Нощното четене. Нощем. По нощно време. Никое време. Или не съвсем. Ще намеря убежище в това време, ще го открадна от сънните си фантазми, от разпуснатото и меко, запотено тяло, на което уж принадлежат тези часове, ще им го отнема, ще го престъпя… Да, нощният четец прилича на престъпник, тих, подозрително мълчалив и внимателен. Той е като крадец и безсънник, кръвопиец на слово в собствения си дом, в собствената си нощ. Собствената ми нощ е времето, в което се случва нощното четене, като някакъв интимен акт. Предполага го самата „нощност“ – толкова нощностно е това, което правя, а и характерното място – леглото. Четенето денем е някак по-неангажиращо, то може да бъде и публично действие, на разни места – докато се храня, докато чакам, докато пътувам… Нощното четене е събитие. Тук няма „докато“. Искам да остана в самото четене, в светлината на нощната лампа, която ме оставя насаме. С книгата. И толкоз. Другото е тъмнина. Тишина. Сън. Но аз съм увлечен в това събитие, увлечен съм от самата нощност на нещата, на книгата, на себе си! Защото в това събитие, в това време, което съм присвоил, което съм престъпил подобно на крадец чудак, аз не съм просто четящ човек – аз съм нощник. Аз обитавам това време и това пространство, познавам неговите места. Увлечен съм от ритуалността на малките часове, от разните неща и действия, съпровождащи нощното четене. Часовникът до главата ми, който отмерва този невидим ритъм (всеки нощник знае колко различен е той), нощното шкафче, географията на нощното шкафче, задължителната малка лампа, сенките, появяващи се тук и там… Чаша горещ чай или шоколад също е за препоръчване.
        Самото присъствие на книгата нощем е по-магическо. Нощното битие на книгата е необикновено. Четивото завладява малкото ни, отнето от тъмнината на спането пространство. Приема го. Заедно с умората от деня, тъгата или тревогата, страховете – всичко, което сме готови да разменим за даровете на нощното четене.
        Денем подмятана по чанти, от едни ръце в други, поомачкана, прегъната по ъглите, показвана, книгата е вещ. И е в своето вещно битие. Нощем тя е разположена удобно, допусната е в моето съвсем лично пространство, в леглото ми, в собствената ми нощ, скрита от погледите, укрита, тя се открива на мен, както магьосниците се явяват нощем – тайно, но ярко, толкова невъзможни и истински. Осветена, или по-скоро докосната леко, внимателно от меката светлина на нощната лампа, тя е център на вниманието, нощта пристъпва на пръсти около нея. Има книги, които трябва да се четат само на нощна лампа, само нощностно, иначе няма да ги разберем, няма да ни допуснат. А има и такива, които никога, никога не бива да четете нощем, те ще ви изядат, ще отнемат нощта от вас самите, изоставяйки ви изтерзани и в умора някъде сред буквите си. Така четенето би изглеждало като изморително и кошмарно бълнуване. Допускам, че е възможна една такава борхесианска типология на книгите според тяхната „нощност“. Допускам също, че трябва и да си до известна степен фетишист, за да се „оставиш“ на книгата в този смисъл, за който става дума. Да имаш усещане за книга. Все си мисля, че в нощното четене има нещо повече от четене – случва се някакво посвещаване, отдаване на време, на места, на навици; нещо, напомнящо правилата на ритуал. Четенето като церемония. Инициация.
        Възбуденото четене нощем е бълнуване, екстаз извън нормалността на часовете и практиките на нормалността, преживяване на онова друго на книгата, което се случва само през нощта. Защото денем просто не се вижда.
        Нощното четене е събитие.