Александър Шпатов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

        

Tочно свиха, когато го видяха да чака на стоп – супер изтрещелия тип с няква много изциклила шапка, ебаси слушалките и един картон от кашонче за снаксове, на който с червен маркер пичът беше написал:

 

ЗНАМ SHORTCUT ДО МОРЕТО

 

Вече го бяха подминали, когато решиха да му спрат, той веднага ги видя, взе си раницата и се затича към тях.

– Към морето, нали така? – пичът им се радва през сваленото стъкло и си маха слушалките.

– Ще те метнем, споко – усмихват му се от предната седалка, после му отварят багажника, той си отупва раницата от прахта на пътя, набутва я върху саковете и се качва при останалите.

Изчакват само камерата след околовръстното и после шофьорът минава вляво и надъхан от музиката в чисто новите колонки закотвя на 120.

– Ей тва е песента, еваларка. – не пропуска да отбележи пичът, а останалите двама естествено не могат да не се съгласят. – А тука има ли USB? Има ли? Щото точно си изтеглих един сет и си викам - ако немате кво да слушате мога да ви го цъкна, ей такова, много е силен.

Те си имат какво да слушат разбира се, но по някаква причина пичът успява да ги зариби. Когато техният трак свършва, той им дава плеъра си, казва им кой точно е файла и те го пускат като усилват до край. Сетът от своя страна пък наистина се оказва супер добър, така че от тук нататък те вече не да падат под 160.

– Миналото лято пак така пътувáх към морето – пичът започва да разказва, надвиквайки колоните – ама бехме тръгнали супер рано, беше яко жега иначе. И точно посрещаме изгрева при Стара Загора и излезнá некъв черен облак – от обгазяването ли, не знам от кво, ама нема такъв филм, копеле. А аз нещо се бех замислил и като го видех тоя черен облак да тръгва към блоковете и си викам – Апокалипсиса, копеле! Сто про нема как да не е дошъл тоя Апокалипсис...Тука можеш да намалиш, ако искаш, че след малко сме надясно.

Споко, супер сме така - уверено му отвръща шофьора и продължава да кара в синхрон с музиката.

– А шорткъта?

– Чакай сега, ти сериозно ли?

– Вие нали за тва ме качихте? На Вакарел требва да свием.

Всички го изглеждат внимателно, дори и шофьора забравя за пътя и се втренчва в него през огледалото.

– И за кво да свиваме, пич, изобщо не разбирам.

– За по-преко – нали за тва е шорткът.

– Да слезем от магисталата и да се набием в чукарите, това ли е по-пряко?

– Да. Тоя път е каше – естествено, че трябва да слезем. Ей тва е отбивката.

По някаква причина стопаджията пак успява да ги зариби. Шофьорът завива, и той сам не знае защо, колата се спуска към Вакарел, а пичът продължава да им цикли:

– И ако си дадете сметка – преди неколко века хората са живеели нема такъв живот – нищо общо със сега. Бичиш на село, жениш се на шестнайсет, имаш по десет деца, немало е телефони, футбол е немало, лаптопи, абе квото се сетиш... То сега по техните стандарти всички сме като царе – храната редовно, къпане с топла вода, чисти дрехи, нали се сещате... Тука на магазина сме направо... Макар, че не може да е било толкова кофти. Сто про е било еко, ей такова... мега еко си е било – тва е сигурá, ама пак не мога да си го представя. Те тогава, ако гледаме от сега имам предвид, са немали нищо пичовете, само некви златни черепи от време на време. Ама за сметка на тва как са вервáли, копеле, аз дори не мога да си го представя. И не за некви филми, че земята е плоска. Ами за всичко – за смъртта, за възкръсването, за страшния съд... Сега тия неща са ни мега абстракцията, ей такова. И си викам – щом ние дори не можем да ги зацепим, а пък те ония сто про са ги вервáли и то колко хиляди години са тва, сметай, щом има такава мега разлика – нещо трябва да е станáло, за да се обърнат така нещата, нема друг начин.

