Александър Шпатов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

 

***

 

Александър Шпатов

 

 

        Софийска компания градски транспорт ви пожелава приятно пътуване…1

 

---

 

        1 Такава е природата на шофьорите – ужким ще оставят вратите отворени, за да може жената с торбите да успее да догони заветния рейс и тъкмо когато тя тръгне да се качва, те ще хлопнат вратите, ще вдигнат ръце в смисъл „какво да се прави, трябва да го спазваме тоя график” и ще си напишат още една точка за деня.
        Такава е природата на пътниците – никога да не се отчайват. Дори и когато на следващата спирка автобусът едвам е отворил врати, когато на пръв поглед изглежда, че вътре има поне два пъти повече хора от предвиденото за нормално, то чакащите дори и за миг няма да си помислят да се откажат от щурма си.
        Въобще, такава е природата на градския транспорт – под никакъв предлог и при никакви обстоятелства сутрешното превозване до работата, училището или пазара не следва да представлява нещо друго, освен постоянно изпитание на волята, търпението и издръжливостта в най-екстремните и експериментални градски условия.
        Ето как и тази столична сутрин нашите пътници вземат участие в грандиозния сеанс по масов взаимомасаж между спирките. Тук-таме се чува недоволство от непрестанното ръчкане и бутане, другаде обаче цари мълчание, защото всички наоколо са се съсредоточили върху заглавията от вестника на един господин, изтеглил щастливия билет на седящо място. На колелото трима закъсняващи ученика си сверяват отговорите от недописаното домашно, докато на задната врата основното събитие е верижното двупосочно предаване на едно билетче с цел недвусмисленото му продупчване и съответното връщане на първоначалния му притежател.
        Междувременно рейсът намалява скоростта заради наближаването на следващата спирка и хората на стълбите се притискат максимално един към друг, за да се подготвят за отварянето на вратите. Неочаквано обаче, автобусът изведнъж ускорява с черен пушек от ауспуха под излъганите погледи на десетките чакащи на спирката.
        – Еми не виждат ли, че няма място – какво ми се пулят? – отсича достолепна лелка с четири още по-достолепни найлонови торби.
        – Няма място, ама има за слизане. Алоу, шефьора, отвори вратите, че има за слизане!
        – Алоу, за слизане има! – подема някой от задната и сигналът бавно започва да се придвижва напред.
        – Отвори вратите! Човека иска да слезе!
        – ИМА ЗА СЛИЗАНЕ – продължава по веригата.
        – Бе, вие за какво ги взимате тия заплати? – най-после се стига и до кабината – Не чуваш ли, че има за слизане, защо не отваряш?
        Та именно този последният отворко има честта да види абсолютно пребледнялото лице на нашия шофьор.
        – Ей го тука копчето за вратите – нали виждаш, че го натискам. А да виждаш нещо да се отваря? Гледай и това – и псувайки шофорът рязко завърта волана на почти 180 градуса.
        Автобусът обаче най-непоколебимо си продължава по правата линия и с все същия черен пушек от ауспуха. Шофьорът уж сменя скоростите, натиска спирачките, пробва още веднъж и копчета за вратите, но нищо – абсолютно нищо не може да изкара каквато и да било реакция от машината. Глъчката около първата врата естествено набира сила, а някои от онези, които имаха възможността да видят с очите си всичките безплодни опити за управление на автобуса, вече наистина започват да се притесняват.
        – Айде бе, шефе, – махай го тоя автопилот, че ще ни изкараш акъла. Разбрахме го майтапа, няма нужда от повече бъзъци с хората.
        – Абе, какъв автопилот? – скача от седалката си шофьора – Какъв автопилот? Това е Икарус – скапан двайсет и пет годишен Икарус с рециклиран екодвигател! Кой точно ви излъга, че тая щайга може да има автопилот?
        – Ами какво става тогава, като няма автопилот?
        – Да пукна ако знам. Блокирало е нещо, сигурно. Така като го гледам как си бичим все направо, ще вземем да се блъснем някъде и толкоз... Абе защо не виждам някой да звъни на полицията?
        В следващия момент обаче се оказва, че това вече е напълно безсмислено, защото в предното стъкло на рейса изгрява величествената гледка на софийското задръстване. С всеки шеметно изминат метър катастрофата с наблъсканите в сутрешния мегатетрис коли става все по-неизбежна и реална. Последните коли от километричните приклещени колони едвам пъплят, докато зад тях Икарусът цепи въздуха с огромното си червено туловище, за да може само след секунди да връхлети върху тях.
        – Дръжте се, бе – е единственото, което нашият шофьор успява да каже преди да стисне очи и да се скове от адреналина.
        Изведнъж обаче, както си се движеше в абсолютно права линия, автобусът изненадва всички и точно преди очаквания сблъсък прави остър завой вляво, прегазва мантинелата и сред клаксоните и недоумението на препреченето насрещно движение някак си успява да обърне и да продължи. Нито пътниците, нито шофьора, нито пък хората от колите-очевидци изваждат каквито и да било адекватни, разумни и въобще описуеми реакции и ето защо няма как да ви ги пресъздам (още повече и на мен самия не ми стана много ясно какво точно се случи). Едно обаче е сигурно – такова нещо просто нямаше как да се случи. Хубаво – няма как, ама ето, че се случи.
