ЧЕТВЪРТИ ПРОБЕГ

… … …

Ясно му беше на Иван-Исак Мухлевентски, че го наказваха за минали и настящи грехове. За кражба - тълковния речник, за детеубийство - аборта на Магда и за лъжите, които в последно време ръсеше без повод. “Ако съм имал предишни животи - мислеше си - кой знае какъв главорез и тиранин съм бил!” Той не можеше да се начуди, как още не го е поразил гръм небесен или земята не се е разтворила да го погълне. Запали си нова цигара и се загледа през прозореца.
- А и пропуших… - гласно прибави още един грях в списъка.
Навън валеше гъст, парцалив, мокър сняг. Беше девет сутринта, а Джаберуоки не беше гъкнал. Блесна светкавица, осветявайки снежинките в електриковозелено. Облакът забоботи издалеч и накрая изтрещя. Иван-Исак потрепери - сняг и мълнии. Още потвърждения не са нужни. Но колкото и неправеден да се чувстваше, душата му не можеше да не възроптае срещу последната небесна мъст. Изгуби работата си - добре; има да връща борч, който не е негов - хубаво (глупости, как така “хубаво”?); клетият поразник, брат му, полудя - зла участ, въпреки че и неговото минало се оказа греховно. Освен това, онзи изнудвач от частната клиника заплаши, вместо Денчо, да тикне Иван-Исак зад решетките - да, всичко е адски заплетено и неприятно, но не и непоправимо като ударът от изтеклата нощ…
Лелчето никога вече няма да кашля зад паравана.
Сега зад паравана шушнеха и подсмърчаха Карабратанова, кака Милка и вечното бабе в черно, което наставлява какво да облекат на покойницата, от кои свещи да се купят, кой поп е по-евтинджия и други тънкости по изпращането в земята на поредната ненужна коруба на душата-скитница.
А Иван-Исак пушеше цигара от цигара и стоеше втренчен в петно от муха върху студеното стъкло. Следователят и съдебният лекар влязоха през широко разтворената входна врата и разгониха оплаквачките. След като установи и записа очевидния факт, че Сара Бехар-Дойчинова е починала в боксониерата си, вследствие на… нещо като сърдечна слабост, малко преди 1 часа след полунощ, в присъствието на племенника си Иван-Исак Мухлевентски, бивш училищен инспектор, оперативната група делово се отправи към съседния вход. Там, същата нощ, била извършена взломна кражба. Преди да затвори вратата, младият, възпитан следовател подаде на Иван-Исак разписка за подпис. Срещу нея по-късно щели да му върнат вещите на лелята, които, засега, следствието ще задържи, до изясняване на случая. Иван-Исак кимна с безразличие, подписа и мушна хартийката в джоба си.
- Ще ви моля да не напускате града, вероятно ще ни трябват и вашите показания. - следователят любезно се усмихна, все едно че беше продавачка в моден бутик, а не полицейски чиновник и излезе.
Мухлевентски изобщо не схващаше смисъла на току-що проведения монолог. Значеше ли това, че го подозират в… Чудовищно! Нима е възможна подобна нелепост? Той да…
- Тъй, тъй, - угрижено му съобщи кака Милка - Дадох му нашия телефон… Ако те търсят, де… тъй, тъй, майор Петков ми рече, от редевеу… тъй, тъй…
- Благодаря, како Милке. - едва пророни Мухлевентски.
Изведнъж всичко му стана безразлично. Колкото по-скоро приключи този фарс, толкова по-добре. Какво пък, нека го осъдят за убийство на леля си, да го осъдят на смърт, без право на обжалване и да го разстрелят. Това е логичният край на историята.
Като предвидлива и болна възрастна жена, леля Сара беше скътала малко пари за неизбежните разходи. Те стигнаха само за свещи и опело. Съседките от блока събраха по някой лев за катафалка, венец и скромен кръст, а Карабратанова приготви житото. Иван-Исак бродеше като зомби от вкъщи до близкото кафене и обратно. Купуваше си “Кентон” и кибрит и димеше ожесточено. Той не ядеше и не спеше. Бузите му бяха хлътнали като на постник-отшелник, очите му горяха с нездрав пламък, беше брадясал и неопрятен.
Майор Петков му се обади два дни след погребението. Покани го в десет нула нула, да се яви в районното за справка.
След като вежливо посочи на Иван-Исак да седне, следователят се усмихна по обичая си и предложи:
- Ще запалите ли, господин Мухлевентски?
