Море, южно, българско. В областния център представям книга на важен местен автор, който чрез подобни презентации опитва да излезе от клишето „регионален/местен“. Никой не иска да бъде „регионален“, колкото и патриотично да звучи, колкото и да е добър. Всички искат да са Маркес или нещо такова – докъдето им стига хоризонтът. (А и нали Хемингуей беше казал: „Провинция е всичко, което е далеч от морето.“, а Дм. Лихачов, че „Българя е държава на духа“.) Аз го бях достигнал с една проста формула: пишех имитиращо автентично, независимо дали топосът беше Фриско или Попово; пишех като Кафка („Америка), без да съм стъпвал там. Имах самочувствие, пишех уверено. И не ми пукаше, защото читателите вярваха (sic).
        Когато тя ме мерна на купона след това, не бях си го и помислял. Сигурно бе от тия, които „мяркат“, „свалят“, „чукат“ кьораво и сакато, без да придирят. Бе от сой – местна величина, бивша снаха на важен човек на изкуството; всъщност доста важен и както казваме национален. Бях минал дузина подобни – и снахи, и дъщери, и какви ли не. Не ми пукаше. След няколко бързи питиета и на мен, и на тях май не им пукаше. Пък нямаше и друг начин на тия години. Седеше срещу мен и не помня да сме се заглеждали. Когато тръгнахме, ме хвана подръка, но това не ми направи впечатление. Дълго се лутахме с компания из слабо осветените нощни улици на града, за да търсим цигари и пиене от някой денонощен магазин. Когато накрая напазарувахме, бяхме гроги и отседнахме в парка. През цялото време не ме бе пуснала. Дърдорехме и искахме да пием в парка, по хипарски. Беше късно обаче, а хипари трябва да сме били преди доста години, затова им предложих да се отбием във фоайето на хотела.
        Продължихме във фоайето. После се изпокарахме и някои си тръгнаха. Предложих й да се качим в стаята ми, но тя завъртя отрицателно глава. „Защо?“, попитах. Имала си съображения. Бяхме останали двамата и една полузаспала рецепционистка на няколко метра от нас. Напъхах останалите бутилки с уиски, кола и ядки в чантата и излязохме. Полутахме се дълго, преди да намерим такси. В колата седнах до нея отзад, погалих ръката й и я целунах. Пътувахме доста, но не час. После се полутахме между тъмни соцпанелки, повозихме се из скърцащи асансьори и накрая влязохме в типов апартамент, в който явно пребиваваше отвреме-навреме сама жена. Навсякъде личаха годините й. Самотата й.
        Докато дърдорехме и пийвахме вяло, радиото беше включено и по него вървеше вторият солов проект на Джон Пол Джоунс „The Thunderthief“ от 2001 г. Тъндъртийф бе далеч от класата на Робърт Плант, но все пак го биваше – нещо между тежък прогресив и меланхолията на блуса, малко пънк, с балади и фолклор, хипнозис…
        Преди Джон Пол Джоунс бяха пуснали парчета на Manfred Mann's Earth Band – за първи и последен път да си призная ги бях слушал в Будапеща през 84-та; живи ли бяха тия!
        Всъщност това си беше трети солов албум. Преди това беше направил „Zooma“ (1999) и „Lovin' Up a Storm“ (2001), но май не бях слушал нищо от тях. Знаех го преди всичко като басист на Led Zeppelin, но тук свиреше на какво ли не (банджо, клавиши, но и кото, укулеле). Боже!

