Отвратителен сън. Изглеждах направо отблъскващо: пъпчив, увиснал задник с бенка отдясно; леко космат, със следи от зацапана тоалетна хартия. Едноок. Зъркелът ми се подаваше от едно място, за което не искам да споменавам.
         Гадост!
         Вървях по “Витошка” и се правех, че не виждам гнусливите физиономии на минувачите. Зяпах луксозните витрини и сегиз­тогиз "въздишах" от удоволствие. Поисках да си купя фъстъци, но продавачката избяга в посока на НДК. Продължих бодро към целта, която преследвах и на ъгъла с “Кърниградска” се смесих с тълпа футболни фанатици. Феновете ревяха “оставка!”, а по­младите хвърляха камъни по стъклата на Българския футболен съюз. Неочаквано гневът им се съсредоточи върху мен и ме нападнаха с павета и парчета от тротоарни плочки. Побързах да се разкарам и след светофара на “Солунска” спрях пред рекламния афиш на киното. Даваха “Титаник”. Умирах да го гледам и извадих пет лева за билет. Служителката затвори гишето и ужасено закрещя в телефонната слушалка. След по­малко от десет секунди, охраната притича с пожарогасител и ме обля с пяна. За миг ослепях, ударих се във вратата и едва не попаднах под колел ата на трамвая.
         На ъгъла на булеварда с улица“Аспарух” ме чакаше нова изненада. Почти ме арестуваха. Твърде интелигентен полицай поиска паспорта ми за проверка. Прецизно огледа водния печат и броя на страниците, после ми сложи белезниците.
         - Този паспорт е фалшив! - обясни постъпката си той.
         - Вие сте първият, който твърди подобно нещо ­ в стреса си започнах да изпускам безшумни, миризливи газове.
         - Снимката не отговаря на действителността ­ самодоволно продължи униформеният. ­ На паспорта сте с физиономия на чукундур, а в реалния живот изглеждате като гъз. И сте с едно око ­ като Циклопа от “Одисеята”. Учил съм ги аз тези работи!
         - Пострадах при катастрофа и ми присадиха тъкани от задните части. Аз ли съм виновен, че докторите бяха доведени да ме оперират направо от кръчмата?
         Ченгето чак сега усети смрадта, която се разнасяше наоколо и като за начало започна да кашля.
         - Къде те оперираха? - изхриптя той.
         - В МВР­болница - продължих да го обгазявам.
         - Че защо пък точно там? Ей, ти да не си колега?
         - Бях, но ме пенсионираха по болест.
         - Така кажи бе, човек - полицаят почти се задушаваше. ­ Ето, махам белезниците. Ти ли ще хукнеш нагоре или аз да спринтирам?
         - Както кажеш, но моя милост не бърза за никъде.
         - Е, сбогом тогава. - И блюстителят на закона се стопи в далечината.
         Продължих пътя си си с усмивка. Изчаках зеленият сигнал на светофара и бодро навлязох в градинката на НДК. Вдясно беше задръстено от млади майки с колички и скръстил ръце на гърба си, бавно закрачих по северните алеи. Тъкмо подминах обществените тоалетни и двама наркомани връхлетяха отгоре ми. Събориха ме на тревата и опряха ножовете си в сърцето ми.
         - Давай кинтите! - заповядаха ми те и по разширените им зеници разбрах, че здраво са се дрогирали.
         - Друго искайте, не ми е проблем, но пари не нося със себе си.
         - Само няма да ни лъжеш, че ще те изкормя, гъз такъв! - заплаши ме по-свирепият.
         - Честна дума, пари нямам! - проплаках.
         - А ченгето? Защо ченгето те пусна? То е най-корумпираното в района. Няма начин да не си му снесъл солидна сума, за да се оттървеш. Ние сме доволни и на рестото.
         - Полицаят ме пусна, защото мириша на кенеф! - поясних.
         По-кльощавото наркоманче подуши въздуха и моментално ме контрира:
         - И в по-голяма смрад сме живяли. Ти нас не можеш баламоса.
         Пуснах една тънка и дълга, която пазех само за специални клиенти. Цветята увяхняхя, листата на дърветата окапаха, птиците замлъкнаха и преждевременно отлетяха на юг. Наркоманите само се намръщиха. И в пристъп на злоба, започнаха да ме удрят с дръжките на ножовете. Така ме насиниха, че поне седмица нямаше да мога да си седна на лицето. После без да бързат, хванаха в посока на “Кравай”.
         Завлачих пребитата си физиономия към целта, която преследвах. Краката ми се подгъваха, а седалищните мускули на бузите ми се тресяха от болка като малеби. Всъщност, целта която преследвах не ми беше много ясна, нали сънувах. Само знаех, че се движа в южна посока. И смътно подозирах, че това движение не може да е безцелно, без посока, ей така, щото съм решил да се раздвижа малко.
         Минах покрай бяла къща с малък двор. На висока череша висеше чорлаво хлапе с вид на първокласник.
