— I —

изящните завеси на света с цялата онази светлина
и вие трепетни морета с безкрайното присъствие на празника
подобно небеса дървета и мислещите равнини на всички океани

и все така листата с вятъра
далечни облаци високи и мечтани с изящни тихи снегове които идват
да си спомнят че живеят и забравят

красивите тела на твърде нереалните дървета
преоблечени в будуването първо и последно
подобни копия прозрачни светлина без своите корони

и винаги витае в техните гори разхожда несвършващи стени завеси
на храмовите силуети с постоянна мислеща мъгла
все нанякъде изтича през света

безкрайните размери на живота
без нищо друго да очакваш и да имаш
залутан непрозрачен и забравил
на този бряг отнякъде оттам нанякъде сега
с осезания и спомени за после

защо какво е първото човешко непокорство
сянката от младостта и старостта днешната тъга
и онова загадъчно сияние на всички времена
до своя край и след това

богатството в сълза душа дете
отдадени на своите последни езера
когато лунните пътеки кръвта човека
разтварят и живеят деня единствен

това ли е светът
през който трябва да преминеш
отдавна предстоял и наследен
с позорни омерзени територии
тела и времена безлюдни
неми и бездомни
които идват без да си отидат
потеглят без да са дошли

призрачен глад на тълпи
ний всички сме деца на всичките земи и никакви
забравяме идваме отиваме

отказал дълго да запомням между стените на прозрачния следобед
незнайни разговори преходи
високите отечества там са винаги робски и ничии
за чуждите тези страни простете не прощавам на никого
на майката земя сме ние
и винаги някоя своя земя душата засища

разхождат се с дните измечтани пепелни тъмни глави
в далечни силни сияния
тъги и неволи поглъщат робските дни отвличат минават
през децата и всички земи
чуждите тези страни в които всичко е ничие чуждо
само псета и вълци разхождат неми бесни ветрове
по някакви твои гори и полета

с корабни платна крайбрежните вълни
по тихото течение на времето
към някакви бледи бедни роднини изгнания в залеза
изгонени свои родини призрачен глад на тълпи земи и деца
очите запалени бликащи кладенци
през есените свои разорани

когато тази чревна анатомия и слуз от мисли
изтъгуваме вървим
и всичките модерни мародери времеядни изроди
на всяко общество наемната утайка
сговор на глупци
очаквано досадно и еднакво
подобно смърт във скотобойна
очите запалени бликащи кладенци
и сняг ти който не разбираш нищо
приемаш запомнил и побираш всичко
бял сняг единствено в градините
където са играели деца
високи са човешките небета
с опропастената съдба
несвои и далечни душите и лицата

— II—

небе високо и далечно и вие трепетни морета
с безкрайното присъствие на празника

не е това
от мъртви погледи и скелетна трева полета и гори
надничат високите небета и далечни
навярно езера увлечени
с безлични птици и тела
повтарят и живеят
намерили покой
помислен съд във който безмислен и щастлив

островна земя с полета оцветени
самотни плодове от чувства и от думи
зад зидовете меки и уютни
дълбоки мириси на книги и на изгледи
винаги листата изящно пожълтяват
в облачни луни поляни морета с цветове

все същото несвършващо видение
увлечено в безкраен разговор
разравя и с ръце рисува пръстта
земите на това живяно –
обхожда и претърсва всичките зелени хълмове
и сини сънища в среднощните гори
високи са човешките небета
толкова несвои чужди и далечни лицата и човешките души
красиви цветни брегове със пясъка са някъде преди
положени
не можеш лесно да пристъпваш и минаваш
през светещи видения
на своето преди
единствено положен покрай огъня
с желания изящни всякога загасващи в някакви движения

прозрачни и нетукашни врати
миналото себе си повтаря
прекрасни спомени разкази и разговори
в настоящето
твърде е добре че е така
безкрайните размери на живота
които не дочитаме и винаги броим

зад зидовете меки и уютни подслонени
дълбоки мириси на изгледи и книги
изящно листата пожълтяват
в облачни лунни поляни морски цветове

— III—

изящните завеси на света и светлината
един отминал ден от тъканта и залеза
безразлични все повече кръвта олеква и притихва
в движения ронливи погледи
мъглата идва тихо настръхнала и мека
в играещите лодки с пристана
и гледат бреговете своя бряг възвишен

витаят логично и естествено се разполагат годините
предметите нещата
така че няма за какво прибързано
да ги напускаш изоставяш

самотна сова или гарван
подобно пауза във текст
разказват себе си и преминават
през някаква самотна улица
с фасадите и безразлично-нежни
изцяло гласове на гларуси и обитават
когато будуваща нощта
след тихо ромолене в съчинен помислен залез
тишината и преди това

с хладната и притаена стая се плъзгат безконтурни
минутите часовника
беззвезден неуютен порив е животът самотен и единствен
навън врата докосва смълчаната завеса в тази нощ безвестна
странно присъстващо и празно
необятно неизвестно и познато

