Пролет

        Преди сто години обичах есента. Сега – пролетта. Обяснимо. Не че очаквам светът да се промени. По-скоро усещането е физиологично – като трепет, аромати; когато вятърът е южен, но подухва леко, довява до ноздрите ти дъх на цъфнали дървета, които все още не са се раззеленили достатъчно, небето е прозрачно синьо, а въздухът кристален и още хладен и кой знае защо ти се вие свят, а коленете ти омекват. После вятърът се усилва – идва фьонът, този път през март. След него – дъжд и студ. Буря. Накрая пролетта побеждава. Отново е топло и слушам въздишките на земята.
        Отнякъде се носи „The Division Bell“... А после финалът на „Sheep“ от „Animals“ – моят фаворит от албума, както пише един приятел.
        Освен това люляците вече цъфнаха, а бедният стар, чорлав, мустакат и с вечната цигара в уста Кърт Вонегът умря. Не го очаквах от него. Горд съм донякъде, че все пак и за Кърт пописах навремето. Беше през 1992-ра, за „Галапагос“, а по-късно влезе в книгата ми. Старият Кърт използваше твърде често „и Т. Н.“, онова, което покойният Иван Динков наричаше „най-голямото гробище“. Аз обаче го обичам.

        Лято

        Жега. 400С на сянка. Временно. Или почти. Понякога се появяват силуети. Потни. Движат се поединично. Полуиздрусани. Залитат. Някои носят торби с хляб. Други носят продуктите в ръце. Събота е. Светът наоколо охка. Съска. Пъшка. Приглушено трескав. Всъщност улиците са празни. Почти. Във въздуха витае нищета. И мързел. В дупките пият. Там е хладно. Повечето лочат, без значение. Други се гласят. Рано е. Жега. Поради нея или просто така липсват убийства. И кражби. И изнасилвания. Някой пищи. Дете. После тишината прихлупва града, селото. Хората анихилират. Чакат. Някои изчакват. Слънцето захожда. Привечер подухва. Готино. Медиите подмятат, че ще задуха силно и температурите ще паднат. И хектопаскалите. Хората слушат медии. Нонстоп. И вярват. Гласят се. Домакини обират простири. В междужилищните пространства се гонят мазни хартии, найлонови торби, пране. Падат антени. На запад гърми. Проблясват светкавици. След тях – тътен. Няма дъжд. Хората се измъкват от дупките. Дишат озона. Мислят. После се прибират. Някои сменят бирата с твърдо. Тогава спирките се пълнят. Гмежта изпълзява. Нервно. Ефирът е наелектризиран. Медиите са шаш. Небето бучи. Деца и възрастни тичат по улиците. Улиците са пълни. Старци се връщат от ниви с мотики, увити в парцали. Мъже четат вестници. Пият ракия. Повечето четат. Други слушат чалга и пият. Весело. Страшно. От отсрещния хълм настъпват черни облаци. Скриват небето. И земята. Чалгата спира. Медиите се включват. Информират. Нищо. По первазите почукват първите капки. Тежки са. Мирише на колендро. Примерни домакини обират простири. Улиците опустяват. Никой не ебава медиите. Очите са вторачени нагоре. Високо. На запад. Отворени. Широко. Тогава по ламаринените первази потропват първите ледени топки. Топките са по-малки от детски юмрук. Тропат и трошат. Невинно. Почти. Някои си ги колекционират. Във фризери.

