Цяла сутрин валеше дъжд. Разкаля дори настроението му. Беше се заканил толкова много работа да свърши, а всъщност остана пред прозореца да зяпа дъжда. На съседния покрив пробягваше някаква котка и му отвличаше вниманието. После всичко продължаваше по обичайния ред. В единайсет слезе долу да си направи чай в кухнята. Ритуалът по приготовлението му погълна половин час, после малко го отегчи, после отново се спаси в стаята. А стаята си е обикновена стая – легло, библиотека, маса и с нищо не издава, че в нея може да се спаси човек. А и целия свят изглежда безопасен, притихнал, заспал. Враг никъде не се крие. Да точно така – безопасен свят. В днешно време определя ли някой света като безопасен… Това всъщност е друга тема. По-важното е, че наполовина е щастлив. Нещо като наполовина – сит, нещо като наполовина - доволен, че разполага със себе си, мисли дали да заключи вратата, сам да определи какво да се вмъква и какво - не в този сигурен свят. Радва се по детски. Даже не знае защо така дивашки защитава собствената си територия, като единственото нещо, което изпълва цялото пространство е тиктакането на часовника.
         Както стана ясно – врагове нямаше. Нищо не се случва, поне този ден, поне тази сутрин или поне в този дъжд. Само котката, която се промъква срещу прозореца го стряска. Дразни го. Една такава мръсно бяла, прекалено голяма, прекалено дебела, за да му хареса. Тази котка все едно никога не е била малка и не се е научила да предизвиква нежни чувства у хорските сърца.
         По някое време просто престана да й обръща внимание. После – чаят изстиваше, побърза да го изпие, по следата на пътя изгуби желание и го остави – просто не му беше вкусен. Целият проблем беше, че няма срещу кого да недоволства. Нопромж биши нетърпимо.
         Мечтаеше за един свободен ден много отдавна. Без закуска от пържени филии, без чай, който все да свършва, преди да е стигнал до него, без тракане на чинии, без да трябва да си вдига краката, докато жена му със стъклено изражение мие пода. Мечтаеше за свободно време, за да не върши всичко това. Мечтаеше за един свободен ден, в който да остави всички жизненоважни неща несвършени, да разчупи установения ред и стъкленото лице на жена си. Мечтаеше да се избръсне. После да яде. Или в обратния ред. Да чете, без някой да го пита какво точно е хванал. Да рисува, без вратата да се отваря, да рисува, без да се оплаква, че вече не може, че е уморен, без да има от какво.
         Котката продължаваше да нахалства. Просто не му излизаше от ума тази котка. Беше една такава дебела, неприятна.
         Жена му се беше съгласила да го остави на мира. До края на вечерта, представяш ли си?
         Усети я как тихо се измъква от леглото, нищо не каза, дори не запали лампата, а беше още тъмно, постара се да изчезне така, че да не оставя никакви следи – все едно никога не я е имало. За да се събуди после сам и свободен. Чудеше се дали тя го разбира или просто изпълнява прищевките на дете, което я е подлудило от приказки. Интересно му беше още дали тя се самообвинява, че не рисува, докато са заедно. Беше й го казвал. А тя не реагираше по никакъв начин. Все едно не е чула. Беше умна. Не много – просто както всички хора, които не позволяват да ги излъжат в бакалията и харесват филми, които свършват щастливо, защото трагедиите в живота им били достатъчно.
         Не знаеше къде е отишла. Предполагаше, разбира се, че добре си е направила програмата. В съботния ден – малко приятелки, място за хапване, място за приказки, разходка по магазините, кино и сол на вкус. А при него часовникът си тиктакаше и отмерваше реално време. А нищо не се случваше. Нищо не ставаше. Време нямаше, нищо нямаше. Само някаква котка, която не беше виждал преди.
         Беше, разбира се, склонен да признае, че жена му не е виновна за нищо. Не му пречеше. Обаче не му и помагаше. Гледаше го с поглед, в който не влагаше нищо. Той й казваше, че вече от седмици не може да рисува, че му се присънват само тигани и пържени филии, че е затънал до гуша в сутрешното тракане на чинии, че не може да мисли, че последното нещо, което е нарисувал е един натюрморт от прегорели пържени филии – едни такива големи, със захар, с хрупкава коричка. Опитва се да я ужаси, а тя просто го слушаше внимателно. Нищо повече. Дори не се уплаши. А той не беше нарисувал картината, но я виждах – със същите тези дебели пържени филии.
         Беше си обещал, че няма да остане в плен на тракането на чинии. Беше си обещал, че ще успее да избяга от традиционните сутрини. Беше си обещал, че няма да търси вдъхновение от ежедневието. Надяваше се да рисува цял ден, да се отприщи онова, което го беше мъчило. А не се получи. Чаят изстиваше, а единственото нещо, което съществуваше беше котката. Една такава мръсно бяла, дебела… Нищо и никаква котка. А смяташе да рисувам лица, очи – ето такива неща, които нямат нищо общо с кухнята и делничното. А не се получаваше. Просто не ставаше и толкова. Дори чаят изстина наполовина изпит. Дъждът не преставаше. Небето захлупи всичко. Жена му я нямаше. Беше сам. И време нямаше. Никакво време и никакви идеи. Нищо достойно за рисуване. Нищо, което поне да нарисува.
         Когато жена му се върна вечерта, за пръв път го попита дали е правил нещо. Дали е имал успех. Не се сърдеше. Не се подиграваше. Просто го питаше. А той се чудеше какво да й отговори, защото наистина не знаеше.
         Накрая все пак й показа котката. Маслото още не беше изсъхнало. А тя каза:
         – Познавам я.