– Чакай сега – от останалите трима в колата, единствено шофьорът все още следи какво става на пътя – ти си ни ги циклиш тия работи, а ние тука съвсем се набихме.

Наистина, пътят съвсем се е стеснил. Асфалтът определено е от някаква предишна епоха и само тук-таме се показва измежду дупките. Единствените, с които се бяха разминали са няколко лади, два стари голфа и една каруца.

– Не, бе копеле – точно сме си. Нали минáхме Мечковци, тука сега сме на Пановци, после Бузяковаци, Джамузовци и сме там.

– Човече-мен – обажда се за първи път момчето до него – Тва е сила! Много яко как си ги запомнил тия имена.

– Ти през Подбалканския ли искаш да ни изкараш? – намесва се шофьорът, който леко е започнал да се параноясва вече – Тва е супер пунта за мене. Викам да обръщаме.

– Не, бе, нали ви казвам – шорткът. Нали знаете кво е шорткът?

Заслушани в сета, който става все по-силен и надъхващ, всички, дори и шофьорът, кимат все едно, че наистина знаят какво е и така на практика за трети път се навиват на филмите на пича.

– Както и да е, де – като го видях тоя черния облак и като ми влезна в акъла за Апокалисиса и веднага се сетих как са го сменяли календара. Викам си – ей така е станáло, нема друга схема.... Щото като се смяня на Грегориански се губят цифрá дни, нали така? И на хората са им казáли – превъртаме напред, тия дни все едно не са се случвáли. Тва е била офертата. Ама нема логика – да кажеш, че са го направили в края на годината – ок. А те са го направили по средата на нищото. Плюс тва защо точно папата – той кво общо има с календарите. Нищо! Значи, сто про си викам, има неква схема тука, копеле, замазали са нещо...

Междувременно минават Джамузовци, но там няма нищо особено. Подозрително нищо, сдухва шофьорът и се оглежда за някаква табелка към главния път. Другите обаче са яко във филма, слушат си сета и приказките на пича и въобще не обръщат внимание.

– И като се замислиш – то всичко се връзва. Става Апокалипсиса, идват ония от ада, идват и наште (поне моите, де), правят си батъланекъв мега батъл трябва да е било, с яко ботове ей такова, ама квото и да е, колкото и да се бият – за 10 дена все ще свършат, нали така. То колко време ти требва за края на света– нема как да е много.

– Не знам за света, пич, ама пътят вече свърши – спира шофьорът.

Наистина, асфалтът е изчезнал, има само някакъв супер тесен и кален горски път, който върви нагоре през балкана. Дръм енд бейса обаче продължава да бичи от колоните сякаш няма по-подходяща музика в този момент.

– Ето го – от тука сме.

– Няма шорткът тука.

– Ние сме към върха. Големата икуна се казва.

Големата какво?

Големата икуна, копеле – тва е най-високият връх тука, ама никой не знае, че там е кашето.

– Човече-мен, как ги помниш тия, не е истина...

– Икона, бе, като на десктопа – Голямата икона. Не е трудно. – пичът изглежда достатъчно убедителен когато говори през огледалото и шофьорът подкарва отново – И сега, в крайна сметка кво е края – ново начало, нали така. И нормално – като е ново начало трябва да се почне на чисто, иначе никво начало няма да е. И кой го прави тва? Папата, нали така. И разбира се, че ще е папата! Викам си, ако гадовете наистина са победили тогава, естествено, че първо ще сложат своите хора. А папата, копеле – тва си е баш боса, нема как да са го пропуснáли него.

 

 

От другата страна през гората се приближава някаква тойота с два сърфа на покрива. Пътят е супер тесен и те едвам се разминават.

– И вие ли сте го чели оня форум? – пита другият шофьор, когато предните врати се изравняват – Тесла, братче, не знам как му се вързахме.

– Не е тесла. – пичът е дразнещо сигурен.

– Как да не е, като сега бяхме там. Един винил има горе, пише на него “Shortcut to морето и тва е. Тесла отвсякъде... – заключава тойотата и изцепва назад.

