ТРЕТИ  ПРОБЕГ

… … …

ПОТЪВАШЕ в пясък. Подвижен пясък. Жълт. Бодлив. Горещ. Наоколо му, до всички хоризонти на света, се диплеше монотонно все същия пясък. Засмукваше го отворът, дълбоко долу, в самите недра на планетата. Там някъде трябваше да пропадне с шеметна скорост, през билиардите пространства от нищо, нажежавайки се до градуса на топене, когато щеше да се втечни в малка, лъскава капка. Надолу и все надолу през времето ще свисти той, песъчинката, докато се разплеска в леденото стъкло на безпространствения вакуум. Но той, песъчинката, не желаеше да става огледало в лабиринта на отразените светлини. Затова риташе и се захващаше, противеше се на гравитацията. Знаеше, че ако устои в тази битка, потоците и морските течения ще го търкалят в талазите на други плътности и светове, че ще лющят от него пласт след пласт, докато накрая измъкнат същността му. А същността на всеки изстрадан път е светлината. Не отразена, не временна, а своя и вечна.. Това искаше той, песъчинката.. Сред подвижните пясъци… Докато всички пропадаха… Самотен… Изоставен… Бездънни векове...
… … …
Мария санитарката често си пееше по време на работа. И често оставаше до късно, за да е сама из болничните коридори. Така песните й тръгваха леко, докосвайки белите тавани, грациозно отскачаха към фаянсовите плочки, притичваха на палци по тръбите на парното и отблъснали се от двукрилата врата на крайното отделение, звънваха в тоалетните чинии и мивките, а завръщайки се при нея, незлобливо се кискаха в цинковата кофа. Песните на Мария бяха без текстове, т.е. имаха текст, но той бе непретенциозен и в повечето случаи звучеше просто “на-на-нааа” или “па-па-рааа”. Това не я смущаваше никак - по-лесно й бе да пее, отколкото да помни думите. Думите я сковаваха, а мелодията я караше да се чувства волно. На болните им допадаше преди да заспят, да слушат не радиоредбата, а Мария. Имаше дори такива, които твърдяха, че им действа изцелително. На уверенията тя отвръщаше с печална усмивка - знаеше, че е така.
Тази вечер, докато бързаше да смени мръсната вода, Мария усети как странно отмалява. Тя докуца до блиската пейка и приседна, за да се съвземе. Облегната на ръба на кофата, склонила глава на длан, неусетно бе задрямала…
Сепна се сякаш след секунда и продължи към тоалетните, но там вместо да излее мътилката в канала, тя остави всичко и тръгна към етажа на частната клиника. Бодигардът на входа само я изгледа, не я спря. Мария знаеше къде отива, на табелката трябваше да пише: ЕЕГ ЛАБОРАТОРИЯ  ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА СТРОГО ЗАБРАНЕН!” Тя натисна внимателно дръжката и влезе. Господинът в бяла престилка не я видя, затова пък онзи в леглото веднага й протегна ръка. Беше някак тържествен и мило плешив. Предаде му съобщението без проблем. Той го повтори на глас, дума по дума:
- Няма да ви ставам опитно зайче. Намерете си  друг доброволец, професоре.
… … …
Санитарката Мария трепна. Беше заспала върху кофата. “Божичко, - помисли си - кое време е?” Погледна електронния часовник на стената - минаваше десет и половина.
- Леле, Марийо! - скокна и куцешката се засили да довърши задълженията си. Налагаше се да претупа част от коридора, но поне подовете на стаите бе избърсала. Градският автобус имаше последен курс в 11 без 10 и тя волю-неволю щеше да го изпусне, а трябваше в и половина да даде антибиотик на баба си. Краката да си счупи пак нямаше да стигне. Пуста дрямка!
Докато тракаше в дисонанс по тъмните улички на градчето, Мария се молеше баба й да се е унесла пред телевизора и да не забележи закъснението й. Не се страхуваше да пресече половината нощен град, но от упреците на баба си просто се ужасяваше. И най-вече от въпросите “Къде ходиш? С кого беше? Как така си задрямала? Ти съвест имаш ли?” и тъй нататък. Бабата смяташе, че внучката й води разюздан сексуален живот - “Знам аз какви са медицинските сестри! Да беше завършила право!” Мария беше скрила от нея, че работи като санитарка. Това би я огорчило…
Трак-так, трак-так, трак-так… “По-бързо, по-бързо мои краченца!” Мария, разбира се, мечтаеше да се влюби, да спи с избраника си, да правят какви ли не щуротии… Но с тоя крак, в това градче шансовете й бяха нищожни. Ето, Магда, да речем, не е първа хубавица, честно казано грозновата си е, ама нахална за три конски мухи! И какво й беше сторил човечецът - орезили го за нищо. Такава да я хванеш…
Мария отключи и пристъпи тихо в антрето.
- Маро! - гласът на бабата беше по прокурорски извисен - Кое време е?
