Стоил Рошкев

поезия, проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ГЛОБУС

 

Стоил Рошкев

 

        „Много хора са имали по-вълнуващ живот от моя”. Не че това Улрих Дедалус отдавна не го беше разбрал, но впечатлението му се затвърди пак на 25 март – денят Благовещение, след първия официален предизборен диспут между човека политик и премиер Иисус Иисусов и човека политик и кмет на София Мохаммед Мохаммедов, които се бореха за следващото министър-председателско кресло на земния рай България. Улрих Дедалус ги гледаше, люпеше слънчогледови семки и от пластмасова двулитровка си наливаше бира. После седна да пише на компютъра.
        От последната Нова година отляво на бюрото му беше поставен светещ глобус, явяващ се настолна лампа, подарък от бившата му любовница. Сядайки той да опише впечатленията си от жалко-скудоумния диспут и включвайки лампата глобус, за да вижда по-хубаво буквите по клавиатурата, инстинктивно улрих-дедалусовите очи се отбиха по посока на светлика – от клавишите към грейналия свят; снизходиха към петънцето на България. Някак от само себе си Улрих Дедалус несъзнателно постави длан върху земното кълбо и го завъртя, както си се върти и в реален мащаб планетата – обратно на часовниковата стрелка. Спря въртенето малко след подминаването на Америките.
        Първото, на което падна погледът му, беше Клипертон (Фр.), явно остров в Тихия океан приблизително на една ширина с Коста Рика, Колумбия, Венецуела и Тринидад и Тобаго, но с около двайсет градуса по на запад в синьото на глобуса, под калифорнийския Ла Пас, горе-долу на един меридиан с него. Станалият вече на 32 години Улрих Дедалус се възхити като хлапе: „Леле, докъде са стигнали французите. И то далеч преди днешното време. А аз, уседнал в скапаната понастоящем България, гледам още по-скапан диспут и люпя семки”.
        Представи си, че остров Клипертон е остров Момпрацем, а той, Улрих Дедалус, е неузязвимият Малайски тигър Сандокан, за когото беше чел като дете през 80-те години на ХХ-ти век, и разкъсал всичките кибервериги на настоящия си телевизионен симулакър, се замечта за морски приключения. От паметта на Улрих Дедалус рязко изплуваха фабулите на Емилио Салгари, Луи Стивънсън, Джоузеф Конрад, Алън По... Сети се за термини като: кливер, грот, фок, щормови стаксели, румпел, щурвал, такелаж... Изобщо излязоха пред взора му кораби на дрейф, ветровити палуби, злачни каюти и трюмове, които образуваха съвсем нови приключенски простори. Представи си стрелба с мускети от борда на шхуни и бригантини. Почти усети как със своя див екипаж от изкусни гмурци обсипват с дим от топовни гърмежи пространството над изумрудените морски вълни. „Тюркоазените морски вълни”, също би могло да се каже, ха-ха – засмя се на клишето Улрих Дедалус и продължи с приключенските си мисли: – Що народ, авантюристи – установи той, докато се любуваше на светещия глобус, – са се хващали на кораб и са обикаляли планетата по вода, спирали са по големи и малки пристанища, били са се из моряшки кръчми или просто са си къркали и явно, че са забавлявали тамошните момичета до пладне на другия ден. Живот без цел, ала живот с романтика. Изглежда, че и аз съм романтичен по глупашки, почуди се Улрих Дедалус и продължи да се мами, че размишлява много стойностно: – Сега, няма какво да се лъжем, ние повечето тук, наемните работници в България, говоря за наемните работници, не за работодателите, нали, сме страхливи роби, не е ли така?”
