Не смогна той смъртта си да съзре.
Но в безразсъдството си приближи я
И още малко щеше да умре.

Данте Алигиери, „Божествена комедия“, „Чистилище“, I

        Брадата е преди всичко история – помисли си Данте и замахна с бръснача.
        Тя никне като грозд, набъбнал от минало, от който се хранят само кльощави птици. Впит в лицето, той узрява бавно, тежи и се реже, преди да е дал плод.
        Историята на Данте започна след срещата му с Абулафия. Този неспокоен евреин, вещ в неведомото, му откри тайните на алхимията и кабалата. Научи го и как да сънува на север и на юг, а също на запад и изток и го предупреди, че в някои нощи да се сънува в определена посока не е безопасно. Появата му сложи край на домашния уют, сред който Данте прекарваше безброй следобеди пред латинските си томове, когато петелът навън кукуригаше на италиански. Превърнаха се в скитници. Кукувици свиваха гнезда в брадите им, докато бръснеха прашните пътища.
        Стигнаха до един от онези градове, където езиците говорят зад всеки ъгъл. Разказаха им за някакви слепци, които се събирали тайно, но винаги на едно и също място и в предварително уговорен час, за да злословят и злотворстват срещу света. Когато се случеше нещо зловещо или просто някоя неприятност, хората казваха: Сигурно са били слепците! А когато пък с децата се случеше нещо лошо, майките предупреждаваха: Сигурно слепите са били там!
        Тези хора носеха широкополи шапки и разни странни превръзки по лицата си и изобщо винаги прикриваха слепотата си. Казваха, че който погледне в бялото на очите им, загубва разсъдъка си и е орисан на жестока гибел. Наричаха ги малоокули – злите очи. Казваха също, че всеки може да е един от тях – от просяка на улицата до стария, ослепял една нощ от ужас епископ. Но това не бяха просто слепци. Те не искаха да виждат. Светът ги болеше като досаден цирей и те плюеха на него в сънищата си и в безконечната си слепота.
        Двамата брадати мъже също плюха и продължиха по пътя си.
        Тогава Данте видя котките. Цели котешки армии кръстосваха градовете на Адриатика. Нямаха цел. Бяха номади, скитници, побойници, улични бандити. Дори убийци. Бяха всякакви. Бяха всичко. Идваха нощем. Никога сами. Винаги различни. Мръсни, разрошени, мокри, но най-вече слаби. И жилави. Непознати. Бяха шайка негодници. Обрулени и настръхнали, с бездиханни очи, като че излизаха направо от ада.
        Идваха отвсякъде. Водеше ги някакъв черен и дълъг котарак, който с опашката си можеше да пише на арабски и когото хората шепнешком наричаха Il Carnefice – Главореза. Той не спираше. Никога. Бяха глозгали, бяха дъвкали дълго всичко, което може да се дъвче из калните улици и дерета на Тоскана. Да, те се съвкупяваха по улиците… дълги и шумни оргии. Всичко е позволено. Който може. Възбуждаше ги миризмата на кръв, напрягаше цялото им тяло. Месо. Може би леко гнило и отблъскващо… но месо. И глад. Оргии от глад. Да, нагонът ги тласкаше, захвърляше ги в странни наслади, самозабравени и упоени от глад, те се чукаха. Да, чукаха се. Дълго и изтощително. И понякога жестоко. Месо и глад.
        Продължиха пътя си, докато Абулафия разказваше как историите на градовете са направени от техните котешки периоди. Така династията Ю Дзин – космати и топчести котки - владяла Пекин повече от хиляда години и видяла смъртта на няколко императорски рода. На котките в Рим и Константинопол им никнат бради, казваше Абулафия. И сега пак котките променят италианските градове, довършваше той, докато вятърът и нощта ги застигаха по пътя заедно с котешкия вой.
        На следващия ден Данте видя Беатриция. Златните й коси накъдряха синьото утро като платно на кораб. Носеше старо римско име и с всяко движение рисуваше света наново. Беше най-живото нещо, което Данте изобщо някога бе виждал.
        Покрай нея всичко изглеждаше старо, лепкаво и мудно.
        Бяха я обещали на един херцог, който намираше, че светът общо взето е неподвижен. Мъртвороден. И той се страхуваше от тази парализа. Страхуваше се много. Предпочиташе безпокойството насън, затова бе построил двореца си така, че спалнята му да се върти заедно с хода на небесните светила, за да бъде сънят му възможно най-дълъг. Освен това колекционираше неща, които според него бяха съхранили богохулството да бъдеш в свят като този. Казваха, че притежава птица феникс, цялата синя като персийска фреска, и че в двореца му живее някаква черна девица от Африка, дива като нощта, която докарала лудост на цялата му прислуга. Херцогът пазеше живота си с тези неща.
        Беатриция бе най-живото нещо, което някога щеше да види.
        Данте се прибра, изоставяйки Абулафия вдън гората, когато нощта ги обгради и проникна в брадите им. Пътят им достигна край и Данте знаеше – там от нощта и гората изход имаше само един.
        Беше уморен. Слюнката на старците се стичаше бавно като локум от балконите, а мухите дремеха по нажежените покриви. Една кукумявка, свила гнездо до прозореца му, го предупреждаваше с глух писък всяка вечер.
        Знаеше, че духът на Абулафия го дебне и ще се върне за него, за да го повлече право през дверите на преизподнята, защото този мъж имаше нечовешки сили още приживе.
        Богохулството да бъдеш – помисли си Данте и се обръсна. Миг след като остави ножа до прозореца, на вратата се почука. Той направи две крачки и спря, за да погледне още веднъж навън – там където светът започваше да се сгъва като стара пожълтяла хартия. Спомни си за слепците и за котките, които си оспорваха градове. Спомни си и за Абулафия, който се беше обявил за светец в някакво кално сицилианско село. И отвори.
        Бях аз.
        Вергилий.