всяка пейка
върху която
съм плакал за теб
вече гние

рядко виждам дъжда
в чиито локви
падам

затворих прозореца
само за да ти помогна
да се качиш
до мен

черни дупки в облаците
от които камъните ще изпадат
на ръба на водата
където ще оставим ръцете си
и ще преплуваме морето
пускайки се
по течението

чувам мълчанието
зад крясъците
белещи зимата като портокал

уличните котки
се крият на топло
под гумите на колите

светлината тук
е като ръждясала ножица
реже накриво
и цапа хартията

краката
едва докосват земята
сякаш носи слънцето
като балон
увит
около врата му

ще потънем
в мокър цимент
там ни чака
нов живот
сив
и вечен

сложи си каишка
убий стопанина
хвани й дръжката
(разплачи се)
вържи кучето
(вечният стопанин)
бъди себе си
най-накрая си опитомен

забравям дните в които
дори циментът крещи
а ти стоиш
с гръб към мен
и слушаш

котката изчезва
в тъмните ъгли на стаята
като ръцете
които плъзгам
по тялото ти

някой ден ще се изгуби
като мен

изпусни ме
в калта
като намачкана хартия
за да омекна
под стъпките ти