Посрещам ремонтната група и изпращам екипажа за България. Приемам кашоните с лекарства и ги разпределям, а от досадното писане на отчети направо ми писва.
         Неочаквано обаче ми се отвори парашутът. Вика ме баро капитанът в неговата каюта и ме представя на един млад и симпатичен мъж.
         -- Това е др. Вълчанов, търговско аташе в посолството. Командироват те за един месец там.
         -- А моята работа кой ще я върши?
         -- Не се безпокой и затова е помислено. Д-р Димитров, лекар на българската шерика, строяща спортната зала, поема твоите задължения.
         Докато си стягам багажа, си мисля за какъв ли дявол съм потребен на посолството, но не се безпокоя особено.
         По пътя разбирам всичко. Мария Вълчанова, съпругата на търговския посланик, чака второ бебе и аз ще трябва да водя раждането, което се очаква всеки момент.
         -- Защо не изпратихте жена си да ражда в България?
         --.Защото има непрекъснато болки и се страхувахме, че може да роди в самолета недоносено бебе. Не случайно вече я кръстиха “Мария контракцията”. Ние бяхме заангажирали доцент Михайловски, който е лекар в Ибадан, съседен град, но той се разболя и замина на лечение във Франция. Съвсем случайно разбрахме, че Вие сте акушер-гинеколог и веднага уредихме с управлението в Бургас Вашата командировка. Ще бъдете наш гост.
         -- Това е добре, но все пак, раждане в къщи...
         -- И затова е помислено. Уредили сме настаняването на Мария в частната клиника “Сент Никола”, но много им нямаме доверие на местните лекари и затова се обърнахме към Вас.
         Порасна ми вече работата и аз започнах да се чувствувам като член на дипломатичесокото тяло. Сутрин се излежавам до късно, след което вземам душ, обличам една от двете ризи приготвени за деня, обувам чисти чорапи, нахлузвам белите панталони и се отправям към трапезарията за утрешното кафе.
         Сервира го Арета, една много мила негърка, която се интересува как съм спал и какво съм сънувал. Тя е едновременно камериерка, сервитьорка, готвачка и компаньонка, защото толкова се полага на български посланик, но е доволна от съдбата си, защото за разлика от другата прислуга, която обитава бараката, тя може да живее в една малка стаичка и да отглежда бебето си.
         Някъде към 11 часа пристига моторната лодка, която бързо ще ни откара до посолството.
         Посланикът разполага и със служебна кола, но точно по това време в града настъпва страшно задръстване т. н. “гоу слоу” и е много по-бързо с лодката.
         Градът Лейгоус т.е Лагос е африканската Венеция. Разположен е на множество островчета всред обширна лагуна. Тук се срещат сламени колиби със съвременни небостъргачи. Самите нигерийци с гордост го наричат “скай лайн” - небесна линия, но моряците го превеждат малко по другояче.-.отгоре скай /небе/, а отдолу “лайн”, ама на български, защото столицата почти няма канализация.
         Всеки ден в 13 часа, ама точно в 13, започва проливен силен дъжд, по улиците плават боклуци и “преводни” материали, след което тропическото слънце изсушава всичко.
         Докато Вълчанов преглежда служебната поща, аз чета “Работническо дело”, просто защото други вестници няма. Някой път отваря и служебната бутилка с уиски, но лимита за гости е силно ограничен.
         След като премине дъжда, се завръщаме с кола този път.
         Арета е наготвила чудесна манджа, след което следва следобедната дрямка. Вечерта заедно с мадам Вълчанов /не е печатна грешка/ се отправяме към “Икои клъб”. Там се влиза само с членски карти, но за мене, нещо като обслужващ персонал, се прави изключение.
         След няколко дни бяхме в същия състав на дипломатически прием. Церемониал майсторът с един голям жезъл удари три пъти по пода и с висок глас съобщи:
         -- Сър Вълчанов, лейди Вълчанов и личният лекар...
         Многоточието се справи добре с коктейла.
         След няколко дни придружих търговското аташе до град Кано, тъй като моята пациентка беше спокойна и нямаше никакви признаци за раждане.
         Градът се намира в нещо като пампаси и е един наистина модерен град.
         Тръгнахме към 10 часа сутринта и скоро трябваше да запалим фаровете. Пътят минаваше през джунглата и буйната растителност образуваше направо един тунел, а в асфалта някъде бяха поникнали даже и растения.
         Природата богато е дарила негрите с всичко. От тях се иска само да го откъснат. Има ананаси, банани, кокосови орехи, батати, кока, кола и даже много вкусни диви домати.
         Вълчанов се шегува:
         -- Ако нашият хан Аспарух е знаел какъв рай е тука, не е било необходимо да ни навира в тези диви балкани.
         -- Аз бих предпочел Хавайските острови и то есенно време.
         -- Защо пък точно през есента?
         -- Защото всички мацки ходели облечени само с по едно листо, а известно е, че през този сезон листата падат.
         Вълчанов ме води и на делови срещи.
         Той преговаряше за продажба на български акумулатори за нигерийската армия. Сделката беше за огромна сума. Ние имахме представител в Лагос - инженер Узуани, който продаваше българските акумулатори Той беше надушил за въпросната сделка, но не разполагаше с такава сума и беше уредил посредничеството си между армията и един местен бос.
         Срещата стана в офиса на М,Бангудо, на която бях и аз, като постоянно присъствие. Богаташът беше доста млад и постоянно си бъркаше в носа, но това не му попречи да извади милионите.
         Сделката стана и след като бе полята, по пътя запитах Вълчанов:
         -- Интересно ми е само какво ще спечели Узуани от посредничеството?.
         -- Как какво, законните десет процента, а това прави...не по малко от 150000 долара.
         -- И само за петнадесет минути?!
         -- Това е бизнесът.
         -- Да съм учил повече.
         Времето минаваше и Мария не само, че не роди недоносено бебе, но започна вече и да преносва. Притеснявах се, още повече, че срокът за ремонта наближаваше да свърши.
         Най после, точно на Илинден започнаха истинските контракции. Закарахме Мария в частната клиника и аз, разбира се, с разрешението на директора, останах да водя раждането.
         Въпреки, че частната клиника беше престижна, в нея цареше невъобразима мръсотия. Добре, че си носех стерилния барабан с всичко необходимо за раждане.
         Освен Мария, в залата раждаха още четири жени. Ражданията се водеха само от акушерки и изобщо не видях нито един лекар.
         Слава Богу, всичко мина нормално и скоро се роди едно”недоносено”момче с тегло 4200.
         След два часа престой, се прибрахме в къщи.
         Бебето беше кръстено Илиан.

Никола Стайков | библиотека