– Ние за тва ли бъхтим до тука?

– Да. – стопаджията е невъзмутим – Нали и те ти казаха за шорткъта.

– Казаха, че е тесла, бе пич.

– Ама те не са цъкнáли с мишката. Ти кво очакваш, неква магистрала ли?

– Каква мишка те гони, бе? Ква магистрала? Обръщам и тва е.

– Няма как да обърнеш тука. – пичът въобще не се трогва от нервите му – Чак при върха става широко.

Шофьорът вижда, че наистина няма как и нервно подкарва нагоре през буковете. Останалите двама пък просто продължават да се кефят, че дръмеца и бабуните по пътя вървят с почти пълен синхрон.

– После всичко си е дошло на мястото. – продължава пичът – Светът почва да се сговнява, хората спират да вярват и така нататъка – нищо не е останало от едно време. Ей го – тва е тъп пример, ама все пак – в събота и неделя хората сто пъти повече ходят по мачове отколкото по църкви. И понеже футбола е най-голямата врътка – кои са най-големите сега – Ман Юнайтед – червените дяволи, копеле. Дяволите! И да не мислите, че е случайно. Ами порното, ами хаповете, абортите, ГМО-тата, нема как всичко да е случайно, нали така... А! Стигнахме – Големата икуна, ей тва е.

Точно на върха някога е имало секретно поделение, ПВО или нещо такова. Ръждясалата бариера е отместена и направо ги кани да влизат и странно защо, но шофьорът въобще не се и замисля за обръщане.

– И си викам – ако беше спечелило доброто, нали се сещате, немаше как да е така. Щеше да си е яко чил, немаше да има кинти, немаше да има кофти мацки, немаше да има кредити – всичко щеше да е точно. Абе, с една дума тва е – миналото лято като пътувáх супер бех сдухал за Апокалипсиса. Стара Загора, Нова Загора, Сливен – само за тва си мислех. Голем филм беше.

По средата на поделението, там където най-вероятно е бил плаца, сега е разпънат огромен винил, точно такъв както го описа тойотата.

– Ето го, нали ви казáх.

Егати, за тва ли бъхтихме до тука?

– Е да, де. Закарай сега колата да е отгоре и само нема да ми се шашкате.

Шофьорът само го изглежда и после, тоя път за последно се връзвам, честно ти казвам, наистина паркира с всичките четири колела върху разпънатия винил. Пичът излиза, отваря багажника, измъква от раницата си безжична мишка и една съвсем обикновена подложка за нея и ги поставя върху предния капак.

– Цаката е в дабълклика, копеле. За да зацепи, трябва да цъкнеш два пъти, ама толкова бързо – все едно въобще не си го цъкáл. Ето:

Чуват се две кликвания, но това е всичко. Останалите не могат да повярват в каква абстрактна ситуация са се вкарали и всички си обещават на себе си, че повече няма да качват никакви стопаджии, да не говорим за изтрещели пичове с огромни слушалки и кашони от снаксове.

– Така, тва беше само за разгрявка. Ето, тоя път ще стане, споко.

Пичът се концентрира, издишва дълбоко и пак натиска мишката.

 

клик-клик

 

Само секунда и едно силно прещракване по-късно сетът внезапно свършва и това на пръв поглед е единствената разлика. Когато останалите се оглеждат обаче виждат, че това съвсем, ама съвсем не е така.

– Не е истина, копеле.

– И аз това си казах – като стигнахме на плажа и си припомних колко е яко, веднага разбрах, че не е истина тоя филм. С такова лято сто про нема как да е минáл Апокалипсиса.

– Човече-мен, това е сила! – онези още не вярват на очите си.

– Нали ви казах, че е шорткът. Вие кво очаквахте? Нали требва по-бързо да се стига до морето. Хайде аз да ви оставям, че имам още неща за вършене.

Пичът взима раницата си от багажника, прибира мишката вътре, слага си отново слушалките и тръгва надолу към плажа.

Горе над тях две чайки изкрякват за добре дошли.

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. ноември 2010 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]