поле среднощно под звездите
и всички светове
с разтворен и унесен разум в разговор
е по-добре

— IV —

когато
съзерцаваме и вгледани
в платна на корабни видения
с изящни силуети си отиваме
прозрачно съществуваме
и стъпваме летим по някоя изящна залезна пътека

       отплаваме сънуваме земята
себе си и опитите за любов сънуваме
мислим че живеем не знаем че сънуваме
       виждам те с годините все повече
любимата приятелка
живяла в свои очертания
лицето и очите
жестове отдавна заобичаните чувства
цветни и замислени коси
когато се разхождахме
в меки и овални осезания
с всичките лица листа души

подобно светли стенописи
политат цветни светещи овали и видения
разказват някакво небе и тихо в този миг стаено
само плахи осезания и силуети
прозрачна есента нежното обичане

искам да те помня все така такава
с онази болезнено реална и далечна гара
когато гарите не бяха тъжни сметища а гари

и те обичам там от тук
реално безнадеждно
в трепетно въображение да те помилвам
бездомно безнадеждно органите мои
да разговарят с органите твои
както там

и всичко друго нежно с твоите движения
отблясъци и цветове овални
красиво е изящно и реално
топла си и цветна и овална
в един кристал въздушен
ти и тялото ти пребивават
така е по-добре така е по-нормално

и там сред вас
танцуваме безкрайно с оня танц
изцяло пребивавам
без да обръщам никакво внимание
така е по-добре и по-нормално
през девет планини земи в десетата
без никой да ни знае и да помни

— V—

подобно тази първа фраза
остава въздухът потекъл с есента и пладнето
от всичките небета когато спреш под тях

пред възхитените изящни погледи на хора и познати
коне със силуети мислено препускащи
прозрачно преминават и излизат през вратите на дворове и къщи
в утринните светли сънища и бродят
градове напускат улици и домове
своите небета и земи обхождат
с нежни изпарения се връщат
и възхитени погледи

изпивани в сладкото сънуване
черти и чувства по лицето
светлите очи рамене нозете
допирът до теб и топлината на телата
подобно някоя душа и нежна вечна разлива себе си

реална и въздушно-лека през мен
разхожда обичта
ще помня все така такава

забравих и да знам не помня
една земя душа на спомена
страстта е скучна и безвкусна
в може би изящна зала с погаснали
и мъртви лампиони митична и красива дума
отдавна нищо не говори
беззвезден и безвестен порив е животът
зеленоока къдрокоса нимфа
далечен саркофаг от песни и от сънища
дори вулгарно-механично
без нищо да усещаме и спомняме
ще се обичаме
навън в това навън не друго
идва вечерта пустата земя
с изпразнена от смисъл и живот
провалена и бездънна дума
залутана в разумните кълба на някой текст

защо какво тъгуваме мълчим мълвим
безполезни революции амбиции
тела животи и съдби с тази чревна анатомия
идва вечерта в пустите земи

в един кристал сме аз и ти
моя болна скръбна есен песен
забравени сред орнаменти на вулгарно-механични
жестове движения
подобно птици думи в едно небе
огромни и безлюдни

меки рамене ръце лица и устни
разсечени изящно и далечни
градове на спомена неизпити образи
забравили защо са тръгнали
подобно птици думи в едно небе огромно
и безлюдно някога

— VI —

когато всичките модерни мародери
както
сговор на глупци

с омерзение и спомен за войните
животът механично се върти
погледи и мисли на безсловни птици
край син изящен силует
увлечен от старинен стих
свит в ъгъла зад спуснати пердета
на хоризонта ледени черти
вечерта с огромното мълчание над моста
залезът сияе и болезнено мълчи
чете и не разбира събитията знаците човеците
часовникът стаята и мен

— VII —

дописани дълго се приготвяме
пристигаме преди да тръгнем
още повече очакваме когато си отидем

броим четем и слушаме все тази мараня
в нощта и пладнето сънувани
стаено ромолене
живяна постоянна тишина
помислен дъжд луна дъга и залез

люлеят се звезди и времена
кое е тъжно и кое красиво и защо
нещо светло и достойно има
в залеза на тази тишина

тъгуваме мълчим мълвим вървим
през себе си и някакви сезони
да позная залезът небесен хоризонт
затваря в някоя изящна строфа
едно лице и ясно и протяжно-леко своята земя

моя болна есен песен
ти ще донесеш
смъртта

— VIII —

да можеш в шепа да изтъгуваш и побереш
една безкрайна величава болка
с някое животно дърво или вълна скала
побегнеш и пропуснеш
мъчително невинно я подминеш
но не като човек поне
не като човек
дочуваш гласове които се отделят от нощта
неизвестно през коя от двете

прекрасни езера от думи
образи запомнени и книги
в осиновени грехове
плува паметта и се изгубва
какво е да си спомняш обичаш и забравяш
каквото и да е
навън звездите осветяват не заспиват
и просънуват силно една земя завинаги изгубена
през всички свои небеса планети

върни се | продължи