- Знам, знам. Задържаха ме по спешност.
Баба й имаше перде на очите и едва виждаше, затова пък чуваше като прилеп. Къщата на Мариини беше строена от баща й, подпомаган донякъде от баща му, съпругът на подозрителната баба. Майка й беше избягала отдавна с някакъв морски офицер, оставяйки малката Мария на грижите на свекървата. Това, по някакъв начин, даваше повод на старата да се съмнява в добрите намерения на внучката и да претендира за собственица на имота, макар сина й да го бе завещал единствено на дъщеря си. Той почина един месец след поставянето на последната керемида, съборен от “червен вятър” и нездраво сърце. А Мария беше сигурна, че ако беше започнал втори кат, щеше да живее докато го завърши. Трудът го отвличаше от мисли по жена му, която обичаше до последния си час и с тази любов бе спечелил неприязънта на майка си. Колчем заговореше тя за втора женитба, той махваше с ръка и се покатерваше на скелето.
- Ти ще ми съсипеш животеца, Маро! Ти в гроба ще ме бутнеш! Кое време е, ма, скитньо? Медицинска сестра ли? Хайта - ето каква си! Бог малко те е наказал…
Мария бързаше да приготви лекарството и се стремеше да не слуша поредната проповед. Колко пъти й е идело да се махне от този дом, от града… Ала от света нямаше как да се махне. А и къщата си е нейна, все пак. Помнеше как баща й тухла по тухла градеше зидовете, с какъв мерак ги извайваше. Сякаш не беше обикновена постройка със спалня, всекидневна, кухня и тоалетна, а произведение на изкуството. Всяка дървения из къщата беше резбована и украсена от ръката му. Изработи я в руски стил - “Не къща, а хата!” - обичаше да казва. Редките туристи в града често идваха да я снимат.
- Сега, бабо, сега… - тя влезе в одаята с чаша вода и няколко хапа в шепата - Закъснели сме само със седем минути!
- Куца кучка! - изсъска бабата, гълтайки хаповете на етапи, както жаба преглъща буболечка. Последната реплика тя използваше отскоро, в безсилието си, да уязви Мария. Това караше несломимата й болногледачка да ридае и хълца под възглавницата в спалнята, но едва след като се бе погрижила за къщната работа и бе угасила на баба си с дежурното “Лека нощ, бабке!” Въпреки прехапаните устни, възглавницата и плътно затворената врата, бабата долавяше с безпогрешния си слух стенанията й, и ликуваше.
Този път, обаче, старата вещица не чу нищо. Викна я, уж за нещо си, но отговор не последва. Мария беше…
… … …
… ДАЛЕЧЕ, далече, в дълбините на океана, огромната сянка се размърда и няколко мехурчета се спуснаха към светлеещата повърхност, на километри от нея. Пипалата й нямаха стави, които случайно да се деформират в читалищния курс по балет… Нищо не я заплашваше в тъмните океански простори. Напротив - тя беше заплаха… Силуетът на глъбинния шелф рисуваше под нея приятни криви, можеше да прави тук каквото си иска… Почти всички наоколо бяха неми и глухи… Тя го желаеше… Беше почувствала гигантското му нежно тяло още преди час. Всеки момент той щеше да изригне някъде край нея, готов за ласки, отчаяно желаещ нейната близост… Тонове любов бе приготвила тя за него, десетки метри галещи пипала, стотици влажни, топли пазви, тъкани оцветени в пурпур и атлаз… Милиони звуци. Да, звуци, защото тя умееше и това. Тя го очакваше така разпалено, така стремяща се към възбуждащо грапавия му гръб, към блестящия му, тъмен лоб, към онази неудържимо привличаща я голота всред пипалата му. И той се появи! О, Богородице! Дребен, ресничест, пълзящ урод!… Това ли беше ТОЙ?… Нахален мошеник, възползувал се от нейното благоразположение. Лигав дивак осквернил тайната й… умри, умри, умри, УМРИ…
… … …
Умираше. Бавно агонизираше. Давид-Еней Мухлевентски се стопяваше от неутолима, болезнена жажда. Тя беше изсушила живеца и на най-древните му инстинкти. Би изпил какво да е, даже киселина. Уви, бутилките около него бяха празни. Той ръмжеше, квичеше и лазеше по пода, събаряйки шишетата в търсене на спасителна глътка. От кревата, току пред носа му, увисна гол, скоро избръснат женски прасец. Денчо го сграбчи и изхриптя бясно:
- Мамка ти мръсна, пачавро! Отивай за ракия!
Жената се изправи тромаво и без свян се задрапа под голата, набраздена от стрии гръд. Ритна окаяника право в почервенелия от спукани капиляри нос. Той изцвили и рухна, сипейки псувни и проклятия, накрая се умири. Проправяйки си път в безпорядъка на стаята, тя намери смачкана цигара и я запали. Пусна няколко колелца към купчината алкохолизирани мъжки останки, па рече с надебелен глас:
- Нема пари, тъпо! Оди земи от докторо…
Жената се уригна без преструвки.
