Александър Шпатов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

 

Път с жълти павета*

 

Александър Шпатов

 

 

        - А тук е застрелян слон - посочва гидът някъде пред Университета, после обръща ръка към градинката с паметника и заразказва на групата как там била зоологическата, как първите софийски копелета от 69-а успели да влязат вътре и да пуснат животните от клетките, как полицаите толкова се изплашили от слоницата и от слуховете около Пражката пролет, че веднага почнали да стрелят, въпреки че пазачите вече били дошли, как отново заради чехите никой и не обелил думичка по вестниците и как накрая всички копелета ги тръшнали в ловешкия Слънчев бряг, който бил точно обратното на несебърския, а животните набутали на друго, далеч от центъра място, в подобаващи за целта бетонни клетки, които най-добре да отговарят на времето.
        Не си струваше да преразказва Уикипедия, а и едва ли някой от групата щеше да запомни през коя година е построен парламентът, кой е бил архитектът на пристройката и че всъщност се казва Народно събрание, а не парламент. Именно затова всеки път добавя по нещо от себе си, а когато е на кеф и има готина група като днешната - вкарва направо цели истории и съвсем нови забележителности, за които никой тук не е и подозирал.
        Ето, сега са пред „Александър Невски“ и гидът се сеща как, когато решили да позлатяват кубетата, се оказало, че злато няма, все пак страната се готвела за Балканските войни и всички средства отивали за това. Но софиянци се организирали, трима зъболекари се наредили на стълбите пред недовършения храм и само за четири недели извадили с клещи и тамян над десет хиляди златни зъба от устите на иначе стиснатите миряни, някои от които идвали специално чак от Русе и Търново, толкова много искали църквата да стане.
        Но бомбардировките няма как да си ги измисля, само сочи англичаните и американците в групата за назидание, а за успокоение на малкото момиченце с жълтото яке, което веднага се разсърдва на майка си, сякаш тя лично е виновна, разказва и за чудото, което спасило "Света София", след като една бомба паднала през покрива, ударила се в древните мозайки, но само отскочила, изтъркаляла се до олтара и така и не се взривила. После пък обяснява на всички, че именно заради базиликата градът ни се нарича както се нарича, но че това била Божията премъдост, София значи мъдрост, оттам идвало и философия, ако не знаели, и именно заради светата Божия премъдрост по-точно било градът да се казвал Света София както Сан Франциско, Сао Пауло или Санкт Петербург например.
        После тръгват към Военния клуб и покрай старите турски казарми им разказва как въстаниците подпалили целия град, за да отмъстят за Левски, и как точно поради априлското въстание няма нито една стара къща в центъра, а когато стигат до жълтите павета, събира всички, сочи една вдлъбнатина в пътя и обяснява, че именно тук гръмнали мерцедеса на един от най-големите и подмолни бизнесмени на Прехода, защото колкото и джипове да го пазели, задръстването си е задръстване и няма как да избягаш, да го имали предвид, ако някой от тях е от мафията или има брониран мерцедес. Шегата е задължителна и сигурно може да продължи и още, ако не е онова момиченце с жълтото яке, което отново дърпа майка си и също сочи към жълтите павета.
        - What is it, sweety? - гидът прекъсва поредната си история, но момиченцето си е срамежливо и вместо на него, отговаря на майка си.
        - Mummy, the Yellow Brick Road! - разбира се, че е път с жълти павета, миличка, какво да е друго, ще отговори сухо майка й и леко притеснено ще изгледа внезапно въодушевилия се гид, който на секундата скача и казва на момиченцето, че ще й покаже нещо наистина специално, другите ако искат да идват.
        Пътят с жълтите павета, как не се беше се сетил по-рано! Пътят от Вълшебника от Оз, древният via Diagonalis от Рим до Константинопол, по който Дороти вървеше, за да стигне в Изумрудения град. Каква история само!
        Почти тичайки, гидът ги повежда напред и въобще не обръща внимание на Руската църква, въпреки че групата е готова да изснима отпред поне гигабайт и половина. Само минават през мястото на мавзолея с мумията, така и не успяла да изгори, когато искали да я кремират, през двореца, в чиято градина са двете древни могили на Сердика, през банката, чийто трезор изкопали точно върху подземна река и затова златото едва ли не плувало вътре, и само след минута вече са в подлеза при президентството, където гидът хваща ръката на момиченцето и го завежда до самия край на жълтия път.
        Естествено от портата са останали само основите и излъсканите от хиляди крака и времена плочи, но въображението вече чертае всичко останало. Гиганските порти със златни пирони и халки в зъбите на лъвски глави, знамената, веещи се от върховете на петоъгълните кули, строгите пазачи зад назъбената стена и, разбира се - чудният Изумруден град, в който Дороти ще влезе, за да намери Вълшебника от Оз, който единствен ще й помогне да прелети обратно до Канзас. Значи е било истина, мамо, подскача момиченцето с жълтото яке и сочи руините, най-после се връщаме в къщи, нали така? Майката не знае какво да отговори, а и май е позабравила какво точно се случва с Вълшебника от Оз, но както всички други от групата не вярва и на думичка на гида, съвсем ясно е, че през цялото време си измисля, то какво друго му остава в такъв скучен град. Няма как трима зъболекари да извадят толкова зъби сами, а и от взривове остават много по-сериозни следи. За тая история да не говорим, чуди се само дали всеки път пуска номера с жълтите павета, за да претупва обиколката, или му връзва само когато в групата има деца.
        След още малко цялата група почва да недоволства, че се бавят толкова пред тия камъни, гидът най-после се откъсва от портата и ги повежда по стълбите нагоре. Излизат от подлеза точно когато слънцето залязва по булеварда пред тях и именно в този момент някъде откъм Люлин отново се завихря торнадо, което се спуска право върху им със зелената вълна на булеварда и само след минута вихрушката вече ще ги е вдигнала във въздуха, за да ги понесе из небетата на света и да върне всеки там, откъдето е дошъл.

 

 

 

 

 

---

 

 

* Съвместна публикация с електронното издание „SofiaLive“!

 

 

Публикация в електронното издание „SofiaLive“, 2012 г.
Електронна публикация на 10. януари 2014 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]