Стоил Рошкев

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ИРОНИЯТА НА ОНТОЛОГИЯТА

 

Стоил Рошкев

 

Яхтеното пристанище беше ама яко обилно обляно в слънчевобрилянтинени, слънчевоморски и слънцеваровикови бели и много сини, много сини ярки цветове. Август! Набиваше жега от небесата – от слънчевия им диск. Плитко беше обаче за 48-метровата яхта на лидера на Либералната партия, та трябваше да го извозват с рибарска лодка от шамандурите до резиденцията на брега на някогашния комунистически затворнически остров, където лъхаше хлад. Тук лидерът беше лежал зад решетките, само че после си купи мястото. Островът приютяваше целия му лагер през лятото – антуража, домочадието, телохранителите.
        Лидерът беше стар кока-коладжия, дето се вика, философ, доктор по онтология, вербуван от комунистическите тайни служби; вкаран в затвора за 8 месеца преди промените през 1989 година, за да му изфабрикуват дисидентска биография... че да се влее като репресиран светъл дух в новата демократична вълна на политиката.
        Тук, на морето, през август, две десетилетия след промяната, на политическите новини от столицата, въобще на журналистите и на камерите – лидерът им се смееше с пълно гърло; лъсваше им цялата условност, виртуалност, илюзорност и в крайна сметка смешна същност, а той се ширеше като хан Кубилай в охолното си баровско битие. Гледаше на плазма в хладния вътрешен двор на резиденцията си филмите на Райнер Веренер Фасбиндер и Фриц Ланг и пиеше кубалибре – забиваше левия си горен кучешки зъб в сламката и всмуквайки си доставяше удоволствие да облива нежно зъба с леденото питие.
        Лидерът много обичаше острия летен контраст между слънцето и сянката, хвърлена от боровете върху плочника в тоя вътрешен двор, особено около дванайсет на обяд през юли и август. Тогава размишляваше колко всичко в тоя живот е условно. Дори да кажеш „Добър ден”. Толкова е условно, че го побиваха тръпки... и побъркващо преходно... и евтино. В същото време той си даваше сметка, че най-свойственото нещо за човека е да завоюва. Дори монахът се стреми да завоюва просветление. Напоследък лидерът четеше Нагарджуна.
        Като онтолог вярваше, че това, което наистина съществува, е истинската власт, тоест силата. И съответно съществува това, което властта каже, че същестува. Но се беше надцененил, като наскоро в някакво селце беше изръсил пред избирателите си, че властта е той самият, че той, лидерът, държи задкулисната власт и нарежда на депутатите какво да гласуват. Още същата вечер клипче с думите му се завъртя из целия интернет. Освен това лидерът издаде в едно интервю, че всяка партия си има обръчи от фирми, които я финансират. В същото публично интервю беше заявил леко самонадеяно, че не само яхта, но ако може, ще си купи и летяща чиния.
        Разбира се, не беше той истинската власт, колкото да му се щеше, колкото и да се обграждаше със слуги. По тоя повод щяха да му дърпат ушите, дори нещо повече. Предчувстваше, че това бяха последните му глътки лято. И действително интуицията му не го мамеше. Кукловодите на телевизионните политици бяха решили да го разкарат от пейзажа. На една от сбирките си бяха казали за него: „Слабо албедо има вече момчето, изхаби се за толкова години, затова ще го пратим при извънземните да си лети с чинията. Трепем го и готово.” Така бяха казали кукловодите.
        Наскоро лидерът беше получил покана за годишнина от фирмата на важен новобогаташ в недалечен курорт на север. По някакъв начин предчувстваше, че точно там ще стане каквото има да става и скоро няма да е между живите. Но какво от това? Не се страхуваше. Взел беше немалко от живота и знаеше, че избирателите му ще го запомнят с добро.
        Заради оскъдицата от истинско детство, както бяха забелязали психолози за попкраля Майкъл Джексън, построил приживе имението Невър Ленд, вероятно по същата причина и лидерът вече в зряла възраст беше вдигнал детски дворец на мечтите в затънтеното си родно село. Там сиромасите го боготворяха.
        Ала той беше помагал и не единствено на съселяните си. Що хотели и замъци беше построил, на що народ беше дал хляб напоследък по европейски проекти, ехееей. Те нямаше да го забравят толкова лесно и споменът за щедростта му щеше да остане до второ пришествие, сигурен бе в това.
        На другата сутрин лидерът се избръсна, закуси с най-любимите си хора, после се взря в магнезиевия си ръчен часовник Quenttin, за който беше платил 285 000 евро и прецени, че е време да тръгва. Сбогува се с жена си, с децата, с любимите си пауни, отглеждани в резиденцията му, и се качи на яхтата. Този път не заминаваше на престижна почивка „на вода” с плавателния си съд с 6 спални, а на последния си курс. Всичко изглеждаше някак по-тържествено, по-мистично. На слънчевата палуба с джакузи, шезлонги и спа глезотийки бяха само лидерът и минимален екипаж, необходим да придвижи това морско съкровище до партито на новобогаташа.
