Жена му казва, че ангелът му е слаб. Някога това го ядосваше. Сега не му пука за ангела. Представя си го умърлушен, един такъв свит, като него - не особено инициативен. От години не чака нищо добро от него.
         Жена му казва същото – от това нищо добро няма да излезе, носи си го като обица на ухото. Той чак като обица не си го носи, но с годините си имаше едно наум – не се впуска в излишни обяснения, не се възторгва прекалено много от неща, които му харесват, прави опити да се държи разумно, защото ако той не се пази, ясно е, че ангелът няма да вземе мерки.
         Виж, ясно е, че тези работи не си обсъждат с останалите. Няма да каже на колегите – аз няма да идвам с вас в кръчмата след работа, защото като изпия двеста грама не знам къде се намирам и започвам да правя глупости.
         – Ще можеш ли да погледнеш хладилника, нещо не работи от два дни – пита го съседката отсреща и го гледа с големи очи.
         Той не разбира нищо от хладилници. Принципно би могъл да го погледне, да се повърти минута-две и после да каже – съжалявам, ама не знам какво му е. Би могъл да го направи поне от едната любезност, защото така се прави и защото така очакват от него, но той си знае, че по-добре да не се намесва в тази история.
         – Аз съм по-зле и от теб, знам само откъде се отваря вратата на хладилника – казва той и си мисли, че така казано всичко изглежда смешно.
         Съседката обаче го гледа ококорено с още по-големи очи и не се смее. Затова той прави опит да замаже нещата.
         – Извикай си техник, за да го види. Аз само с този съвет мога да ти помогна – казва той и с чувството, че е направил достатъчно, затваря спокойно вратата след себе си.
         Сега, ако трябва да бъде честен – може да си признае. Съседката е млада, хубава, той няма нищо против нея, дори няма апетити към нея, за да се държи като говедо. Обаче има едно наум – просто иска да си спести някои истории.
         Той няма апетити и към уличните музиканти, но все така се случва – те свирят някое от неговите парчета, той се размеква, спира се, започват едни разговори и няколко пъти довежда вкъщи един перуанец, който нямало къде да спи и двама цигулари, които изпуснали влака за Пловдив.
         Сега, когато минават край улични музиканти, жена му да му опира един пръст в ребрата и да му казва достатъчно ясно:
         – Давай, давай напред!
         И той знае, че тя е права.
         Знае, че ангелът му е слаб, че от дума на дума нещата се задвижват, а след това е прекалено лесно да допуснеш някого до себе си и да се направиш на глупак. Някога той мислеше, че така хората правят добри неща. Според жена му така постъпват само инавниците. Според него всичко е въпрос на гледна точка. Но и той самият не е много сигурен.
         Ето, преди година доведе вкъщи Джон – англичанин, който обикаля света с колело и спукал гума точно пред техния блок. Джон имаше своя история, която се гласеше да разкаже на всеки, който го заговори, а после вече е трудно да оставиш в жегите през август един четиредесет годишен мъж сам пред блока, когато знаеш, че той има три деца, немска овчарка и се пита защо тук вижда само мрачни хора.
         Е, той не е мрачен човек. Него много неща го трогват – майките с деца, които просят по градинките, възрастните хора, които обикалят супермаркетите с огромни колички и вътре са сложили само един хляб, петнайсетгодишните, който казват насред улицата по телефона: „И аз те обичам, мамо”.
         Според жена му е тъпо да се намесва в чужди разговори и още по-тъпо е да се опитва да помага на хора, които не са му искали помощ. Наясно е, че той не е виновен. Това е въпрос на характер.
         – Ти си добър човек – казва му. – Само ангелът ти е слаб.
         И той понякога си мисли за този слаб ангел – когато затваря прозорците на колата, когато просяците тръгват към него с празна пластмасова чашка, сеща се за него, когато продавачите на пазара любезно го питат не иска ли да купи и останалите два килограма ягоди, защото са им последни или когато кани някоя баба да влезе преди него в кабинета на лекаря, а тя се забавя вътре с часове.
         Той знае, че жена му е права и от години живее в пълна мобилизация. Не дава пари на просяци. Със свито сърце, но бърза крачка отминава децата, които продават картички за благотворителност. Не помага на непознати хора. Не се заглежда по жени. Не се включва в чужди разговори.
         – Какво има? – пита го жена му.
         Той е изненадан от гласа й. Гледа новините. Тя бавно довършва вечерята. Той гледа новините вече за трети път, но само за фон и си мисли за някакви свои си неща. После до него достига картината – репортаж за някакво семейство, майката е избягала и децата сами се гледат две седмици, операторът е набил вариото в измъчените лица на децата, вижда очите им, усмивките на по-малките, които не разбират какво става. И за момент трепва. Просто това са онези моменти, които той много добре познава. Ще му се нещо да направи, нещо да промени, струва му се, че някои неща не бива да бъдат оставяни просто така да отминат, даже му се струва, че той нещо би могъл да промени.
         – Какво има? – пита отново жена му.
         Само за някакви две-три секунди през главата му минават всякакви идеи – как могат да вземат тези деца, поне едно, например, как могат само да им купят дрехи, да им занесат храна, едно камионче или една кукла, например...
         Всъщност още няма някаква конкретна идея, всичко е още неясно, мътно, но той познава желанието да направи нещо. Даже му се струва, че и на други хора им се случават тези неща, но те някак успяват да се овладеят, държат се мъжки. А на него ангелът му е слаб и той все се забърква.
         – Какво ти е? Зле ли ти е – пита жена му и този път е разтревожена.
         – Нищо ми няма – отговаря той. Поема си дъх и казва:
         – Вече ми мина.