Дядо Матей весело подскачаше и оправяше къщата. Той дори си тананикаше. Всяко нещо в дома му беше на мястото си и лъщеше от чистота, но на стареца все му се струваше, че има още какво да подреди. Бедната къщурка светна за пръв път от толкова години. Слънчевите лъчи, вятърът, диханието на цветята сякаш се бяха наговорили в миг да нахлуят през тясното прозорче със закъсаните червени пердета. И на дядо Матей му се струваше, че цялото щастие и цялата любов по тоя свят се бе струпала в малкия му дом.Големите му, вече присвити от старостта сини очи, игриво улавяха всяка шепа топлина и я отразяваха в душата му. На стареца му идеше да заплаче от умиление и наслада.
          Вчера дядо Матей получи писмо, бяло писмо, защото то дойде с пролетта, донесоха го щъркелите. Писмото пристигна с първия слънчев лъч, с първото разлистено дърво и с разцъфналото се, ококорено кокиче. Един весел кукуряк се оглеждаше в двора, разперил листенца- той поглъщаше пролетта. Цялата природа се разхубави, разхубави се и голямата душа на бедния старец. Дъщеря му, дъщеря му , неговата дъщеря - той се задъхваше от вълнение - щеше да дойде при него на село - да го посети, да го види. Пет години тази пустош натъжаваше нещастния човечец и го караше да се затвори на дълбоко в самотата и тишината на старческия си живот. Той очакваше и знаеше, че зад прага го дебне смъртта. Страхът го застави да се заключи в дома си и да се превърне в самотник. Но ето, че сега писмото му спомни, че има дъщеря. Старецът отвори вратата и вместо смъртта вътре нахълта животът.
          Сега е тихо, но утре... Утре тук ще гъмжи от палави детски ръчички и гласчетата на дечурлигата ще изпълнят къщата. Дъщеря му щеше да дойде и може би щеше да остане в село - да поживее, да сподели със стареца настъпилата радост.
          И в главата на дядо Матей се сменяха хиляди картини.Виждаше как децата го заобикалят, как взема най-малкото на коленете си, и сладко им разказва приказки.Скоро детските главички се отпускаха, очите се затваряха, поели приказния път на съня.Сърцето на старика пееше. Може би пък щяха да го вземат в града и той щеше да остави бедния селски живот, порутената къщурка, пълна със спомени зад гърба си, за да започне отново да живее.
          Баба Рада си замина от тоя свят без да доживее да види внучетата си и да им се порадва. А ето, че дядо Матей щяха да го навестят - за дълго може би, за кратко, а може би щяха да останат заедно завинаги.
          Къщата грееше и селяните, минавайки покрай нея се чудеха какво е съживило бедната стряха. Чудеха се как най-тъжните дървета се бяха разпъпили в този двор, как тази неподдържана и занемарена колиба грейна изведнъж от любов.Защо пролетта беше посетила, единствено толкова рано, дома на дядо Матей…А те незнаеха радостта на старческото сърце.
          Изморен от работата, изпотен от нея и от завладялото го вълнение, на стареца му захладня, прииска му се да се сгрее - за последно да се нагледа на огъня в камината. Та идва пролет, идва топлинка. Той се люлееше на дървения си стол и тихо си тънаникаше някаква песничка, от която лъхаше надежда.
          - Дядо Матей! Дядо Матей! – забиха силно детските звънчета.
          - Татко! Татко! – се провикна вестителката на пролетта.
          Надвесени над стареца те видяха, че той сладко спи и сънува нещо. Дядо Матей беше заспал непробудно, сладко и дълбоко… и някаква блажена усмивка играеше на устните му.
          Огънят в камината беше угаснал, защото пакостливият вятър беше си играл с него дълго, дълго... И после тихичко бе излязъл през отворената врата.