- Да. - беше стискал съзнателно цигарата между пръстите си, та сега я запали от услужливо поднесеното огънче. Подир протоколната част - име, презиме, дата на раждане, Петков запита:
- Вие се падате единствен наследник на леля си, така ли?
- Не. Брат ми би трябвало да я наследи наравно с мен…
- Но тъй като той е в психиатрията, с диагноза шизофрения, вие се оказвате негов настойник, ако добре съм разбрал, господин Мухлевентски?
- Да, така излиза.
- Обаче, извинявам се за израза, ден преди да умре, леля ви прави ново завещание, в което ви посочва за единствен наследник. Защо?
- Нямам представа… Т.е. не бих могъл да знам причините. Каза ми за завещанието и десет минути след това…
- Да? - учтиво го подкани майора.
- Почина… - Иван-Исак си запали нова от фаса в пепелника, дръпна силно, закашля се. Ръцете му трепереха от слабост и нерви, но вътрешно беше спокоен.
- Господин Мухлевентски, - поде следователят - Към вас е предявен иск за неплатени дългове в размер на… 24 хиляди 650 лева. Това вярно ли е?
- Не точно… Брат ми беше взел… Няма значение!
- Как така?
- Вярно е. Дължа тези пари.
- Дал ви ги е?
- Професор доктор Трендо Колев.
- И какво направихте, за да го убедите, да ви даде тази сума? - докато водеше протокола, майор Петков все така предразполагащо се усмихваше. Неприязън обземаше Иван-Исак. Той неспокойно се размърда в стола и промърмори:
- Обещах да сътруднича в един от експериментите му.
- Аха… - майорът се замисли - Предполагам, че след като ви е дал парите, вие сте размислили. И сте отказали да работите с него, задържайки аванса. Правилно ли се насочвам?
- Не аз, а…
- Брат ви? Вие разбирате ли се с Давид-Еней? - въпросът го завари неподготвен.
- Да. Е, не винаги…
- Господин Мухлевентски, запознат съм с документацията по иска заведен срещу вас. Вие прикривате брат си. Заемните гаранции са писани и подписвани от него. Брат ви, Давид-Еней или Денчо Мухлевентски има стотици зарегистрирани тук побои и пиянски прояви. Хващан е и е пускан условно за кражби и мошеничество. Онзи ден, изпаднал в пиянски делириум, той отново е тръгнал да иска пари от д-р Колев. А вие го изкарвате ни чул, ни видял. Защо?
Иван-Исак не свари да отговори, защото в кабинета тропна с токове младо полицайче, все още небръснато:
- Гос`вин следовател, разрешете да остана! - викна то, все едно от отсрещния баир.
- Редови Гошкин, не крещете така! Слава Богу, още съм добре със слуха. - майор Петков отново прати усмивка на Мухлевентски. Той остави химикалката върху недописания протокол и се облегна назад, пукайки с пръсти - И не “следовател”, Гошкин, а майор. Казвай сега?
- Гос`вин майор, задържахме извършителя на взломните кражби! Същият, дето беше свил колата на баща си и…
- Гошкин! - проточи закачливо началството - Имаме посетител.
- Виноват, гос`вин майор! - Гошкин с интерес се взря в изпитото лице на седящия пред бюрото плешив мъж - Той иска да се срещне лично с вас, гос`вин майор!
- Кой? - не разбра следователят - А, да! Господин Мухлевентски, надявам се, няма да имате нищо против, да изчакате в коридора! Гошкин, придружи човека и доведи онзи наглец… как беше?
- Марио Колев!
- Действай, Гошкин!
На твърдата пейка пред вратата на следователя чакаха още двамина. Единият, дребен, жилест, с физиономия на фавън и пръсти на фокусник - играеше си с тесте карти; другият, бикоглав, с тежки, увиснали покрай тялото пестници и изражение, издаващо пълно отсъствие на интелект. Иван-Исак седна до първия, стори му се по-безопасен.
- За какво си? - рече весело жилавият
- За убийство. - изтърси той без да ще.
- Аха, да не си ритнал котката на комшията?
Ръцете му постоянно размесваха колодата. Гошкин доведе разпасан “скин-хед”, който дъвчеше дъвка и припяваше дивашки на уокмена в ушите си. Влязоха заедно, но след малко голобрадото полицайче излезе смутено и застана на пост.