- Не мога ма, Ленче! - проплака Денчо - Като се обрава, ше зема… о-о-ох, лошо ми е…
Ленчето изобщо не се впечатли. Пригладняло й беше, та се чудеше дали е останало нещо в хладилника след снощната веселба. Хич не й се ходеше до кухнята, защото предполагаше каква кочина ще завари там. Но след поредното шумно куркане на стомаха, реши, че се налага. Преди, обаче, да достигне набелязаната цел, хлътна в тоалетната. Чу се продължително, пресекващо шуртене. Денчо кретенски се озъби:
- Крава!
- Крава е на баба ти голямата щерка… - проломоти Ленчето и пусна водата от казанчето.
В кухнята не можеше да се влезе. Счупена чиния бе запънала под вратата и стопанката едва я избута. Все едно нарочно, всички съдове бяха набутани в мивката и поляни с блажна манджа. Прогорената покривка на масата представляваше бойно поле, покрито с пилешки кости, цигарена пепел, трохи, фасове, вилици, а насред него - такето на Денчо. Жената го вдигна с два пръста, помириса го и гнусливо го захвърли в коридора. Още гола, дръпна пердетата на кухненския прозорец, зажумявайки от светлината.
- Алеле! Па съм се успала! Ше ме утрепе началнико…
- Де късмет. - уморено се обади госта.
Ленчето работеше на преса в цеха за пластмасови легени. Мъжете-зевзеци я дразнеха като й подвикваха: “Питай Ленчето къде й е легенчето!” Разбира се, тя им отвръщаше с подобаващи подробности и яснота.
Върна се в стаята, да се облече. На няколко пъти трябваше да избутва сгърчения в делири,ум Денчо, докато най-после си намери чорапогащника.
- Айде, изнасай се! - извиси се над него вече облечена в избеляла рокля, щампована на  едри жълти и червени карамфили - Ше прата мама, да опраи тоа бардак, та по обед да те нема…
Тя се извърна на прага и добави:
- Такето ти е у антрето.
Денчо не знаеше как такето му още бе запазило миризмата на терпентин и грунд от бившето му ателие. Той не беше сигурен, дали не е измислил сам тая история за художника-десидент, неразбран и пропаднал в утайката на обществото. В момента така му се пиеше, че би приел всякакви и нападки, стига да му осигуряха заветната чашка алкохол. Скиташе превит одве из улиците и търсеше, и се молеше някой да го почерпи. Всички го подминаваха с отвращение и страх. Накрая се сети за съвета на Ленчето и се закандилка към болницата.
Бодигардът го спря с вик още на стъпалата:
- Пиянде, разкарай се!
- Не, бе, човек - заклати се на място посетителят - Аз… имам една работа тука… с професора… арабето бе, не лъжа…
- Чупка. - произнесе отчетливо ниско остриганото момче.
- Ма, брато, ше си имаш неприятности… - Денчо карикатурно изпъчи хлътналите си гърди. От бойната му слава беше останал само келешлъкът.
Без да бърза, бодигардът тръгна към него. Дали ще страда от побой или от сух режим на махмурлията му беше все едно. Замахна и в същото време тъпа болка му изкара въздуха през носа. После ухото му писна. Изхрущяха му зъбите… И падна.
Момчето прокара длан през четинестата си прическа и каза на игнорирания в несвяст натрапник:
- Казах, “чупка”, нали.
След това състрадателно го завлече в храстите зад болницата, а такето похлупи върху окървавеното му лице.
Санитарката Мария лисна водата от току що измития под в столовата на стацинара. Лисна я, както винаги, върху гъстите шипки зад сградата. Някой се размърда под тях, чу се стон.
- Кой е там? - тя бе готова да хласне с кофата непознатия. В ранната февруарска вечер нямаше как да различи чертите му. Онзи отново изохка, понечи да се надигне, но пак се катурна назад. Мария се надвеси в мрака и повторно запита:
- Кой е?
Силуетът се подпря на лакът, правейки втори неуспешен опит да излезе от бодливите храсти. Изфъфли нещо като “Къде съм… помогнете…” Санитарката докуцука плахо и се взря в смазаното лице на човека. Лъхна я силна воня на кръчма. Тя се отдръпна и безучастно, а защо не и злорадо рече:
- Я, градския търкалджия си намерил майстора. Кой бе Енчо, някой ревнив съпруг ли?
