Буркана с манджта се мъдреше върху металната каса. Кюфтета мариновани! Любимото ми ядене. Изпънах жили и аха да се прехвърля вътре, Главочев отключи вратата. Отпуснах се до вис и отново погледнах надолу. Реших да вляза вътре, пък после да става каквото ще. Все щях да измисля нещо.
         Намерението ми беше категорично. Повдигнах се отново нагоре и тъкмо подавах глава, Главочев затвори прозореца. Смаза ми пръстите. Направи ги на кайма. Кайма за мариновани кюфтета. Нададох бойния вик на команчите и полетях устремно надолу. Минах през керемидите на учрежденската столова като горещ нож през буца масло. Пометох и гредореда. Оказа се, че всичко по пътя ми е от талашит. Сметох и него. Под мен стадо готвачи в бели престилки се разбяга във всички посоки на кухнята. Опитах да се хвана за една дъска и ноктите ми останаха в дървесината. Изкрещях още веднъж и приземих... в казана с чорбата. Подадох глава навън, облизах си лицето и протегнах ръка към шублера.
         - За Бога, дайте една филия хляб, че е тръгнала да се слоява! - И захванах да лоча от малкото джобче на ризата си.
         ...Месец по-късно свалиха гипса от краката и главата ми. Лежах на дивана в хола и раздвижвах колената си. Гледах филм по “Канал-1” - някаква комедия, в която главния герой непрекъснато пиеше бира. Към края на втората каса грабнах дистанционното и превключих на друга програма. В екшъна, който излъчваха, пиячите на бира бяха двама. За десет минути излочиха цяла цистерна и нито един път не отидоха до тоалетната. Включих на сателита, но и там не беше по-различно. Доволни немци, с огромни шкембета, пиеха от халби с размерите на бидон за зеле. Американци и скандинавци направо прекаляваха с дозите. По спортните програми непрестанно рекламираха бира. По едно време попаднах на балет и блаженно се отпуснах. Но не за дълго. Танцьорът заряза примабалерината и изчезна зад декорите. Сто процента отиде да пие бира.
         Наместих патериците и завлачих тяло към хладилника. Отворих вратата и посегнах към най-горната поличка. Там би трябвало да се намира бутилка светло пиво, от най-добра българска марка. Ръката ми безжизнено увисна. Мястото бе необичайно празно. Едва не заплаках. Сетих се, че жената сготви пилето с бира и то по мое предложение. Заскубах косата си и взех да я разхвърлям безразборно из стаята. Приближих се към чешмата и отвъртях крана до дупка. Ръждива капка тупна в мивката, подскочи и влезе в окото ми. Други не я последваха. Долазих до тубата с минерална вода. Кънтеше на кухо. Свалих гащите си от простора и опитах да ги изцедя в стъклена чаша. Отдавна бяха изсъхнали. Отвъртях сифона на мивката - в него се поклащаше към сто грама течност. Поднесох я към устните си. От мазнините пластмасата се хлъзгаше и я изтървах на теракота. Този път наистина заплаках. От яд и мъка. Не от глезотия.
         Върнах се при телевизора и с изненада установих, че концепцията се е сменила. Немците, американците и скандинавците се бяха отдали на секс. По Първа програма излъчваха “Шоугърли”. По “Ефира” - “Стрийптиз”. По частните - откровенно порно. Неистовата жажда, причина за нестабилното ми поведение, вече не ме мъчеше. Друг мерак разтърсваше снагата ми. Силна страст замъгли погледа ми и зарих с копита като селския бик. Жената я нямаше, затова заметнах око към комшиите. Апартаментът им не светеше. Сетих се, че касиерката в службата директно ми се сваляше и вдигнах слушалката на телефона. Даваше свободно.
         И точно в този момент токът угасна. Кинескопът цъкна и изчезна в далечината. Полилеят помръкна. Мракът се хвърли отгоре ми. Бях абсолютно безпомощен. Даже не знаех къде са ми патериците. Затърсих с ръка пред себе си и съборих вазата на пода. С грохота на счупеното, замряха и плътските ми желания. Отпуснах се на дивана и усетих, че нещо ми става...
         Гладът преряза червата ми!