        Всъщност пукаше ми. „Боже, какъв голям кур, какъв голям…“, повтаряше в захлас тя по-късно в леглото. Гласът й беше леко хрипкав, никога бе бях слушал толкова хрипкав глас, но на фона на Джон Пол Джоунс звучеше автентично-допълващо. „Не ми говори така“, казах й аз. „Голям кур“, продължи тя без да ме чува и го галеше, но полза почти никаква. Просто си беше кур, дори маркуч през който не тече вода. „Обичам те“, я галех релаксиращо, целувах я от главата до петите, впивах пръсти във влажната й вагина. „Толкова те харесвам.“
        Наистина я харесвах. Когато стана до тоалетната, вече ми липсваше. Беше като старо рок парче, което тепърва си припомняш. Като нова подправка към ястие. Като късна любов.
        Едва ли тя го приемаше така. Беше пияна, макар да не й личеше много. Обичаше да е пияна; харесваше опиянението, но не и резултата. Аз бях мъж – държах на резултата, на финала. И понеже край нямаше, го удължавах изкуствено. Лъжех се, че край не може да има.
        Накрая проникнах в нея, вкарах й го. Бях вътре. Банджо, мъгла и мъзга. Тя разбра и пъшкаше. Харесваше й. Слушах изключителния инструментал – само банджо и нищо друго…
        Извадих го – голям и хлъзгав. Заслушах се: божествено. Напомняше Цепелин от добрите години, от далечината на десетките години… А когато продължих, бях в перманентна ерекция; не мислех за жената под себе си.
        После поспах. После се събудих, не бях еякулирал, но беше влажен и потънал в слуз. Боже. И тя. Опрях го до дупето й и разтрих гърдите й, вече меки като дунапрен. „Трябва да поспим“, рече с уморено-хриптящ глас тя. Просто брояхме минутите до утрото. Когато правиш сметка на удоволствието, не ти остава нищо друго, освен да капитулираш. Да направиш малка рекапитулация и да спиш, опрял умрял динозавър върху подобен такъв.
        Поспах. След 10 минути бях буден и я прегръщах. „Остави ме… Утре… Колко е часът?... Утре…“ Бяхме абсолютно голи и натисках безсилния си динозавър о дупето й; исках да се спусна надолу и да го целуна, но тя се измъкна като змиорка и отиде до тоалетната.
        Когато се върна, легна на другото легло. Аз се преместих отново зад нея и я прегърнах. Целувах я дълго и галех вагината й, докато тя се възбуди. Нямаше нужда, защото тя просто си течеше. Целувах гърдите й, но жената ме издърпваше нагоре и ме целуваше по устните. Опитах да я обладая и отново не се получи, не стоях достатъчно добре в нея и тя се раздразни.
        После поспахме. Може би няколко минути или пък цял час. Обичах плътта й, миризмата й, обичах я. „В овулация съм“, рече тя. Исках да съм в нея постоянно и това я тормозеше. Повтарях й неуморно, че я обичам. Май наистина я обичах. Желаех я. Казвах й го винаги, когато прониквах в нея. Не помня тя какво ми казваше. Вероятно бе онемяла или просто от дишане не й оставаше време да говори. Или беше в кома. Макар че не помня жените да са били в кома, когато ги любиш. Любиш! Боже!
        Беше си живо чукане, когато и двамата го искат.

        След два дни беше същото.
        След две седмици – същото.
        Прасках чикии и – същото – желаех я, но нямаше и следа от нея. Нито телефон, нито нищо – една жена на куп километри от мен; жена, която вероятно по същата логика бе изчукала дузина мъже след това и която едва ли си спомняше за мен. Защото ако си спомняше, щеше да се сети за визитката, която й бях оставих.

        Измина година или две, бях забравил почти за нея. Продължих да пиша, мъчех се да бъда сериозен и доколкото мога – автентичен. Бях добър писател, а и другите го знаеха. Бях си извоювал тая дестинация. Понякога се дънех, но не прекалено. Между другите книги издадох една, която носеше името „Pink Floyd“, обаче си беше, както и останалите, литературна. Един ден измежду писмата в електронната си поща получих и тези думи:

        Поздравления за интересния текст в списанието!
        Впечатлява с разказваческия дар на автора и умението да създава „интелектуална проза“ (всъщност – амалгама от жанрове!); с вплитането на автобиографични елементи, „културологичен поглед“ и осведоменост за култови творби от световната музика и литература – и не на последно място: със зарисовките на полумъртвото ни битие във времето на соца и на някои още властващи и неотмиращи движещи сили и в днешното... (Специално наблюдавах „начина на преходите“ от една тема, проблем или елемент в повествованието – към други... )
        Желая нови сполуки!
        Оставам с добра памет от гостуването ти тук…

