Александър Шпатов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

 

***

 

Александър Шпатов

 

 

        Дванайсееее!1

 

---

 

        1 Събужда се, когато навън вече почти се е стъмнило. Събужда се и трябва да признаем, че това му коства необичайно много усилия. Докато си отвори очите обаче, минават още няколко минути. После изведнъж става, прави няколкото крачки, нужни му за достигането до банята, набарва четката и пастата и с някаква особено целенасочена маниакалност почва да се бори с лошия вкус в устата си.
        - Айде! Най-после се събуди! - радва се майка му от прага на банята - Ама вие май че голямо тържество си направихте. Само да ми кажеш защо не си вдигаш телефона. Нищо де, сядай сега да разправяш.
        - Кола има ли? Нещо ми е пресъхнала устата.
        - Има кола. И руска салата има, и две пържолки съм ти запазила вчера от гостито - нарежда вече масата майка му. - А на вас вчера какво ви дадоха? Сега ще кажеш дали е по-вкусно от моето.
        Яде с настървение и в един момент естествено му става тежко, но е толкова гладен и толкова изморен, че просто няма какво друго да направи освен да продължи. Майка му пък не спира с въпросите. Пита го за ресторанта, пита го за дискотеката, пита го за учителите, пита го за какво ли още не, но тъй като получава насреща само мляскане от скорострелното му тъпчене, запълва мястото на отговорите с всевъзможни вметки за това, какво казала леля му за прическата на дамата, как върнали аудито на братовчеда на мъжа на сестра му, колко жалко, че не били сложили всичките балони, как съседите казали, че по-хубава двойка не били виждали, колко добре изглеждал учителят по история и т.н.
        Нашият човек се е хванал за слепоочията и си дава вид, че кима колкото разбиращо, толкова и одобрително. Кима, а в същото време у него все повече назрява чувството, че май че е пропуснал нещо изключително важно. Не знае дали това е така, но със сигурност знае, че няма как да си го спомни. В най-добрия случай паметта му ще го отведе до хорото в ресторанта, а с малко повече въображение ще го докара до към три, понеже знае, че имаха куверт за дискотеката. А после? Дали ще се намери някой да му каже какво е правил до 12:15 на обяд, когато баща му твърди, че е успял да се върне „таман за спортните по обедната”.
        Приключва с тъпченето и отива за един душ. Открива четири драскотини по корема си и охлузвания и на двата си лакътя. Убийте го, но не може да се сети. Излиза от банята и докато си търси какво да облече, вижда и дупката от цигара на яката на ризата. Липсват й и две копчета. Отваря портфейла, за да провери колко пари са му останали - вътре дрънчат само две-три левчета от първоначалните сто и петдесет (които наместо да дрънчаха, просто дискретно си шумоляха, ако трябва да сме съвсем прецизни). Сигурно ги е изгубил някъде.(Да бе, да - изхарчил си ги е като едното нищо - да не се прави на идиот.)
        Майка му почуква на вратата и му подава телефона точно когато той с интерес разглежда съдържанието на сакото си:
        - някаква жълта салфетка, на която някой е написал (и сигурно му го е и изпял):

 

        Пак ще се срещнем след десет годиниии.

                                              От един неразделен клас

 

        - някакво много небрежно и още толкова синьо дамско шалче, което определено не беше на неговата дама.
        - и една касова бележка за покупката на шише кола и 25 пакета салфетки общо за 33 лева.
        - Ало, Жорка, добре, че се обаждаш, че тука сега егати филма си вкарвам. Бе ти да имаш представа защо в момента държа в ръката си бележка за 25 пакета със салфетки?
        - Никаква, братле. Честна дума. А ти да си спомняш случайно къде ходихме след градинката, че май съм си загубил документите.
        - Случайно не си спомням изобщо да сме ходили в каквато и да било градинка. Ти сериозно ли говориш?
        - Еми на мене нещо такова ми се върти… Ама на мене до преди малко всичко ми се въртеше, така че не съм съвсем сигурен и за това. Ама як бал си стана като цяло.
        - Дет’ се вика по-як бал никога няма да имаме. То нали си е само веднъж. Ама може да ходим и на такива, как-се-казваше, събирания на випуските.
        - Точно за това става дума - какво ще кажеш аз сега да звънна на Радо и на Ива и да ходим после към твойта мацка, че нали тя беше с камерата… Можем да хванем някое и друго споменче, ако още ги раздават тия екстри :)
        - ОК. След двайсет минути съм при вас.
        Минава час и те вече са се наредили, за да гледат филмчетата и снимките. Тук трябва да се отбележи, че Жоро е звъннал на още поне дузина заподозрени, но и на тях дискът им нещо се е форматирал вчера, така че в паметта на камерата се крие единствената му надежда (абе, всъщност, за какво са тия силни думички и що ли му пука толкова за нек’ви скапани документи, при положение, че идват входните изпити и какво мазало ще става, просто не си е истина).
        Кадрите си текат и оттук нататък сигурно ще се завъртат още доволно много пъти. В главите на нашите абитуриента започват да прещракват толкова много преживявания. Пре-живяха и из-живяха цялата онази суматоха около избирането на костюмите и роклите; пък с какви обувки точно ще се вържат; бижутата и чантичките на момичетата; часовниците и коланите на момчетата; разлистените списания, предварителните проби и крайния резултат на прическите и грима (запазено само за дамите, добре, че кавалерите тук не са замесени); интригите по стъкмяването на двойките; изпращането вкъщи с всичките му роднини и приятели; фиестата с колите + клаксоните и балоните; неговата Чайка изби рибата, разбира се; вземането на класната; избухването в училище; снимки с колите, снимки с родителите, снимки с учителите, снимки с приятелите, а от един момент нататък - снимки с когото ти падне; потеглянето отново; пристигането пред хотела и „пътечката на славата”; супер-извъртените манджи; специалните поздрави от и за учителите; някои отново се разплакаха; а такова хоро накрая просто няма начин да се забрави!
        От дискотеката има точно седем кадъра, от които са ясни само три - другите са напълно тъмни. После паметта на камерата изглежда е свършила. Някои се напрягат да си спомнят и в единични случаи дори успяват да продължат още малко нататък във времето. Без снимки обаче изобщо не се получава.
        Разбира се, изкачат редица предположения, много от тях дори биха се оказали и напълно верни, но като цяло въпросът какво точно правиха след официалната част на бала, си увисва по същия начин както и костюмите, и роклите увисват из гардеробите. Едно обаче е напълно сигурно и безспорно - снимката, на която са запечатани опулените и безкрайно шашардисани физиономии на седналите на по бира в кафето пред лобито англичани, германци и каквито още се сетите гости на хотела, винаги ще си остане безспорният удар на вечерта. [горе]

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 05. април 2008 г.
Публикация в сб. „Разкази под линия“, Александър Шпатов, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2008 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]