Александър Шпатов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

 

Момиче от Mixtape

 

Александър Шпатов

 

 

        Събота вечер е, героят е в някакъв много готин клуб около НДК [най-вероятно Микстейп, но ако случайно там точно този ден няма нищо, може и Блендър, в краен случай София Лайв]. Дошъл е някой супер свеж диджей, който в последните две години разцепва сцената от Лондон до Берлин и всички танцуват и се забавляват именно така както винаги са си представяли, че ще танцуват и ще се забавляват, когато стане наистина яко парти.
        Цяла вечер до героя от разказа точно по този начин разденсва някакво много готино момиче и към три и нещо – когато след поредната водка или уиски най-после се отпуска достатъчно – той я заговаря.
        Музиката е силна и почти не се разбира какво си казват, но тя все пак се усмихва и по всичко изглежда, че липсата на нормален разговор въобще не й пречи, така че съвсем скоро и някакси съвсем естествено те започват и да се целуват. (Откъм детайли, историята до тук наистина е доста оглозгана, но скоро в нея ще се включи и детектив, който от своя страна ще пита за достатъчно много подробности).
        На по-тихо отстрани, си казват и някакви страхотни неща, има чувството, че най-после е намерил момичето, което винаги е искал да намери и всичко общо взето тръгва да се нарежда перфектно, дори си мисли, че по-късно ще може да я заведе у тях.
        Но в един момент тя отива до тоалетна или той отива за по още едно голямо с редбул, няма значение какво точно, важното е че се разделят и повече не се виждат. (Вече е около четири и в клуба няма толкова много хора, така че очевидно въпросът не е, че са се изгубили). Героят естествено директно се сдухва, момичето въобще не е изглеждало да е пияна или надрусана, че да му върти такива номера, помни всичко много добре и наистина не разбира защо може да е изчезнала.
        За краткото време, в което са били заедно, не е успял да й вземе телефона, но за сметка на това още я върти в главата си и със сигурност би я познал, ако я види пак. След няколко дни в tilllate.com качват снимки от партито и той бързо я открива. Не може и да има съмнение, същата зелена рокля и същата черна коса, това е именнно тя… Снимката й дори е тагната, така че веднага я добавя във фейсбук и й пише, че се надява всичко да е окей и че иска да се видят отново.
        Вечерта обаче тагнатото момиче му отговаря с удивителна и въпросителна, че сигурно се е припознал и че въобще не може се сети за какво му говори, след което си разменят още няколко съобщения, в които се разбира, че тя е била супер изморена и си е тръгнала още в три и съответно няма как да е стояла до четири. Камо ли с него (ако въобще така се пише камо ли).
        Момчето приема, че явно се е припознал, било е доста късно наистина, че да помни всичко, но всъщност това въобще не е успокоение. Чак сега – седмица по-късно – изведнъж се замисля, че с момичето, с неговото момиче тоест, може да се е случило нещо, може да са я отвлекли или изнасилили, или кой знае какво. Междувременно дори намира някаква новина, че са открили труп на жена в Канала, което съвсем го стряска. Отива в полицията, за да разкаже за миналата събота, но куките директно му се изсмиват и му казват да не ги занимавал с глупости. Така или иначе, момчето вече е убедено, че се е случило нещо лошо, може би някой ги е гледал през цялото време и им е завидял, не знае какво точно може да й е направил, но това е единственото обяснение, момичето беше прекалено свестно, за да му върти номера, това поне го помни добре…
        Тъй като куките не му обръщат внимание, решава да наеме детектив. (Ето, казах ви, че ще дойде време и за детектив). Звънва на първия телефон, който намира в гугъл, говори делово и с малко повече важност от обикновено и след двайсет минути се оказва на първия етаж в някаква олющена сграда до Мария Луиза. Бившият военен стиска здраво ръката му и пита какъв е случаят, дано да е нещо интересно, че му е писнало от изневери. Героят сяда от другата страна на бюрото, оглежда десетките малко или повече съмнителни грамоти на стената, разказва накратко всичко и понеже онзи в нито един момент не му се изсмива, решава че има смисъл да го наеме. В отговор детективът му дава една заешка лапичка за да си бил концентрирал по-добре мисълта и след около 2 часа ударно задаване на въпроси, успява да изтиска от паметта на героя всички подробности, които по-горе пропуснахме – включително марката на уискито и дали е имала морски камъчета в обиците (накрая ще се окаже, че подробностите са нямали никакво значение, затова ги спестяваме и този път).