         - Хей, чичи, не мога да сляза ­ провикна се то.
         - Че защо не помисли за връщането, а? ­ закимах поучително с гъзестата си глава.
         - Ядеха ми се череши. Така се напрасках, че сега ужасно ме боли корема. Ще ми помогнеш ли да сляза, че току виж съм напълнил гащите.
         - Да ти помогна, но вратата на двора е заключена. Вашите не са ли вкъщи?
         - Майка и татко са на бачкане, а баба бичи лаф у комшиите. Давай, прескачай оградата, щото едвам се стискам.
         Угрозата детето да оцапа гащите ме изпълни с решителност и ловко скочих в двора. За нула време изкачих първите четири клона на дървото, грабнах хлапето през кръста и меко приземих на добре поддържаната трева под себе си. Посеркото хукна по стълбите на къщата и преди да тресне вратата след себе си, даде последни указания:
         - Изчакай ме малко, ей сегичка се връщам.
         Под друго дърво имаше пейка от дъбови летви и морно положих тяло на облегалката. Личеше си, че стопаните не са заможни, затова пък всичко беше поддържано с мерак. Меришеше на прясно окосена трева и дълбоко вдишах от чудния аромат на Природата.
         След десетина минути малчуганът, видимо облекчен, се върна и седна до мен.
         - Искаш ли да те черпя една ракия? - изказа се той.
         - Това пък откъде го измисли? - изхилих се.
         - От баща ми го знам. Като дойде някой вкъщи и той веднага вади шишето.
         - Благодаря за гостоприемството, но по това време на денонощието не пия алкохол.
         - Едно кафенце тогава?
         - И майка ти често среща гости, а?
         - Много си досетлив, нищо че в главата си като задника на дядо.
         - Че какво му е на задника на дядо ти?
         - Много е увиснал.
         - Е, аз да си тръгвам - надигнах се.
         - Ти май се обиди...Какво ще кажеш да направим едни дузпи на вратата на гаража. Ей сега ще донеса топката.
         - Знаеш ли...
         - Никъде няма да мърдаш - скара ми се малчугана и отново изчезна в посока на къщата.
         Не ни беше писано да поиграем футбол, защото бащата се прибра. По­точно казано ­ долази. Толкова пиян човек не бях виждал отскоро. Вървежът му, ако това изобщо можеше да се нарече походка, наподобяваше страдащ от морска болест моряк. Погледът му излъчваше очарованието на преяла с джибри свиня. Езикът му висеше почти до яката на ризата. Вторачи се в мен и само дето не излая. Пропуснах да кажа, че си изрови дупка отдолу под мрежата на оградата и влезе през нея.
         - Я кой бил тука! - изхълца пиянката.
         - Добър ден - изправих се и учтиво поздравих.
         - Тате, мили мой тате, моля те, прости ми! - разплака се мъжът и скочи на врата ми.
         - Грешите... - опитах се да го отблъсна, но блудният син впи устни в седалищните ми бузи и взе да ги лигави.
         В този момент се появи и бабата. При вида й алкохоликът зае положение мирно и по тази реакция разбрах, че старата му е тъща.
         ­ Пак ли се наряза, животно такова! - изсъска тя и замалко да го ухапе. - Боже, какъв е този изрод дето си довел със себе си?
         - Това е баща ми - изграчи зетят.
         - Нищо подобно - намеси се и внукът, идвайки с кожена топка под мишница. - Това е един мой приятел, извикал съм го да си играем. Е, малко прилича на дядо отзад, но иначе е отзивчив и любезен.
         - Нищо подобно! - изкудкудяка старата. ­ Дядо ти беше най-чаровния задник, за когото някога съм се женила.
         - Не говоря за този ми дядо. Говоря за другия ми дядо - бащата на татко, бог да го прости.
         - Моите съболезнования - измрънках.
         - Не гори така, човекът е още жив! - продължи да бълва огън бабето.
         - Жив е - не падаше по гръб и хлапето, - но вие му видяхте сметката. Гепихте му мангизите и го забихте в старческия дом.
         ­ Малък си още да приказваш така ­ нахвърли се бабишкерът отгоре му.
         - Какво става тука? - нечий глас изтръска черешите на моравата. - Защо мъжът ми спи в розите?
         Откъм улицата се зададе нещо като жена: над сто и петдесет кила и поне метър и деветдесет нагоре. В ръката си държеше пазарска чанта с тегло на торба цимент. Подмяташе я като детски балон.
         - Аз, такова...време е да си тръгвам - заизмъквах се.
         - Не мърдай, за да си нямаш неприятности! - върна ме на изходно положение женището. ­ Боже, но твойта физиономия ми е адски позната!
         - Прилича на дядо... - започна синът й.
         - Само че отзад ­ довърши тя и доволно се изхили. После се намръщи. ­ Ей, ти да не си някое незаконно дете на свекър ми и да идваш с претенции за имота? Тази ти прилика е твърде смущаваща!