        Есен

        Есента в полето е приятна. От години не съм виждал толкова красива есен. Като си помисля, от времето, когато баща ни извеждаше мен и брат ми из пущинаците на нашето малко градче; в заблатеното язовирче ловяхме шаран, беше пълно с печурки на граничната линия на гората с полето, но навътре ни беше страх да навлезем; още по-нагоре, към подстъпите на Голямата планина, се намираше ограденото с бодлива тел и вишки ракетно поделение – там, в секретната обител служеше баща ни.
        Чакам мъглата да се вдигне. В ранната утрин тя е обвила разораните височини, а в ниското, където се вие пътят, е непрогледна. Пътуваме в мляко. Студено е докъм девет часа, след това слънцето се мъчи да пробие пелената над нас: показва се един забулен светъл диск, която гледаш спокойно, и чак тогава ни стрелват първите истински слънчеви лъчи, рожби на циганското лято.
        „Зазко“ е упорит като магаре – изкачва наклона по черния път на първа и с вой спира до лозето. Лозето е обрано, до него стърчат половин лакът орязаните стъбла на царевицата, някъде към шосето долу се очертава жълтата линия на гората. Трасето минава през нея и аз въздъхвам, катери се нагоре по баира право срещу едно самотно дърво, над него се синее небето, а напред – неизвестността, и една карта в колата.
        Не ми се слиза от купето, затоплено е, но слънцето вече прежуря и вътре става непоносимо. Слизам и ритам гумите – чудно как още деяни машината, дано не ни изостави, докато привършим трасето. Около двигателя се вият дребни мушици-досадници, те се вият и около лицето ми, сякаш надушили мърша. Ветрецът подухва от запад и разнася над изсъхналата трева паяжини, значи, както казва бай Георги, есента ще е добра…
        А днес вали… Първо ръми, после излиза вятър, не много силен, накрая настава потоп, удавя ни, крием се, но винаги сме подгизнали; вече не излизаме от колата, мокри сме до кости, дрехите и телата ни издават дъх на спарено, на кожа, димим, изпускаме пара като допотопни локомотиви; след това вятърът се обръща от североизток и раздухва облаците, на места се отварят дупки и блясва синева и по някой лудешки слънчев лъч ни близва, но не топли – напротив; вятърът пронизва и става още по-зле: работим на открито, не сме подготвени за обратите на времето, псуваме наум, вербално, яростно, но бачкаме, а след това вятърът изнася иззад далечните върхове на планината сиво-черни маси и ни затиска... Казвах им, че с Могилата шега не бива... И едно канче ме цепи!
        Пешо е прав: Черната не е могила – Чудо е! Въпреки внезапния дъжд, продължихме. Софиянецът бе на мнение да се върнем, но Пешката даде зор и ние се хванахме на въдицата. Ако оживеем, ще вдигна сватба. Сигурно по-мокър съм бил само веднъж – когато съм се пръкнал на белия свят.
        На обяд ударихме жалона върху кратера, после забихме един дълъг кол, подпрян от три страни – да се вижда отдалеч. В дъното на кратера чернееше вода. Върху базалта не се забелязваше ни храст, ни тревичка дори. На север тъмнееше скелетът на незавършената подстанция, отвъд магистралата. Ясно беше, че за Нова година щяхме да сме си вкъщи. Хвърлих камък в кратера. Водата го пое без шум.
        Софиянецът ни остави на магистралата София – Варна и отпердаши с керемиденочервената си румънска джипка към столицата.
        …Седяхме в боровата гора до пътя. Времето се беше оправило. Пред Нова година. Приятно е тук. Тишина, която тренира ухото, само навремени в далечината изръмжава мотор. А наблизо, в угарта до гората са накацали свраки – разкарват се, търсят и литват тежко – първо една, две..., докато въздухът почернява; косовете са по-опасни – летят в пакет с голяма скорост и цвъркат радостно-зловещо, надушили плячка: цялата картина напомня Хичкок и потръпвам...
        Росене, трябва да вървим. Пионки сме и ще бъдем. Вдигаме гълъбите.
        Излязохме на магистралата. Ятата из оранта се бяха разпилели, аз стоях на банкета, покрай мен летеше светът и се разминавахме; в главата ми набъбваха спомени... Честите скандали, когато останах последния път без работа: търпеше се ден, два, три... След това ми писна, дразнеше ме всеки шум; ще се запилея из горите тилилейски и няма да виждам никого... Мизантроп, абсолютен мизантроп и ексклюзивист...
        Вдигнах пръст с наклонен палец. Росе, викнах към оклюмалия млад мъж край пътя, знаеш ли какво пише Сент-Екзюпери: „Ако отвориш мида, а тя се окаже празна, не тъжи: в старите празни черупки няма нищо тъжно...“, или нещо такова...

        Зима

         ...Оная декемврийска неделя преди Коледа ни събра дългата раздяла и носталгията по нещата, които бяхме изживели заедно. Беше все едно да рисуваш върху завършено платно или да четеш палимпсест. Скочът оставихме за 8 декември, но му било писано друго. Донесе го Митничаря заедно със стек дълго Боро, а аз – от новата грозданка, която вече жълтееше от смрадликата. Тогава пихме от гроздовата и докато разнищвахме света наоколо, жените раздърпаха баница. Домакинът ни Емил беше сам; жена му го беше напуснала ей така, събрала си багажа в един сак и – чао. На четиридесет и две решила да започне отново. Децата бяха с него, подкрепяха го и той – тях. Тоя път и селото беше с него, но не го топлеше. Беше станал дъска, дълга два метра. След толкова години общ ярем нещо се бе пречупило в Емил.
        ...Прибрах се по обед без предчувствия. На масата имаше бележка: „Владимире, заклали са Колев, отиваме с Нора при децата!“
        Запалих две цигари и седнах. Вече не бързах…
        Два месеца по-късно, в края на февруари отново сме там. В бутилката е останал един пръст. Оттатък някой шета. До мен като икона, обронила глава върху дланите си, е седнала вдовицата. Примирена, нещастна и почерняла. Гледам я с ненавист и изливам останалото съдържание скоч в чашата, след което го дръпвам без остатък. Мръсницата седи до мен, психарят-любовник лъска нара в предварителния арест, а Емо лежи като жив горе в евтин типов ковчег. И една брадва, опръскана с кръв...

        И все пак зимата е снегът. Идеалното време, през което човек може да измине един път от забравата към припомнянето (и обратно); важният бекраунд на един (отворен) финал. Такъв е краят на „Към замъка“ на Мариане Грубер, който „дописва“ „Замъкът“ на модерниста Кафка. Йозеф К. на постмодернистката Грубер извървява пътя до замъка и влиза вътре. Една необходима предислокация.
        Великолепен финал... Този сняг... „Това беше един нов свят.“

        Коледа и Нова година

        Коледата и Нова година са дни на рекапитулация. Но и много надървени. Припряни. Не се ли скриеш в черупката си, загиваш. Отиваш в масовката. (Почиваш, ядеш, пиеш, посрещаш дълго несрещани приятели и роднини, губиш си времето.)
        Докато пиша, се дървя; опивам се от постигнатото през годината, пускам книжни и електронни картички, симулирам успялост, позитивизъм. През дните, когато съм свободен (а те напук около сакралните дати са малко), скитам из улиците, гледам; зяпам, запомням, дървя се, завиждам. Понякога съм ироничен, но не помага много.
        Дните около приключването на всяка година са припряно-прозаични, липсва им дълбочина. В чистия си смисъл са въплъщение на бихейвиоризма, което от своя страна е обратното на религиозния екстаз и простота. Както и да е. Животът продължава. Става дума за една седмица. После – униние, махмурлук, оживление, бач.
        Работя. Аз пиша, друг изчислява печалбите, трети прави сметки за новата година. Всички работят, някои – не. Получили са хабер – просията си, изхарчили са я, после – по-зле. Но всички мислят за пречистването – през Господа, любовта. Всъщност говорят за пари. Пари!