- Свиха му сърмите на началството! - кимна към него факирът, развеселен до крайност - Онова сукалче има татко! Ще му плати и - чао! Ей, такива развалят занаята…
Мухлевентски слушаше разсеяно каканиженето на картоиграча-фавън. След две минути майорът отново го покани вътре, пожелавайки всичко хубаво на скинеца, който изобщо не му обърна внимание. Вместо довиждане измуча:
- Иии, копеле, ский кважица! Убиец!…
А дребният “мистър Сенко” подхвърли заговорнически на Иван-Исак:
- Спретнаха далаверката!…
Училищният инспектор вярваше в институциите на закона, не бе възможно друго. Като школски надзорник той беше спазвал стриктно всяка буква от правилника. Никога не бе приемал подаръци и уговорки и смяташе това за крайно нередно. От друга страна, не беше безчувствен сухар и винаги бе готов да помогне в рамките на закона. Но, в излъчването на любезния, усмихващ се майор Петков, нещо го дразнеше. Още не знаеше причината за съмненията си, но се надяваше да я научи.
- Извинете за прекъсването! - майорът взе една папка и понечи да я прибере в чекмеджето, краят й се закачи в ръба на бюрото и на пода се изсипа цялото й съдържание. Следователят бързо клекна, засъбира листовете, опитвайки се да прикрива с гръб купчинката. Но Иван-Исак видя парите.
- Вие вземате подкупи! - искрено се удиви той. Не можеше да повярва на очите си.
- Как смеете! - изправи се майорът - Това са веществени доказателства към делото…
Разбирайки, че обяснението му не се приема за чиста монета, седователят отново се усмихна, ала не учтиво, а змийски студено и коварно.
- Господине - изсъска той - Вашите обвинения са несъстоятелни. За сметка на това, обвиненията срещу вас и брат ви биха могли да се разгледат под такъв ъгъл, че да ви бутна в пандиза до края на дните ви. И още нещо - тук разследване водя аз, а вие сте заподозрян в предумишлено убийство с цел - получаване на наследство. Разбирате ли?
Чувството за неприязън към майора прератсна в негодувание и безсилен яд. Цялото му същество, като събудил се в мрежата див звяр, възропта срещу обстоятелствата, които бе приемал с усилие на волята и въпреки дълбокото си вътрешно несъгласие. Той се спусна напред, размахал слабите си юмруци, крещейки:
- Ах, ти, гнидо продажна! Шибано педи! Чиновническа Юда!…
… … …
Юда се е казвал бащата на леля Сара. Мухлевентски видя името в кръщелното свидетелство, което трябваше да отнесе в общината, за да издадат смъртния акт. Без акт не можеха да я погребат. Погребението щеше да е следобед и служителката обеща да е готов към дванайсет.
Вчерашният сняг с гръмотевици се стопи, оставяйки след себе си грозна киша. Отпред вървеше отец Инокентий с кандилница и молитвеник, подире Иван-Исак носеше простия дървен кръст, а от двете му страни Карабратанова и кака Милка крепяха житото и една бутилка вино за преливка. Всички гледаха в разкаляния път, да не се изцапат, а изглеждаше, като че дълбока скръб ги мъчи. Джафар, циганинът, леко подръпваше поводите на мулето, теглещо катунарска талига, дегизирана на катафалка. Скромен букет красеше простия ковчег вътре, а процесията завършваше с двамата гробари нарамили лопати. Шосето преминаваше от разбит паваж в кален коларски друм, осеян със сините петна на локвите. Денят бе ясен и прохладен.
Когато минаваха покрай Руската къща, от вратника излезе Мария санитарката с черно палто и барета. Тя тихо поздрави гробарите и закрачи редом с тях. След завоя пътят изви нагоре по хълма, по чийто гръб никнеха кръстовете на гробището. В малката църквица, долепена до зида му, тялото на покойницата бе изложено за последно сбогом. Докато се суетеше покрай сандъка, Карабратанова подшушна на кака Милка, въртейки очи:
- Тая, пък, що дири тук?
- Тъй, тъй… а че, знам ли? Не са рода…
- Ама тя ли е? Нещо не ми мяза на ней… Да няма някоя капитанска дъщеричка?… Шшшт!
Двете помълчаха, продължавайки да следят като лешояди всяко движение на натрапницата.
- Ма, тя не криви, ма! - прокънтя богохулно в сумрака на храма гласът на Карабратанова.
- Добър ден! - уверено пристъпи Мария - Бог да прости светлата  й душа!