        – Отвличат ни, хора! Сигурно целия автобус е натъпкан с експлозиви! – започва да се вайка някой на колелото и повлича нова вълна на уплаха, още преди предишната да е започнала да спада.
        – Ами да! Не виждате ли накъде се движим – ще ни изкарат от града и после...
        И наистина – автобусът изобщо не следва дългогодишния си нормален курс и наместо да върви към центъра, с всяка изминала минута се доближаваше към Околовръстното.
        – Да разбием стъклото и да скачаме – и сред всеобщата паника един здрав и решителен младеж започва да налага с всичка сила едно от страничните стъкла. Пробва какво ли не, още няколко човека също се опитаха да му помогнат, но напразно – все едно, че стъклото беше от стомана.
        Междувременно някой най-после се е обадил в полицията и не след дълго Икарусът е догонен от една патрулка. Съвсем като по екшъните, един от полицаите вади пистолета си и изпразва два пълнителя по гумите на рейса. Куршумите до един обаче отскачат като топки за тенис и не успяват да нанесат каквото и да било поражение на обезумялата машина.
        После идва ред телефоните да влязат в действие. Хората започват да звънят на близките си – разказват им с треперещи или истерични гласове за отвличането, реват от страх, оставят завети, обясняват се в любов и каквото още се сетите. Някои обаче не са загубили самообладание и първо звънват в офиса, за да предупредят, че сигурно ще позакъснеят заради проблеми с транспорта... Но най-много поздравления заслужава жената, която има в телефона си номера на новините, защото именно тя е човекът, който успява да направи достояние на цялата страна невероятното отвличане на автобуса им в извънредната емисия на телевизията.
        - Как се чувствате?
        - Разбира се, че се страхувам, но иначе сме добре... – казва тя сред виковете за помощ на околните пътници – Мислих си, че тия неща стават само по филмите... А то се случи просто ей така – рейсът не спря на спирката и после шофьорът каза, че е изгубил контрол....
        - Имате ли някаква версия за това кой може да ви е отвлякъл?
        - Нямам представа кой може да е и защо го прави, никой нищо не ни е казал, няма абсолютно нищо подозрително, освен, че рейса се движи от само себе си... не знам, тук всички се чудим каква може да е причината – може би вие можете да ни кажете нещо повече - аз затова се и обадих.
        Нещото повече се състои в това, че полицията ще се опита да ги спре на самото Околовръстно. Отцепили били движението и от някъде успели да докопат два товарни камиона и един самосвал, с които да препречат пътя. Предупреждават ги по телефоните да се държат здраво и да се пазят от удара. За сметка на това при вида на барикадата нашият Икарус с рециклиран екодвигател ускорява още повече и не бива ни най-малко да се съмнявате, че успява да разхвърля преградата като сърдито момченце играчките си по пода. От тук нататък пък е още по-лесно – движението така или иначе е отцепено, така че сега целият път е останал само за него. Автобусът дава още газ, разтрисайки се до последното болтче, а двигателят дори успява да заглуши все още настойчивите викове на пътниците.
        След малко отбива за към Витоша, чиито пътища надали друг път са ставали свидетели на такава мощна атака на завоите. Дори и по серпантините скоростта на нашия претъпкан автобус не пада под седемдесет, да не говорим какво се случва на по-равните участъци... Черни облаци от рециклирания двигател се разнасят между нищо неподозиращите букове, а ревът на разярения автобус разгонва надалеч иначе свикналите с планинския трафик околни птички. Вътре пък хората са забравили първоначалната си чисто теоретична и абстрактно формулирана истерия и са я заменили с далеч по-практичните действия по оцеляване в погото, причинено от това лудо лашкане по завоите. Дори и нашата изпечена в триковете на оцеляването в градския транспорт лелка с четирите торби едвам успяваше да се задържи в стабилно положение за повече от две-три секунди, какво оставаше пък за по-неопитните от нея... Шофьорът, отдавна напуснал кабината си, сега пък се опитва да освободи капака при втората врата, откъдето да се бил опитал да блокира двигателя, но непрекъснато някой залита върху него или още по-откровено се опитва да го смачка. Междувременно автобусът вече се е изкачил високо над пелената на софийския смог, което много ясно се усеща дори и вътре в ужасяващата блъсканица. Всъщност свежият и чист планински въздух прави нещата още по-подозрителни.
        И изведнъж, точно толкова внезапно, колкото беше и започнало, цялата суматоха секва, автобусът спира на една огромна поляна и отваря щедро вратите си пред някаква току-що построена спирка. Хората мигновено се изсипват като врящ планински билков чай от парещия чайник, озовавайки се сред невероятното спокойствие на мушиците, лишеите по морените и бистрото слънце. И именно тогава някой случайно забелязва лепенката над вратата на нашия шофьор: Три стилизирани сини върхове и надпис: Нека заедно празнуваме 22 април – световният ден на природата. [горе]

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. септември 2008 г.
Публикация в сб. „Разкази под линия“, Александър Шпатов, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2008 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]