Дори и през нечистотията и засъхналата кръв пролича изумлението на въпросния “Енчо” т.е. Давид-Еней Мухлевентски. Това не беше просто учудване, а уплаха, свръхестествен потрес. Той вдигна ръка за да се прикрие и измуча:
- Ти си Провидението, знам… Теб са изпратили за възмездие… Тя, и майка ми… лека й пръст, казваше… “Зарад Мария, поразнико, Господ в ада ще те прати! Затри девойчето!” … Тъй рече… и ето… Прости ми! Не ща в ада! Не в ада…
… … …
СТРУВАШЕ му се, че адът е детска градина в сравнение с бездната, зинала в океана. Цели континенти от водни маси се плъзгаха неумолимо към гигантския водовъртеж, а бумтежът му, въпреки че бяха на хиляди километри от него, караше косите му да стърчат като антени. Гребната лодка, в която се бе озовал заедно с жена си и трите си деца, вече ставаше неуправляема. Скоростта й нарастваше всеки миг, а жена му пищеше “Децата! Децата!…” Трябваше да гребе! Да гребе и да вярва! Да вярва и да гребе! И да не се отказва! Докрай, докрай докрай да вярва и да гребе докато водата покрай него се втвърдяваше от налягането и веслата се чупеха счупи се едното но той ще гребе и ще вярва с другото и жена му да не пищи за Бога а да се моли да се моли и да вярва и той ще вярва ще гребе с ръце и ще вярва докато ръцете му се превърнат в чукани от триенето Боже водата се накланя надолу и се завърта но аз греба с чуканите и вярвам а ми остават и крака и с тях ще греба и ще вярвам вярвайте и вие деца докато водовъртежът се стеснява а тъпанчетата випукатвярвайтедо катосърцатавинеиздържатисепръснатвярвайтевярвайтевярвайтевярвайтеиобичайтеБОГ…
… … …
Лелчето кашляше зад паравана и искаше “шибаната си цигара”.
На вратата се звънеше на пожар.
Джаберуоки крещеше, възбуден от врявата.
А Иван-Исак Мухлевентски гледаше известието от областния съд, в което го уведомяваха за заведен срещу него иск за неплатени дългове на стойност…
Той отвори и занесено изгледа двамата мъжаги заприщили с раменете си касата.
- Вие ли сте Мухлевентски? - попита единият. Явно той умееше да говори.
- Да. - беше вялият отговор.
- Изпраща ни професора. - проломоти говорящият - За количката.
- Аха. Влезте.
- Не… - говорителят се запъна - Докарайте я тук.
- Добре. - Иван-Исак отиде зад паравана, избута возилото в тясното антре и ги погледна - Ето.
- О кей! - говорителят на групата не знаеше други реплики за случая. Двамата му обърнаха гръб и заслизаха по стълбището. Немият носеше количката под мишница. Домакинът затвори след тях.
- Племенико, къде откара моята каляска? - кашлица - Да не си забравил да купиш “Кентон”? Божичко, докога ще се туткаш?
- Станала е грешка, лелче! Количката е била дарена на друг болен… - темето му запулсира като жив въглен. Лъжеше за втори път. Докога…
Пак се звънеше. Полуприпаднал той натисна бравата. Пред него се пулеше объркано кака Милка.
- Какво. - нямаше сили за повече.
- Тъй, тъй, - изкудкудяка съседката - Обадиха ми се по телефона от психото… лудницата, де… Ами, как да ти кажа, испекторе, брат ти май е превъртял… тъй, тъй…
Училищният инспектор бавно седна на мозайката и тихичко захлипа.
- Така каза, онова, куцото Марийче… То се обади. Казва ако обичате…
… … …
Обичаше дневниците Иван-Исак, по това две мнения нямаше. Друг е въпросът колко редовно успяваше да записва. Днес, за първи път откакто се върна у дома, открехна твърдата корица на четвъртия дневник. А вътре нито дати, нито записки. Само онзи непонятен акростих от болницата: “Силата на / Една / Душа / Е / Мисълта”. Така че, той се запретна да запълни доколкото може пропуснатото:
“12 февруари 4991 г.”
Ядоса се, че сбърка още на първия ред, но реши да не поправя и задрасква, за да не загрози титулната страница. Продължи:
“Приличаше на Памир или Тибет, само че стотици пъти по-висок. (какво сравнение - помисли си Иван-Исак) Над него кръжаха същества прилични на моренилите, но явно опитомени. (това пък що за звяр е?) Престолите се извисяваха на самия връх, техните аркади се съединяваха в небесната светлина, на която беше стъпил Божият Крак. (дрън-дрън) Там някъде трябваше да търся Високите Бели Учители. А бях едва в подножието на масива. Чакаше ме дълъг път. Да се стигне в полите на престолите можеше и с летене, ала колцина имаха крила. Даже и имащите често влачеха крилата си в прахта, застъпваха ги, пречеха им при ходенето, защото не знаеха как да ги използуват. На други крилата растяха след всеки изминат пробег към престолите. Трети изобщо не искаха крила - имаха страх от високото. Такива оставаха в равнините и си купуваха ниви.”
