На Камен Обрешков с благодарност
и признателност - Завинаги!
                                         Авторът

ПЪРВА КНИГА

„Аз с радост чакам края
и се надявам никога да не се завърна.“
Фрида Кало, Мексико, „Дневник“

(Вълни от прилива)

1. —

все този порив кръговрат щастлив това изгнание
замайващ прилив полъх
през всички сетива със светове
и всички земни звездни орбити
потъваш пристигаш и забравяш
и край звездите и насладата да свършиш като скитник
без нищо никъде да тръгваш притежаваш и достигаш
без потекло и без следовници
с никакви следи е тази вечност
във тук и всички други светове
които помним и живеем
звездите и насладата да свърша като скитник
под запалено небето с другите потоци и полета
земна светлина

2. —

пристига чужденецът
заселил толкова случайно живота и душите
само писар на невидими неща
без ръце за милването на очите
сетива за въздуха с всичките слънца
на тези дни пристъпваме смирени
подобно обсаден и стар човек от призраци сред пусто място
и винаги все този стон все тази красота страдание величие
това огромно глухо нещо над света опиянение което се засилва
радостта е в паметта на други властва
и леден вятър в нашата носталгия
настоящето преспива в нас витае и насън
душата все стена една и съща
и среща същата стена когато се събужда
какъв огромен сън навсякъде освен неистовата немощ да заспим
без тоя свят и всичките места в света
извори от бистри облаци потичат небесните земи блестят по своя път
и слушаме в задръстения кладенец гласа на бога
бездната е необятна между нас и светлината
но къде е тази стая съвършена
огорчение е красотата земна
един на друг незнайни прекосяваме земята
без да разберем

белият кит на света отнася ни в своята бездна
нещастна суета от плът и кости
каква е ползата от нещото навън през някакво си дефиле
съставено от образи
и с тези сфери в нас
за които нищо не узнаваме
водата думите какво ли могат принце те какво ли могат
какъв огромен сън навсякъде огромен сън
без тази немощ да заспим
и да не бъдем тоя свят с всичките места в света
винаги все този стон и красота величие
душата все стена една и съща среща същата стена
когато се събужда

3. —

мислим че живеем не знаем че сънуваме
убежища съставени от книги
равнини и светове от думи
побрали всички редове на целия живот
дъждът вълна от смътна скръб вали присъствие вълшебно
навярно душата е голяма и животът малък
свободен ден в дъното на бездната
залезът без цел над спящата земя
скръбта по устните е вечна сол
с една полупровинция поместена в ъглите и сред нейните стени
защо сме и още разговаряме
отпиваме живеем в него
вечното и хубавото е само сън в забравено начало
и също някога в своя ред ще ни забрави
небесен бриз разкрива вратите и прозорците разтваря
оттатък и стъклата е светът пейзажи без руини с неизбродени души
без никого да побеждават и никой тях да побеждава
вълна от смътна скръб вали присъствие вълшебно и дъждът
един плакат се спуска и прелита неразбран и непрочетен
през очите и после никакви звезди
сияен силует на поднебесен ангел рицар и под крилете
всичките души
красиво разположени сред здрача
със звездите от своя толкова изящен дом

4. —

несвършващ и безкраен разказ
вълните по всички брегове са тези богове видения
морета с безкрайното присъствие на празника

нечакан и далечен гостенин
неволен учуден и случаен спътник
на това което никога не ще разкрие себе си

до лунна тиха светлина горда и красива
приливи и отливи вълни цветя
над тъжни здрачни празници и нежни пасища
викащият във пустинята към други брегове
сред пустите земи земя
пастирът знатен отвежда своите стада
и гласовете онези други брегове
в стълпотворенията странни
залутани души видения и богове

несвършващ и безкраен разказ разговор
морски пръски и вълни
само се докосват с нежните и бляскави преддверия
красивите и горди лунни светлини
и никога не ще разкрият себе си

вечното мълчание навярно себе си живее
портиката на това отложено видение

5. —

в алеите на парковете тъпчем сухите листа
този океан разумът мечтае
очите в себе си не стигат по-далеч от някаква илюзия

бяхме портиката на отложени видения
отдадени с цялото си чувство към единия и други океани
с морски пръски и жужене плясък на невидими криле
живот присъствие по-ясно и прозрачно

навлизаме през празна и голяма стая в часа на здрача
синята мъгла
структурата на душата стройна и прозрачна
огромната и пуста стая е душа безмълвна
салон във полусянка и тъга разпръсната по каменните сводове
създадена от тази тишина

дъха на старата мазилка с коридорите и ледения вятър
в ъглите купища от мрак и всичко е безкрайно леко тъжно и прекрасно
на тая кула от безмълвна старост
приела смешния ни череп безкрайно мръсен и безкрайно уморен
от най-угодническо кимане с очи
додето разумът замислен непривързано мечтае
че трябва да си тръгне
понякога се радваме като си мислим
по този странен тротоар се наредят
осезания и монолози
чужди думи и съдби
отдадени с цялото си чувство в единия и всички други океани
морета с безкрайното присъствие на празника
по всичките имперски граници залюляни от водата
на последните си истини
в онази тишина

с алеите на парковете сладостно залязващи
в топлите ъгли стени и сухите листа
на своя малък нежен свят
красив подобно спомен и мечтата за жена

безкраен и несвършващ разказ
разговор подобно страница на текст
сред нещо чуждо свое друго и голямо
небе високо и далечно
на своя малък мек и нежен свят

на 21 месец май 1913 лодкар на мъртвите и убиващите южни пладни
безчет мухи с крилата си разсейваха светлика

и тъй най после имам правото да поздравявам същества които не познавам
додето всичко в тях което виждам ми е непознато и тяхната надежда
като моята е силна

аз не възпявам този свят и другите звезди възпявам всички мои сили
вън от този свят и светилата възпявам радостта да скитам и насладата
на скитник пред портиката до това отложено видение
в часа на здрача коленичил в сините мъгли
сред странна вечна младост

облечени с телата и душите на своя малък мек и нежен свят
скитник неизвестен от другите морета и земи

6. —

безкрайните размери на живота
всекидневни регистрации думи и тела
идват отиват и повтарят това загадъчно оставане
будуващи треви растат и в себе си земи заселват и сънуват

напъдени стада от странни хищници
хладно пустата вселена опознават
без нищо да задържат и прогонват
животи чувства и съдби
студените звезди чуждеят и забравят
не запомнят тези светлини
преди завесите да завалят с последните и първи дъждове

не е това да оправдае
самотното забравяне
когато всичките останали свидетелства
през непрозрачните и толкова невидими огледала

7. —

завесите несвършващи в света
толкова естествено и ясно завеси и стени
несвършващите дъждове и пожелани
светла и загадъчна гора земя

прочетена в стъпките по прагове и коридори
които всекидневно уморяват този свят
изписват помнят и забравят
сред вечни облачни небета и земи

после измълчават в стени които се издигат
живеят през деня със светлината и тези свои светове
във себе си

върни се | продължи