        Както си седеше на компютъра и го осветяваше глобусът-лампа, той съвсем загуби интерес да описва впечатленията си от предизборния диспут между човека политик и премиер Иисус Иисусов и човека политик и кмет на София Мохаммед Мохаммедов, какъвто беше първоначалният му замисъл. Улрих Дедалус си заяви, и беше категоричен: „Де да съм един дядо Господ сега, щях да си създам удивителна история със спасяване на красавица – например като онази хубавицата новинарка от Ти Ви 2 Лиляна Боянова, която, да речем, са я пленили гадни гадове. Какво бих направил аз, господинът бог? Е, какво? Щях да се шмугна през атмосферата в политико-човешки облик, за да я спася. Нямаше да спасявам цялото човечество – това са пропагандни трикове. Само нея ще отървавам. Лично. И си се представям как прескачам разни ровове в стил Сандокан, Робин Худ, Д’Артанян, Бойчо Огнянов или като други подобни супермени. Освобождавам я от душманите й, а тя, то се знае, така задълбочено се влюбва в мен, че никой не може да я откъсне от лапите ми, ха-ха, по начина, по който едва ли е в състояние някой да отнеме от обсега на реалния Господ подопеченото му човечество. И пак си представям – усмихваше се Улрих Дедалус, милвайки заоблеността на глобуса-лампа – скачам аз, господинът бог, през рововете и побеждавам наивниците, изпречили се насреща ми, бия се в името на чистата любов. Змиевидното острие на лютия крис проблясва в десницата ми умело и авторитетно, ха-ха, заради кипящата във вените ми кръв. И после нашите деца пишат евангелия, йе, йе, йе...”
        Тази мечта му хареса. Улрих Дедалус продължи да детайлизира терапевтично наум как чевръст и ловък като компютърен вирус преодолява с абордажна сабя препятствия и премеждия: акули, заливи и залпове, войнишки дула, джунгли, отново и отново ровове, но и зидове и ключалки, и прави в крайна сметка хубавицата новинарка от Ти Ви 2 Лиляна Боянова своя съпруга. Свири фадо. Както Сандокан би забравил заради лейди Мариана Гайлонк-Перлата на Лабуан, дори острова си Момпрацем, така и Улрих Дедалус, този кибермодерен степен вълк, би забравил настоящия си що-годе уреден живот, заради телевизионната красавица. Тресеше го любовна треска. Искаше да се бие за нея и да я отведе на „един вълшебен остров в големия океан”, например Клипертон (Фр.). Прехласнатото му сърце диреше като антена в сумрачната столица София вълните, излъчвани от ума на ТВ-водещата, която най-вероятно се гушкаше в момента с мъжа си, без да подозира за терзанията на Улрих Деделус-Сандокан. Той пък се запита какво ли би било ако вместо голямото външно слънце, огряващо половината от земното кълбо, докато в другата му половина е нощ, едно друго, своебразно вътрешно слънце, осветяваше планетата Земя – по начина, по който домашният му глобус-лампа беше напълно осветяван от енергоспестяващата крушка в недрата му. Щраквайки прекъсвача Улрих Деделус по собствено желание предизвика тъмнина по цялата повърхност на глобуса – а не половинчато: от едната страна да бъде мрак, а от другата да не бъде, както е в действителност. Глобусът угасна. После пак го включи. Навсякъде по това миниатюрно земно кълбо светна. Огрян отвътре, глобусът-лампа изглеждаше неправдоподобно светъл, заради петнайсет ватовата крушка в ядрото му, която донасяше на тази лична улрих-дедалусова земя абсолютен ден – и в източното, и в западното полукълбо.
        „Е, не съм Господ бог – подсмихна се Улрих Дедалус, след като още няколко пъти включи и изключи глобуса-лампа, – а само 32-годишен фантазьор с все още момчешки смешни мечти и глобус-лампа отляво на бюрото ми. Седя и въздишам. Гледам вече, че и двулитровката бира ще привърши до секунди. Доста след полунощ е. Милвам глобуса. Пак го завъртам, но не по начина, по който се върти в реален мащаб планетата, ами наопаки, по посока на часовниковата стрелка. По посока на часовниковата стрелка. Връщам го, както си му е редът – пак в полезрението ми да е родното петно България. Така съм свикнал, на тази гледка. След малко ще трябва май да си лягам. В осем сутринта по наше, българско време, ще е нужно да съм на работния си стол в службата.”

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. май 2009 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]