Прочете написаното и тръпки го побиха. Искаше да разкаже за вчерашния кошмарен 12 февруари, а виж какво излезе. Може би бе сънувал някои от образите или пък това са остатъчни реакции от комата? Не проумяваше как ръката му изписва едно, когато разумът й диктува съвсем друго. “Дано да не пропиша на китайски - рече си - инак с окаяния ми брат ще си бъдем дружинка.”
Иван-Исак заряза химикалката. Слагайки чайника, забеляза, че вчерашният гост на лелчето бе успял да изхаби четири пакетчета. Той хвана Мухлевентски на излизане за към психиатрията, даже го върна, защото леля Сара му го представи като далечен роднина, който имал да й предава “някакъв шибан документ”. Това не го озадачи никак, тъй-като след афектът от новината за Денчо и срамния плач пред очите на кака Милка, Иван-Исак просто си каза, че сънува, и всичко през остатъка от деня възприемаше като плод на измъченото си съзнание. Светодиодите на още невърнатия будилник бяха подредили с приятнозелена светлина цифрата 00,02, но Иван-Исак не можеше да заспи. И как да заспи, когато през изтеклия ден, а и през предишния, нещастия и проблеми, които досега го подминаваха или научаваше за тях от екранчето на лелиния телевизор, се струпаха на плешивата му, нищо неподозираща глава. Отгоре на това, след дълги анализи и преценки стигна до извода, че си е виновен сам. Ако беше се прицелил малко по-встрани от контейнера за смет или го беше видял, та да го отмести предварително, сега щеше да е… Кой знае къде? Но все едно - нямаше да е тук.
Лелята се раздвижи зад огнените дракони.
- Иван-Исак! - викна по обичая си - Не спиш ли?
- Не, лелче - подаде глава той иззад паравана - Искаш ли цигара?
- Щом предлагаш. - каза тя престорено-безучастно.
Племеникът седна на ръба на масивния креват. Пламъкът на клечката освети лицето на лелята. То беше някак прекалено бледо и сякаш прозираше. Видът й го стресна:
- Да не ти е лошо, лелче?
- По-добре не съм била доста отдавна… Ти ме излъга за количката, момче, да нямаш неприятности? Оная повлекана Милка какво ли не наговори за теб докато беше в болница! Какви ли не шибани слухове чух от устата й! Пък и Давид-Еней много ме тревожи с тия печалби от тотото и шибани подаръци. Какво става д вас, племенико?
Естествено, той й беше спестил главоболията. Нямаше защо да я тревожи излишно. Иван-Исак много обичаше старата си устата леля.
- Онзи човек донесе ли ти документа? - опита се да промени темата той.
- Какво? - стрелна го лелята - А, да… документа! Я донеси коняка! Мирише ми на преврял чай! Да не си забравил да го изключиш? По един грог ще ни дойде добре и на двамата!… Шибани адвокати! - последното леля Сара промърмори повече на себе си.
- Какво? - недочу Мухлевентски от бокса.
- Донеси пълни шибаните чаши и ще разбереш! И не прекалявай с чая!
Трябваше да купи коняк, беше на привършване. Да купи ли? В призовката четливо бе упоменато, че дължи 24 550 лева, с уговорената лихва. Толкова пари той не можеше да събере до края на живота си. А лекарствата за брат му? Когато го видя в бялата празна кабинка на изолатора, той клечеше с ръце над главата, циврейки непрестанно: “Не пускайте тук Мария! Тя е Възмездителя! Тя ще се разправи с мен! Ще ме прати в ада! А аз не искам там! Не искам!…” Иван-Исак не можеше да се начуди, защо имено санитарката е предизвикала такъв тотален уплах у Денчо. Когато седна срещу лелчето с чаша грог в ръка, той съвсем без да иска запита:
- Лелче, Денчо… познавал ли е, тоест преди… Така де, познаваше ли… Имал ли е нещо с една Мария, куцичка, живее с баба си в Руската къща?
Лелята се бе приготвила за съвсем друг разговор, така че, с известно раздразнение отвърна:
- Теб какво те интересува? Стара история. - леля Сара почувствува неудобство от собственото си отношение към въпроса и сама продължи, снишавайки глас - Слушай, племенико, брат ти е сторил големи поразии през живота си, но това, което направи на Мария, Господ няма да му прости…
Тя помълча, прекръсти се и поде:
- В една от пиянските му съботи се похвалил, че е прекарал всички жени в града. Тогава някакъв шибаняк подхвърлил, че има една дето няма да му пусне - куцото Марийче. “Куцата ли, тя е моя още тая нощ” и хванал бас на бутилка ракия.
- Не може да бъде! - лицето на Иван-Исак се състари от покруса.
