Иво Рафаилов

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

нов квартал

 

Иво Рафаилов

 

 

бях стигнал дотук,
търсейки спокойствие
за своите планове -

 

някаква свещена празнота,
която да запълня!?

 

но все още така неорентиран
и от няма и къде се метнах
на трамвая за познатата част на града

 

идеята ми бе да се снабдя с малко вино
за нощта, която предстоеше, и която
с известно чувство за вина
вече бях отписал

 

движех се
по идеалната права
на 22

 

но някак си
не участвах в движението,
нито присъствах в гледката

 

защото знаех -
само след малко
ще я оставя

 

и цялата процедура
ще ми отнеме 35 минути -
сега е 7`40 -
да кажем в 8`20
ще съм си в къщи
и в 8`24 ще налея първата чаша -
4 минути за преобличане, миене,
избиране на музика, но пък мога
да си сипя и още в 8`21
и да отпивам, докато се
привеждам в ред

 

така -
чашата ми събира 300 мл,
пия я за около 6 минути, но това
при условие, че си позволя само
една;
първите две ще обърна
почти на екс -
това прави 600 мл за 3`5 минути;
следващите ще ги пия по-бавно -
между 10 и 25 минути за чаша,
като накрая просто ще се лигавя,
което означава, че предвидените
3 литра ще се изчерпят някъде към
12`30 - 1 без 10,
когато и аз ще съм свършил
с

 

жените,
стърчащи пред магазини и барове

 

и ако те носят халки на ушите си,
то светлините играят в тях,
превръщайки ги в огнени обръчи,
през които зверове биха се премятали
в панически екстаз

 

и ако те имат някакъв опит,
намирам ги невинни,
намъкнати в дрехи

 

едва ли ще се навият да ги смъкнат
защото какво би им останало -

 

здрач зад гърба им -
вглъбени в разговор -

 

децата кръжат около тях
като самолети с разперени ръце -

 

бомбардират неизвестни площи -

 

ръцете изчезват,
застъпени с други сенки, крясъците остават

 

връзките на маратонките
се увиват по земята
като тлъсти червеи след дъжд

 

дай им да се калят
и кълват

 

майките обаче са статични -
дали са живот -

 

приличат на уютно
електрифициран град,
наближаван, естествено
след мръкване,
от грогясъл моторист

 

какви ли удоволствия
си е намислил там

 

между резките граници
на оживените зони
по булеварда

 

където всеки има вид на изоставен -
от какво? -
на живота си

 

колкото и
помрачен да е той

 

отляво остава
тайнственото пространство
на парка,
в който съм преспивал,

 

и в който и сега мога
да се напия
без химикал и хартия

 

без гняв
без упорство

 

 

Електронна публикация на 04. февруари 2006 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]