Думите й сякаш пробудиха Иван-Исак. Той се вгледа в нея с трескав от безсъние поглед. И я позна… Но беше прекалено изнурен и затормозен, за да свърже образа й със събитие от живота си. Мухлевентски взе тънка свещичка и отиде да я запали от свещите пред иконата на Света Богородица. Мария стоеше там със сплетени за молитва пръсти. До лика на Божата майка беше подпряна малка рисунка от самоук художник, може би жител на градчето. Тя представляваше разпването на Исус. Цветовете бяха ярки, изчистени по детски, анатомията на фигурите също не претендираше за точност, но тъгата на Христовото лице бе потресаващо достоверна. Взрян в картинката Иван-Исак се почувствува изненадващо съпричастен с душевната болка на разпнатия. Покрусата от загубата разтърси раменете му и подпрян на дискоса Иван-Исак тихичко захлипа. Една бяла ръка кацна върху темето му и един глас, който звучеше само в него, прошепна нежно: “Честит е тоз избраник чийто дух като ковчегът ноев пренесе, от прежний свят в послешний онова, което е в промени непроменно.”
Иван-Исак не посмя да се обърне. Молеше се ангелския глас и ръката да не си отидат, без да разбере чии са. В същото време се страхуваше, де не съкрати божественото мигновение с любопитството си. А и строфите му звучаха познато и близко. Все едно, в далечен и непознат град, да срещнеш неочаквано стар приятел.
- Бог да прости светлата  й душа! - прошепна тя току до ухото му. За няколко секунди очите на Мария бяха точно срещу неговите. Преди да се обърне и изчезне в светлия правоъгълник на вратата, тя каза:
- Ела по пълнолуние у дома…
Слънчев лъч засия през тясното прозорче под изрисувания с жълти звезди син свод на църквицата. Когато лъчът угасна Мария беше изчезнала, а на Иван-Исак му стана леко и свободно, както никога досега. Той изтича навън, да я настигне, а зад гърба му кака Милка изкоментира:
- Тъй, тъй,… то, май, всички Мухлевентски изперкулясаха! Заряза леля си на смъртното й ложе…
Долу, зад завоя му се мярна черния пеш на мантото й. Не знаеше защо така непреодолимо му се иска да я настигне, но трябваше. Зашляпа през калта и локвите, подхлъзна се, падна. Без да обръща внимание се изправи и с широки смешни крачки продължи преследването. Щом стъпи на паважа се сети къде е отишла - в Руската, нали там живее. С приближаването до резбованата ограда увереността на Мухлевентски започна да гасне. Когато се изравни с вратника го втресе. Какво всъщност искаше да направи или да й каже? Не си спомняше вече… Какво сторих?!
Върна се оплескан с кал за последните “Господи помилуй!” от службата. Съседките го гледаха с укор и съжаление. Племеникът се надвеси да целуне за последно сбогом любимата си леля Сара, питайки се как така ще отиде в полунощ у Мария и чу съвсем отчетливо: “Шибани задръжки! Иди!”
… … …
Ето, че един-единствен път прекрачи задръжките си и се озова в мазето на районното управление. “Побой над полицай.” Смешно - та той изобщо не успя да го докопа. Обратното - те доста се потрудиха след това. Окото му бе полузатворено от влажна синка, долната устна сцепена, бъбреците му пулсираха като нажежени. Мазето беше просторно, дополовина пълно с въглища. С парченца от тях по стените му се беше отприщило циничното творчество на апашкото съсловие. Иван-Исак се чудеше дали неговото падение, собственото му падение ще има край. Всеки път си мислеше, че това е дъното, че няма накъде повече, а се оказваше, че има. Прословутата “наклонена плоскост” го бе повлякла в бездните си.
Все пак имаше малко пламъче, тъничък лъч надежда. Трябваше само да се измъкне от батака, да се отърси от мръсотията и да се върне при дневниците и сънищата си. Вече знаеше и кой ще му помогне. Ех, ако можеше тази бяла ръка отново да докосне челото му, да излечи раните и да изчисти съзнанието му…
… … …
ЛЕКОТА, лекота, лекота… Колко плавно го носят крилете му. Това са първите уроци. За да достигне подножието на престолите са необходими много сила и умение. Да разбереш правилната посока. Да свалиш излишното и да вземеш най-необходимото. Да надделееш слабостите и страха. Да скъсаш ненужните връзки. И фалшивите. Да заздравиш истинските. И най-важното - да се отпуснеш. Тогава въздухът те поема и пространствата и времената стават твой дом. Тогава преодоляването на етапите е лесно и красиво… За да кацнеш в подножието на престолите… Да кацне? Та той няма крака!Къде са ми краченцата!? Искам си ги!… Какво са направили с тях… Крилата, да! За всичко са виновни те. Заради тях нямам крака… Отвратителна перушина и кухи кости! Кокошинци дано ви изгризкат! Искам си краката, моите два крака - ляв и десен! Не искам да летя! Не искам да стигам престолите, за какво са ми, когато нямам крака… Проклети да са крилата ми… Какво става? О, чудо на чудесата, крачетата ми били тук… Но какво става? Падам! Боже милостиви…
… … …
Професор доктор Колев получи бележката от Иван-Исак Мухлевентски половин час след като беше написана. Той веднага запали колата и за пет минути подписа гаранцията му. В клиниката се погрижиха за раните. Пак с форда отидоха до боксониерата, Иван-Исак си облече чист панталон и риза и след цялата операция, която им отне само три цигари време, те двамата седяха на специално запазена за професора маса в хотелския ресторант. Иван-Исак гълташе бъркани яйца и посръбваше лимонада, а професор Колев се черпеше с коняк и “Марлборо”.