- Не бързай, момче, не съм разказала цялата шибана подигравка… На другия ден, нашичкия, наконтен, избръснат идва у дома и вика: “Лельо Сара, би ли ми дала оная книга там, любовната, как беше, “Отвеяни от бурята” ли, що ли?” Дадох му я, де да знам какви дяволи има в шибаната му глава. А Мария току що се беше върнала от Пловдив. Не знам какво е правил, но след седмица й завъртял главата - на кино я водил, в ателието успял да я вмъкне, портрет й правил…
- Ама ти, лелче, отгде знаеш, така…
- От него. Дойде да ми се похвали и да ми върне “Отнесени от вихъра”… “Голяма работа ми свърши книжката!” вика. И даже не пиел през това време, хубавецът… Но щом си спечелил шибаната ракия и баста! Тя, горканата, и аборт прави от него…
- Боже Господи… - изстена Иван-Исак - Значи, затова го е страх от Възмездителя… Ами аз, заради Магда!
- Какви ги дрънкаш, племенико, какво те прихвана да питаш за Мария? - тя въздъхна - То, по-добре да знаеш, че какъвто си… доверчив. Хората са калпави, шибано племе… Като останеш сам трябва да го имаш впредвид…
Тягостна тишина обгърна леля и племеник. Недоизказаното всеки момент щеше да разбие тъмните стъкла на прозореца, а Иван-Исак Мухлевентски усещаше, че няма да издържи поредния удар на Съдбата. Той отпи едра глътка, за кураж, а леля му захвана пак:
- Документа, дето ми донесе за подпис оня шибан адвокат, беше моето завещание. Иван-Исак, скоро ще се сбогувам с тоя свят, може би още тази сутрин. Оставям скромното си имущество и боксониерата на теб…
- Лелче! - Иван-Исак падна ничком и стисна костеливите й длани в своите - Лелче!…
- Не реви, племенико, мразя ревливи мъже! По-добре ми запали една последна шибана цигара, че там където отивам, май не вирее тютюн!
- Ей, сега, лелче! Ето! - ръката му трепереше.
- Дай и едно коняче, за Бог да ме прости!
Той скочи да изпълни желанието й. Когато се върна, цигарата димеше в сплетените на гърдите й пръсти, очите й плътно затворени, сякаш нарочно, за да не го прави той, а устните й бяха извити в лека усмивка. Цялата излъчваше покой.
Осиротелият племеник приближи, взе цигарата и дръпна дълбоко тръпчивия дим. Не се закашля. Дръпна пак - все едно планински въздух нахлу в дробовете му…
… … …
ТЯ чуваше. Чуваше как никнат косъмчетата по ръцете й. Долавяше пукотът на клетките при деленето им. До слухът й достигаше непрестанния ромон на кръвта във вените. Чуваше въздушните вихрушки, които изпълваха бронхите… И това беше само част от наградата. В просторния замък дойдоха да я поздравят Фокнър, Хемингуей, Ремарк, Жорж Санд й направи реверанс, а Вийон й чете нови стихове. Брехт и Пруст само се чукнаха с кристалните чаши за нейното безсмъртие и се вкопчиха в спор, чийто език тя още не владееше. Видя и стисна талантливите ръце на Ван Гог, Рафаело, Рубенс, разхожда се из близкия парк с Карули и  с л у ш а  музиката му в негово изпълнение, на собствената му китара. Накрая, Балзак, Висоцки и Сахаров закъсняха за основното ястие - пунш от мандрагора и олеум. Дори зърна Саша Пушкин, а съвсем в дъното на залата стояха в малка група няколко земляци - Йовков, Пенчо Славейков, Дебелянов, мярна се и Чудомир. Когато настъпи часът за наградата, довтаса и Байрон, който щеше да я връчи. Вместо слово той рецитира нещо свое: “Погасна дневното светило и звездите се скитаха без цел и без лъчи във вечото пространство; земята ледена и сляпа се носеше във въздуха безлунен. Светът бе пуст.” Байрон се поклони и най-сетне й връчи наградата. А тя беше…
… … …
Името на тяхната звезда беше Тубан. Каза му го детето, докато вървяха по прашния път между алдебараните. Лъчелистните им корони хвърляха мрежести сенки над главите им. В далечните синкави брегове, където пътят се губеше, морето разбиваше гривести вълни и изхвърляше по черните плажове пъстрите тела на мегреци, проциони и дребни, пъргави енифчета, от които водите на прибоя гъмжаха.
- Това е афион! - детето му сочеше висок, дебел ствол, завършващ с дълги, ресничести шушулки.
- Афион. - повтори чужденецът - Яде ли се?
Детето се разсмя. Беше обикновено рибарско дете, около десетгодишно, с коси почти до петите, превързани през кръста вместо колан.
- При  в а с  всичко ли се яде? - попита то - На афионите се свири, ако има подходящ вятър, естествено.
- Не всичко. - отговори му.
Крачеха в меката прах отпреди час, когато детето го намери. То предполагаше, че той е паднал от стълбата. Странникът пък не помнеше да се е катерил. Изобщо не помнеше да е бил някога тук.
- Какво ти казах! - зарадва се то - Няма как да не си тупнал оттам. На това място често стават дупки.
Малкото огледа замислено небето.