        По пътя лидерът се питаше той самият съществува ли наистина? Ами морето, дюните, прибоят, както се пееше в оная песничка, съществуват ли? А яхтата, а летящата му чиния... а новобогаташът, при когото отиваше... А кукловодите? Те действителни ли са? И кои са всъщност действителните кукловоди?
        Това си мислеше до момента, в който пристигнаха в курорта на север.
        Шарено-шармантните карнавални компании на новобогаташкото парти бяха по-скоро кичозни, отколкото шикарни, но това не смути лидера. Забавният бар на милиардерите го развеселяваше. Макар от затънтено село, той беше убеден, че у него има сто пъти повече аристократизъм, отколкото у тия палячовци, с които тъй мило се ръкостисна, но вътрешно презираше.
        А най-големият палячо пък беше домакинът – безвкусно сложил на катарамата на колана си елипсовиден часовник. Точно от тоя клоунски атрибут бяха отброени последните секунди до годишнината на фирмата, между другото създадена цели три месеца преди 10 ноември 1989 година. Всички се блещеха така по време на отброяването, все едно че беше 31 декември, а не 10 август.
        Последва канонада и дълга заря в нощното небе, фойерверките се изстрелваха зрелищно от яхти. На партито пееха най-даровитите певици и дефилираха най-оборотните манекенки, 200 сервитьори сервираха напитки, морски дарове, салати и черноморски десерти. Тук бяха повечето знакови банкери, магистрати, министри, депутати, медийни началници, ала тук беше и една отривисто съревнователна натура, излъчваща нечовешка воля – около 70-годишен бивш разузнавач, зъл като Алгол, за когото отдавна се носеха слухове, че е един от кукловодите. Но дали наистина беше така, в това дори и лидерът не можеше да бъде сигурен. Във всеки случай присъствието на тая мрачна персона не предвещаваше нищо добро. Злото просто свистеше във въздуха, колкото и партито се огласяше от звънки смехове.
        С напредването на вечерта най-отбраните гости и най-красивите манекенки бяха поканени в специална зала, прилична на средище за ритуали.
        Тук на преден план се изтъпани домакинът-новобогаташ с кичозния си часовник на катарамата. На лидера обаче му се стори, че действията на тоя най-смехотворен палячо бяха направлявани не от собствения му палячовски ум, ами от злия кукловод, застанал леко встрани.
        Новобогаташът, разперил длани, произнесе:
        – Чест и почитания! Добре дошли в нашия квалитетен ваканционен комплекс. Eто в това – в хотели с много звезди се превърна революцията ни от 1989 година, другари и другарки, пардон... Дами и господа! Пардон! Ама, разбира се, че другари и другарки! „Да – съгласи се наум онтологът-лидер, – свалената с хеликоптер петолъчка от софийския партиен дом беше клонирана в легиони хотелски звезди”, докато палячото продължаваше да говори на всеослушание: – Ние сме другари и другарки, нали така другари и другарки? – на лидера му се стори, че палячото е изпаднал в транс, в никой случай не можеше да се твърди, че изглежда нормално. – А вие, манекенките – обърна се домакинът към издокараните красавици, – знаете ли какви здрави звеноводки щяхте да сте през комунизма при татко ми, шефа на Завода? А? Не знаете?! Ха-ха-ха, и по-добре. Щях да ви возя в първия си москвич. Сам си спечелих парите за него. От пълнене на компоти. Преизпълнявах нормата. Винаги съм бил перверзник, аъ. Вие сте на около 20, а аз на 50. Ама сега защо сте с мен? Щото ви возя в ролсове, в бентлита, в бенцове ли... Ха-ха, щяхте ли да сте с мен, ако ви чаках с москвето, а? Бе, пачаври...
        Палячото отиде, хвана една манекенка за ушите и я закла. Горкото момиче отиде мърцина, беше набор ‘89, двайсетина годишно, убиха го. В името на годишнината от фирмата.
        Лидерът разбра, че не друг, а той предстои да стане мъжката жертва в кървавия сатанистки ритуал.
        Усети как се канят да го трепят, но не очакваше, че ще го колят, затова побегна... Гониха го по коридорите за навън. Застигнаха го куршуми. Но по-добре куршумите, отколкото гадните хладни оръжия. По-добре нещо мигновено, нещо съвременно, адекватно, а не атавистично острие... В последния си миг той осъзна иронията на онтологията... на бързи обороти му се изтърколи съществуването в това пространство... минаха му имената на кумирите, видя пак мизерната детска градина в родното си село, която беше облагородил, нещо повече направил я беше цял Дисниленд! Зърна за последно в тоя живот и учителите си – от първи клас... техникума... университета... За да стигне до Нагарджуна и Изумрудените скрижали. Е това не беше смърт, това беше просветление! Тотално, ядрено, всеобятно.

 

 

 

Електронна публикация на 30. юли 2010 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]