         - Нямам такива намерения - продължих в посока на улицата.
         - Мамо, моят приятел ми спаси живота, а ти го пъдиш. Замалко да падна от черешата и ако не беше той, сега да съм мъртъв.
         - Не си измисляй, моля те. Този ли, неизбърсаният, ще прояви рефлекс за спасяването на човешки живот. Сине, сине! Научи се най-после, че човек се познава по външния вид.
         Може би чорбаджийката щеше да добави още нещо за второстепенната роля на ума, но двора на къщата се изпълни с развълнувани съседи. Водеха със себе си познатото ми вече ченге, което веднъж прояви разбиране и ме пусна да си ходя.
         ­ Арестуван си! ­ започна полицаят още от вратата.
         - Но защо? - изхлипах и покорно вдигнах ръце.
         - Според сигнал на съседите подаден в районното управление, ти си прескочил оградата на частна собственост и си направил опит да отвлечеш дете.
         - Не е вярно! - ядоса се хлапето. - Махайте се всички оттук, искам да продължа играта си с моя приятел.
         - Какъв приятел ти е той? - намеси се педагогично майката. - Първо, е много по­възрастен от теб, и второ - погледни го на какво мяза.
         ­ Мяза на...айде да не казвам пред детето ­ като ехо се обади тъщата.
         - Аз, ако видя моят внук да играе с подобен изрод, ще му скъсам ушите - изказа се неподготвен белокос съсед.
         - Само толкова? - изненадано се провикна друг пенсионер. - Човек с такава мутра може да примами всекиго в порочния свят на хомосексуализма!
         - По ми прилича на хищник, който е налапал нечие тяло и е оставил задника на жертвата да стърчи от устата му - разплюнчи се млада жена от съседния двор.
         За учудване на всички, пиянката се надигна и въпреки неадекватното си състояние, също имаше мнение по въпроса:
         - Този ли е хищник? По ми прилича на авантаджия от кварталната кръчма. От лакомия дриска през два гъза.
         - За това не знам - намеси се пъргава тетка и се прекръсти, - но според мен този му отблъскващ изглед ще е някое Божие наказание...
         - По ми мяза на тумор ­ постави ми диагноза жена в бяла престилка. - Воденето на безпътен живот се наказва...
         ­ Именно това имах впредвид ­ израдва се отново тетката. ­ Бог всичко вижда!
         ­ Не знам какво е това тумор, но съм чувал, че е заразно? ­ уплашено подскочи полицаят.
         Всички замръзнаха. Отдръпнаха се, отдалечиха се. Съседите се разотидоха.
         - Така ви се пада! - зарадва се моят приятел малчуганът. - Какво ви е направил, защо го мразите? Защо винаги мразите това, което аз харесвам?
         Нямаше кой да чуе думите му. Всички, включително и пияният баща, се бяха изпокрили. Но имаше кой да му отговори.
         - Нали чу майка си! - подадох му ръка за довиждане. - Хората се познават по външния вид!
         Продължих пътя си и малко след ъгъла ме нападна глутница кучета. След като изпохапаха лицето ми, отидоха да се похвалят на другите песове в района. Въпреки, че ме направиха на кайма, не се сърдех на гадините. Повече бях обиден на хората. Те хапеха по­лошо и от кучета.
         Прибрах се и легнах да спя. Сънувах, че всички са с глави като гъзове. Само аз бях с лице като на снимката от паспорта си. Накъдето и да се обърнех ме гледаха очи от едно деликатно място, за което не е възпитано да споменавам. Реших да повторя маршрута си - предния път не разбрах коя е целта, която преследвах. Отново не успях да си купя фастъци, да гледам “Титаник” и пак ме биха с камъни пред Българския футболен съюз. Ченгето, което странно защо под фуражката си имаше два задника, пак ме арестува, но като видя, че този път снимката в паспорта ми отговаря на действителността, с нежелание ме освободи.
         Бързах към двора с хлапето. То пак си висеше на черешата и без да се замислям, набърже го свалих на земята. Ахнах от изненада. Очаквах лицето му да е като посрано бебешко дупе, но нищо подобно нямаше. Беше като мен. Вдигнах футболната топка от тревата и му показах как жонглират Кройф и Марадона.
         - Какво ще кажеш за едни дузпички на вратата на гаража? - предизвиках го.
         - Ще те скъсам! - ентусиазира се приятелчето и още от първия път ми вкара гол.
         Тъкмо се засилвах, за да изравня резултата и двора отново се напълни с родители и съседи. Всичките бяха белязани. Имаха хемероиди!
         - Моля те събуди се! ­ проплака дебелата майка на хлапето.
         - Събуди се! - в хор изхленчи обществото. - Освободи ни от този отвратителен кошмар!
         - Само да си доиграем ­ отряза ги детето и обърна с надежда очи към мен. - Нали не бързаш?
         - Ни най­малко! - ухилих се.