Чужденецът се интересуваше дали наблизо има селище. Детето го поведе към брега. Отвреме-навреме го оглеждаше с едва сдържано любопитство. Накрая не издържа:
- Ти как се казваш? Нали разбираш, уж знам всичко, а такъв като тебе срещам за първи път.
Другият помълча сбърчил вежди, после каза:
- Не знам.
- “Незнам”, така ли ти викат? - то плесна с ръце.
- Не. Казвам, че не зная как се казвам.
- Жалко! Незнам ти приляга…
- Добре, така да бъде!
- Уррра-а-а! Измислих име на Незнам, измислих име на Незнам! - разскача се детето - Никога не съм измислял име! Защото зная всички имена на Утрис.
- Това планетата на Тубан ли е? Тоест, земята, на която стоим? - запита пришелецът.
- Да. Това е Утрис! - детето се завъртя с изпъната ръка, за да покаже нагледно. Наближаваха гъсти стръкове, над които маранята играеше и се гърчеше като бясна. То погледна Незнам строго и прошепна:
- Внимавай, над тази миаплацидус често прехвърчат омити!
- Омитите опасни ли са?
- Не. Само дето се сърдят. А като бръмнат - ушите ти бучат след туй сума време. Защото са свръхзвукови.
Странникът изведнъж се сети нещо и запита:
- А умнити имате ли тук?
- Падали са от стълбата като теб. Много са внимателни, ала са ми скучни. И знаят много, не като теб. Ти, обаче, ми харесваш повече, Незнам! И име ти измислих! Незнам, Незнам, Незнам…
Детето истински се забавляваше. След малко спря и погледна закачливо чужденеца:
- А ти как се сети за тях?
- Не знам! Май, че ги сънувах.
- Съзнателна депортация ли?
- Не разбирам…
- Или екстранслация?
- Не знам? Не разбирам!?
- Аха - усмихна се детето - Значи имаш и фамилия - Неразбирам! Господин Незнам Неразбирам - запознайте се!
- Аз наистина нищо не помня! - ядоса се непознатият - Да не мислиш, че ми е приятно с празна като на двуглав тиква?
- И от тях са падали. Наистина са страшно инертни и страхливи. Баща ми ги връща веднага в дупката.
- А мен ще върне ли?
- Още не. Искам да си поиграем малко с теб, Незнам.
- Значи, не ме водиш към селището?
- Точно така. Има време до залез, а преди това дупките рядко се затварят.
- А ако се затвори?
- Ако се затвори ли? - намръщи се уж страховито то - Не знам, Незнам, вероятно омитите ще те изядат!!!
- Ама че шегаджия! Ти само да ми паднеш в моя свят, ще видиш тогава!…
- Няма да стане. Ние падаме само нагоре, към Престолите! Нъцки-фръцки, спукай се от яд! - детето побегна на зиг-заг по широкия, черен плаж. Чужденецът го погна, размахвайки вейка от алдебаран. Под нозете им хрущяха и цвъкаха енифчета. Тези гадинки излъчваха упоителни масла преди да умрат. Странникът се замая и спря. “Хайде де, хвани ме!” - викаше детето, подало глава над дюните. Преследвачът му само се олюля и падна на колене. Беше му приятно и леко. Затвори очи…
… … …
- Ей, Незнам, събуди се! Не бива да заспиваш тук! Как забравих да те предупредя за енифчетата? Как можах! Хайде, ставай, Незнам, селището е близо! Не бива да заспиваш в този сън! Омитите са безобидни, но шахразамите направо ще те погубят! Ставай бе, Незнам, моля те!…
Непознатият се надигна и подкрепян от детето се заклатушка по дългия прашен път назад.
Дупката вече се затваряше, а добрата стара звезда Тубан бавно потъваше в разрененото море на Утрис. Бащата си беше сложил очилата от скоблатрим, с които можеха да се виждат пропадания от други светове. Чужденецът бе настанен в катапулта, а детето очакваше команда, за да натисне спусъка.
- Сега! - вдигна пръст мерачът.
Дупката щракна и улови глезена на вече скрилият се в небето странник. Болка опари хванатия в капана крак…
… … …
Болката в крака я събуди посреднощ. Сигурно времето щеше да се разваля. Мария внимателно опъна ставите на петата и едва не извика. Мазилото за ревматични болки беше в аптечката, но за да се дотътри до кухнята, трябваше да мине през стаята на баба си и неминуемо щеше да вдигне и нея. По-добре да потърпи до сутринта. Баба й ставаше рано.
