Ченгето му изстрелва „правата“, от които разбира единствено, че трябва да мълчи. После го отвеждат „на разпознаване“.
        – Това е трупът. Виждам го за втори път и не го познавам. – И им разказва за неделните разходки с Грета по пустия плаж. Ченгетата са едри и тъпи – като повечето ченгета по света.
        От редуцираните реплики Джон разбира, че преди него са преслушали Грета. Тя не е толкова тъпа, колкото изглежда, въпреки че може да поддържа пет октави без прекъсване в продължение на час.
        – Не трябва да напускаш района на Ел Ей до второ нареждане.

        Просто е намерил труп, докато чука Грета на брега. Преди това е духнал от червена България през Канада и иска да остане тук. Той си знае, колко му е струвало. Това, че няма да мие вечно чинии в скапан мотел, му е по-ясно от огромните звезди по вечерното калифорнийско небе.
        Три дни по-късно Джон/Иван мие съдове в кухнята на мотела „Барбароса“ по артерията за Ел Ей. Мотелът е собственост на немски американец, а дъщеря му се казва Грета. Според него трябва да се оженят.

        В събота привечер Джон/Иван лежи на брега на океана. Спрял е Форда на 100 м от брега. Зяпа носталгично изчезващото зад хоризонта слънце. Дошъл е да остане, и толкова. Това, което е видял, не му дава спокойствие. Дойде, побачка, Guten Abend, дори утре ще се натурализира. Иска да мисли за онова петънце на Балканите, но вълните изтриват мислите му като фигури по пясъка. Единственото, което съзира ясно, е края. Там, където слънцето залязва. И своя програмиран финал. Бяга на запад при залез слънце, за да види по-добре Венера, но напразно. Върви още един филм...

        Тогава се разнася музика и Джон/Иван тананика: „Мъжът облечен в черно, яхнал бял кон, / безполезен живот по безкраен наклон./ Зачервени очи и сълзите текат, / докато избледнява в залеза мъжът“...