        Подателят ми пишеше за първи път, но аз знаех, че е тя.
        Преди да го прочета наново, бях надървен. Спомних си нещо, много неща…
        Джон Пол Джоунс (Джон Болдуин), Гръмовержецът, басистът и кийбордистът на Led Zepp… Баща му, прочут музикант от ония години, го учи да свири на пиано от най-ранна възраст. Кумири са му, познайте: блусарят Биг Бил Бруунзи и джаз басистът и пианист Чарлз Мингъс. Но слуша и Рахманинов. 14-годишен е избран за главен хорист на училището и органист в местната църква в Кент. Пак тогава купува и първата си бас китара. На 15 години вече свири в първата си банда „The Deltas“, а след това е басист в лондонската джаз рок група „Jett Blacks“. Пробива в музикалния бизнес още през 1962 г., но през 1964 г. се среща с Джими Пейдж за записи в „Decca Records“ (там свири за групи и изпълнители като „The Yardbirds“, „The Rolling Stones“, Донован, Джеф Бек, Род Стюърд, Кет Стивънс и др.). После, след разговор с Пейдж, свири към „The Yardbirds“ (след напускането на басиста им Крис Дреха); накрая групата продължава своето съществуване в състав Джоунс, Пейдж, Робърт Плант и барабаниста Джон Бонъм под името „Led Zeppelin“.
        Джон Пол Джоунс има силен дял в парчетата „Black Dog“, „The Rain Song“, „Kashmir“ и „No Quarter“, като впечатлява с привнасянето на мандолина и кийборд към музиката. Не се слави като рок купонджия; по-скоро е безшумен професионалист. А когато Led Zepp се разпадат, свири за какви ли не проекти – с „R.E.M.“, „The Mission“, „Foo Fighters“, Диаманда Галас, Джилиан Уелч, Пол Маккартни, в саундтраци и под. Прави и първите си солови албуми.
        През 2012 г. Робърт Плант, Джими Пейдж и Джон Пол Джоунс направиха премиера на концертния филм на Led Zeppelin „Celebration Day“ в Лондон, заедно със сина на починалия Джон Бонъм – Джейсън Бонъм – един концерт от 2007 г. в памет на Ахмед Ертегюн, продуцентът на групата от „Atlantic Records“ (1969). После участваше в триото „Them Crooked Vultures“ в партньорство с Дейв Грол и Джош Хоми. След това, през 2013 г., той работеше върху музикален спектакъл на основата на пиесата „Призрачна соната“ от Аугуст Стриндбер. А през 2014 г. Джон Пол Джоунс и норвежкият артист Deathprod (Хелге Стен) щяха да работят върху проекта „Minibus Pimps“ – доста импровизирана и сложна колаборация на дуото.

        Спомних си тялото й.
        Помислих си: Дали да й отговоря?
        „Оставам с добра памет от гостуване ти тук…“ „Добра памет…“, си рекох. А защо не мога да си спомня аромата на това тяло и защо извивките и гънките му се губят из мозъчните ми лабиринти? Защо помня само Тъндъртийф на Джон Пол Джоунс?
        Мълчах.
        Един ден, около година по-късно, на пощата ми в компа цъфна ето това:
        „Всеки ден се боря с „необикновена“ престъпност, която е по нещастните случаи. Заразява, изнасилва, убива, занимава се с шантаж, линч, измами. Подлага ме на непрекъснат терор и ръсене на гниди и бактериологични оръжия, затопля жилището, и по-специално мястото, където съм, така че не мога да стоя вътре. Занимава се с вещерство и насъскване. Затова моля да бъда наета като ваш служител в доброволно формирование на НАТО или полицията.
        Вярвам, че молбата ми ще бъде уважена!
        С почит и т. н.“
        Отново мълчах.
        След месец може би получих нов текст от същия подател, издържан в жанра сайънс фикшън под заглавието „Последно одобрение“. В него мистър Вейн Сейн се шматкаше до Белия дом и разговаряше с Барак Обама по важни интернационални теми, отнасящи се до Централна Азия. И по-конкретно ставаше дума за Мианмар (бившата Бирма до 1989 г., бел. м., В. Ш.) през късната 2010-а. И съвсем конкретно, това беше доморасъл анализ на статия във в. Economist от 25 май 2012 г.
        Продължих да мълча тактично. Докато един ден в пощата ми не се изсипа потресаващ имейл под заглавието „За подводните течения (биография)“. Беше си жив нонфикшън на откачалка:

        „Вземете й ключовете!“ – бе първата им реплика. И започна неописуем тормоз, щом се върнех в родния си дом. „Изтърпяваха“ ме ден, а на втория започваше шантаж, който едва не коства живота на мъжа и детето ми още преди 90-та година – преобръщане на колата, бухване в снежна пряспа, седем часа пътуване по лед в неуправляема кола, от което имам бял кичур, само защото и втора вечер след смъртта на баща ми не можеше да остане човек за преспиване. (Всичко явно е било и тогава за пари.) Дадоха на 21 години на чуждото разузнаване и шпионажа привидно за по една агнешка чорба и кюфтета с гарнитура, преди да се дипломирам, за да ме унищожат в „брака“, след като им родя недоубитото от изнасилване в 7-мия месец дете, което се канех да абортирам даже на втората година от женитбата, когато показаха престъпната си същност.
        Детето се роди и аз опитах от горчивото щастие на майчинството. Истината е, че това малко, пухкаво чернооко същество винаги ми е давало сили да оцелея даже и тогава, когато са казали „Или майката, или детето“, и след като се „събудих“ и пак потънах в небитието от кръвоизлива след раждането, мислех, че ще умра, но едно ласкаво чернооко бебе ми показа, че животът е най-ценното нещо.
        От диверсията през 90-те, когато ходех по изпити и се разкъсвах между семейството, изискванията в университета и училището, си спечелих рак на яйчниците, а след катастрофата през 1988-а година – перфектно отработен сценарий с разхлабено място до шофьора и удар в главата, когато ме „събудиха“ в суперобгазена кола, си спечелих улцироза на черния дроб от хилядите химии, които изпих, за да си възвърна мозъка в предишното му състояние. Само стажантът в „Пирогов“ ми каза истината.
        От мен само се изискваше да бъда перфектна майка, перфектна съпруга (нито един рожден ден не остана непразнуван, за сметка на безсънните ми нощи), перфектен учител, добър студент, докато се изхабя и ме обезценят максимално.
        Първата им задача бе да ме лишат от средства за съществуване, след като ме накарат да напусна „доброволно“ след двугодишен тормоз и шантаж и инсинуация с лъжливи „родители“.
        Но и след това „наблюдението“ чрез въртене на „деца“ продължи, за да са в час колко съм заразена и да завися от криминален свят. Какво престъпно деяние извърших, че съм наказана до края на живота си да търпя рецидивисти, терористи, сатанисти? Лош учител ли бях? Или лоша майка? Какво не дадох от себе си да са добре близките ми хора! А какво получих? – Лъжа и шантаж…“

        Продължително се рових в интернетския Портал Психология, за да проверя за какво става дума. Нищо. Думи, които сами по себе си бяха верни: абулия, алкохолизъм, амнезия, анорексия нервоза, аутизъм, безсъние, биполярно разстройство, генерализирано тревожно разстройство, деменция, депресия, диссоциално разстройство на личността, дистимия, епилепсия, кататония, клаустрофилия, лудост, мания, наркомания, нарцистично личностно разстройство, обсесивно-компулсивно (ананкастно) разстройство, парафрения, психопатия, синдром на Аспергер, синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, соматоформно разстройство, фобия, хипоходрия, хистерично разстройство на личността, циклотимия, шизоично разстройство на личността, шизофрения…
        Вероятно си бе някаква форма на шизофрения (онова „разстройство на диафрагмата“, където древните гърци са смятали, че се помещава душата). Пък и повечето симптоми бяха по класификацията на Курт Шнайдер. Обаче нямаше значение, никакво значение, когато се отнасяше до жена, с която бях спал и която по онова време не беше шизофреничка. Но явно вече е била болна. Боже!
        Изтрих този файл от главата си и полегнах с цигара в уста. Налях два пръста уиски и никаква мисъл не се появяваше на хоризонта. Беше 3 януари на някаква смотана 2014-а година, навън валеше сняг и на този ден точно след две години Джон Пол Джоунс щеше да навърти 70 лазарника. Но можеше и да не ги навърти. И аз можех да не навъртя тия две години. Много свят щеше да си отиде през това време.
        Гледам последните снимки на старците от Led Zepp, очарователни и днес със сините си очи и надеждата, която грее в тях – Джими е с тъмни очила, – с опита и самочувствието им (чета как Обама в края на 2012-а в Белия дом връчва награди за принос към американската музика и изкуство от Центъра „Кенеди“ на Робърт Плант, Джон Пол Джоунс и Джими Пейдж, всички във фракове и папийонки, а заедно с тях – тв водещия Дейвид Летърман и актьорът Дъстин Хофман; тогава, през 60-те, когато днешните легенди стъпиха на сцената, „светът не знаеше какво го очаква“, рече пред звездите тогава американският президент). А днес и аз не знам, си рекох, никога няма да знаем.
        Възрастта, изминалите години, раждат дистанция, променят чувствата ни, мислите ни. Може би от това идват и противоречивите чувства на Плант относно бъдещето на „Led Zeppelin“, а последния им общ концерт от 2007 г. със сина на починалия през далечната 1980-а барабанист Джон Хенри „Бонзо“ Бонъм – Джейсън (1966 г.), нарича „повторно посещение при пациента“. Джон Пол Джоунс е на същото мнение.
        И аз, но през това време мисля, докато чета: „Той беше сантиментален и като повечето сантиментални хора – жесток и същевременно беззащитен“, казва Ник Адамс за баща си в разказа „Бащи и деца“ (Хемингуей).
        След това отворих пощата си и й и прикачих текста „Джон Пол Джоунс“. Без писмо.