Часовничето с посребрена верижка, подарък от баща й, показваше, че до утрото остават цели четири часа. Налагаше се, да се разсейва с нещо до това време, иначе болките щяха да я изтощят напълно. Днес щеше да замества стрина Севда, събираха й се три смени без почивка. Когато й се случваше подобно принудително чакане, Мария обикновено проверяваше с очи, след като свикнеше с тъмнината, дали всичко в стаята си е на мястото. Започваше от нощното шкафче, където държеше малкия молитвеник, настолния календар и чаша вода. Следваше двукрилият гардероб върху чиято открехната врата бе окачена закачалката с изгладената й престилка. До гардероба беше най-любимата й мебел - етажерката с книги. Дори в гъстия сумрак на ъгъла можеше да различи кориците на препрочитаните книги. Те бяха на втория рафт - Ан Бийти, Лилиан Хелман, Ана Ахматова, Зошченко, Солженицин, Стайнбек… Долепена от другата страна на резбована, лакирана врата на стаята, стоеше грамофонна кутия с лампово радио и чекмедже за плочи; тоалетката, на която имаше няколко фиби, разноцветни ластичета и един гребен - нищо излишно - и закачалката за палта, поддържаща черното й манто и баретката. Под прозореца беше електрическия радиатор, а до леглото, от другата страна, лежеше в калъфа си акордеонът. На стената, над възглавницата, висеше гоблен с горско езеро и лодка. И понеже баба й не виждаше почти нищо, до етажерката бе лепнала със скоч малка снимка на Арнолд Шварценегер. Невинно предизвикателство в сравнение с това, което би искала да направи.
Кракът пак я застърга. Нека! Обаче, вчера се увери, че провидение има. Мария никога не бе проклинала човек, пък бил той и най-върлия й душманин. Тя вярваше, че всеки ще получи според делата и желанията си, ала най-вече ако даде Господ. Когато видя дереджето, до което се бе докарал Енчо, с дейността по кръчмите и коцкарските мераци, Енчо, по който беше пламнала като факла и който я угаси, все едно я смаза с кален ботуш, та когато го разпозна че се въргаля пребит в трънака, тя спонтанно даде воля на чувствата си. Още се тормозеше, че реагира с такова злорадство на жалкия му хал. Но той не биваше да очаква нищо друго, нито от Мария, нито от живжта си занапред. Бог се беше смилил и над него, лишавайки го от разум, вместо да го хвърли в бездната на самообвиненията. Но дали изобщо бе способен на равносметка и самопризнания?
Тя внимателно бръкна в деколтето на бялата си нощница, за да провери колко още й остава да търпи. Стрелката върху миниатюрното циферблатче, се беше преместила само с пет деления. Положи ръце на одеялото и въдъхна безшумно, през носа. Ако вземеше да почете от молитвеника, баба й щеше да долови шумоленето на страниците, а и светлината от уличната лампа не беше достатъчно силна, и падаше на пода, до акордеона. Мария мислено се разходи с пръсти по клавиатурата му. Стори й се, че дланите й са прекалено бели, почти порцеланови. Гледаше ги как трепкат едва доловимо, а в главата й зазвуча мелодия. Музиката й бе непозната, свиреше я за първи път. Беше тържествена, а акордеона модулираше нотите като роял в бална зала. Тя затвори очи и го видя… Залата беше препълнена с хора в смокинги и дълги вечерни рокли. Те държаха високи, искрящи чаши и гледаха към подобно на подиум място, на който стояха мрачен господин и дама с дълго цигаре. Господинът току-що беше привършил краткото си слово и посочи над главите на присъстващите право към нея. Да, да, нямаше никаква грешка - показваше Мария на дамата.
- Ето я, Баронесо!
- Това тя ли е? Стани момиче! - тя изгледа прималялата Мария от глава до пети, критично бърчейки устни - Завърти се!
Момичето изпълни нареждането. В първия момент си помисли, че едва ли ще успее да направи реверанса, заради крака, но за нейна изненада се получи много красиво. “Боже, какъв хубав сън!”
- Не е сън, момиче! Не е никакъв шибан сън! - размаха цигаре Баронесата и извинително се усмихна на господина до нея - Извинете ме, мосю Байрон!
Объркването на Мария се превърна в удивление - Байрон, тя каза “мосю Байрон”?!?
- Мило дете, приближи се до онзи съд върху масата! - изкомандува дамата  - Сега потопи ръце в амброзията! Внимавай да не я разлееш! Внимавай!!!
Мария безсилно проследи сребърния съд, който се изплъзна от мокрите й пръсти и с трясък се разби на мраморния под. Тя стреснато изпищя…
- Маро, какво си се разврещяла, ма? Да не се побърка? И да спя не мога от теб! - бабата ликуваше пред отдалата й се възможност да я нахока.
- Нищо, бабо, сънувах. - рече Мария. Тя все още лежеше в тъмното и гледаше ръцете си. Какво беше станало с тях? Те искряха, Божичко, светеха с мека, бяла светлина!
- И престани да ме наричаш “Маро”! - чу се да произнася твърдо - Казвам се Мария и съм внучката ти, която се грижи за теб! А ако продължаваш с глупавите си скандали, няма да ти дам скапаните лекарства! Ясно?

… … …
 

обратно в началото на романа