        Веднага след като получава уговорения аванс, детективът разпитва охраната на клуба и прави оглед на дансинга, но вече е минало прекалено много време, за да са останали някакви следи както в мозъка на гардовете, така и по пода. Говори с управителя и урежда достъп до записите от камерите – ако е станало нещо сериозно, по-добре за заведението е да го разберат сами, отколкото от СДВР. За добро или лошо, в накъсаните от блицове записи не откриват нищо съмнително. (ако не броим героят от разказа, който между четири и пет обикаля сам из клуба и нервно допива голямото с ред бул, естествено.) От тук нататък, разследването продължава с писмо с въпроси до супер свежия диджей – неговата гледна точка е била уникална, може би е видял нещо, което на другите е убягнало. Отговор разбира се така и не идва, с което работата по случая изглежда, че съвсем зацикля.
        Героят от разказа обаче продължава да плаща на детектива, защото на всяка цена държи да разбере какво е станало с неговото момиче. (Въпреки, че са прекарали не повече от час заедно, героят не може и да помисли за друга. Всеки петък обикаля един след друг клубовете около НДК, отива директно на бара, купува си бира и сканира с блуждаещ поглед лицата на разденсващите момичета докато не изпие бутилката. За съжаление така и не успява да я засече отново, което впрочем само засилва притесненията му.)
        До следващия октомври минават още много уикенди и партита в клубовете около НДК, докато в крайна сметка случаят все пак не се разплита – точно една година след мистериозното изчезване. В което оказва се, нямало нищо необяснимо, заявява му изведнъж детективът, докато отваря бутилка вино с преустроената в тирбушон заешка лапичка. Било много по-просто отколкото изглеждало. В онази вечер героят от разказа наистина се е запознал с тагнатото момиче и е останал с нея до четири, въпреки че момичето наистина си е тръгнало в три. Просто в последната събота на октомври, когато всъщност било партито на онзи супер свеж диджей, всяка година се случва и големият скреч в иначе линейното време, в резултат на който в четири връщаме часовниците с един час обратно до три. Докато тя е била до тоалетната на Микстейп или той е взимал по още едно голямо, няма значение, двамата просто не са чули скреча по еднакъв начин, обяснява му напълно сериозно бившият военен сред комфортното алиби на десетките си грамоти, след което разсипва виното по чашите им и вдига наздравица. За нея техният час въобще не се е случвал, повторил се е без него и това е всичко.
        Едва оставил обратно чашата, героят вече си е извадил телефона, намерил е отново фейсбука на тагнатото момиче и е започнал да й пише. Трие и пренаписва всичко поне четири пъти, но накрая все пак сглобява някакво не чак толкова нелепо обяснение какво всъщност се е случило, знам, че звучи идиотско, но този човек си разбира от работата, нямаш представа какви други случаи е разрешил.
        Съвсем разбираемо, тя първо не може да повярва на историята със скречовете и решава тотално да го игнорира, има всякакви фрикове, но този определено бие всички рекорди, мисли си. Но после продължава да мисли и в един момент някакси също хваща логиката, наистина изглежда безумно, но кой знае, случват се всякакви неща. Чуди се много какво да направи и късно вечерта все пак му пише, може пък да излезе нещо хубаво, животът е пълен с изненади… Супер много ще се радва ако се видят, толкова време сме изпуснали всъщност, последвано от едно от най-многозначителните многоточия, които някога е слагала в свое съобщение.
        (Единственият проблем е, че докато изписва третата точка и се чуди дали да не добави и една усмивка за всеки случай, момичето въобще не се усеща, че часът е именно 3:30 – в последната събота срещу неделя на месец октомври, което в светлината на всичко до тук не би трябвало да остави излишно съмнение дали в крайна сметка отговорът й въобще ще бъде получен някога…:)

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 10. януари 2014 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]