- Значи, ще оттегля иска по повод заемите на брат ви. - рече великодушно буйногривият учен.
- По-добре ще е да ви ги върна. Нали от утре започваме експеримента?
- Щом настоявате…
- Все пак, Денчо наистина взе и похарчи тези пари.
В мазето на полицията, отчаян и забравен от всички, Иван-Исак бе съставил малкия си план. Проф. д-р Колев беше богат и влиятелен, него Иван-Исак не можеше да победи с честност и открити карти. Петте дни в ареста му бяха достатъчни да обмисли цялата каша, в която бе натопен не по своя вина. Той чисто и просто нямаше друг избор. Предразсъдъците и условностите все още го дърпаха като драки назад, но той доста беше обръгнал и стоически приемаше упреците на съвестта.
Първата битка беше спечелена твърде лесно и бившия училищен ревизор Мухлевентски не бързаше да се радва. Той много добре познаваше стеснителността и мекушавия си нрав, и само честото подсещане за душевните терзания и физическия тормоз, които този учен катър му създаде, му възвръщаха увереността, че постъпва правилно. Освен това, имаше и още нещо…
Нещото влезе с колежката си в ресторанта. Бяха в работни престилки и носеха тава с фрикасе, върнато от болничния стол. Нещото се усмихваше на някаква шега на стринката и куцукайки приближаваше тяхната маса. Когато го видя в компанията на професора, все едно че градоносен облак се скълби в заведението.   Мария сякаш го простреля с очи, врътна се, пускайки фрикасето на пода и клатушкайки се некрасиво, изтича навън.
Иван-Исак пребледня, темето му пламна от негодувание и страх. Той така рязко заби вилицата в чинията, че хапката изхвърча и цопна в чашата на почуденото светило. Санитарката, стъпила сред фрикасето, изруга:
- Това, сакатото, май се чална!
След инцидента Иван-Исак се прибра омърлушен вкъщи. Досещаше се какво предизвика у Мария такава бурна реакция. Тоест, беше на границата да разбере, ала по-скоро го усещаше като чувство, не като мисъл или образ. Тогава си спомни нейното появяване в лабораторията на клиниката. Въпреки че онази Мария не куцаше, той беше сигурен, че е тя.
На масата в бокса беше оставен пакетът с личните вещи на леля му, върнат след професорската гаранция. Иван-Исак го разтвори машинално и заизважда нещата едно по едно. Първото на което попадна, беше таблицата за викане на духове. Огризаният молив и тефтерчето със записки на срещи с духове, беше следващата реликва. Когато го прелисти от него изпадна плик със софийско пощенско клеймо и дата 29. януари. Беше адресиран до Сара Бехар-Дойчинова. Иван-Исак зачете:
“Драга, госпожо Бехар,
Сигурно се чудите кой ли ви пише от столицата. По едно стечение на обстоятелствата се оказа, че мой братовчед е син на ваш роднина от Израел. Аз съм адвокат и живея в София от 47-ма година, но поради различни здравословни и финансови неуредици, и пенсиониране, се наложи да продам апартамента в столицата, и да потърся нещо малко и евтино в провинцията. Понеже вашият роднина, Марко Бехар, ви препоръча горещо, като оправна и услужлива натура, бих искал да ви ангажирам с една молба. От вашия градец имам младежки спомени и бих бил доволен да закупя малка гарсониера или стая с бокс и тоалетна. Бихте ли проучили как стои въпросът, пък аз, от своя страна, мога да ви бъда полезен с юридически съвети от всяка област.
С благодарност за търпението:
Юда Леви”
По-долу беше написан телефон и адрес в София.
Значи, ето кой беше тайнствения роднина-адвокат, който е оформил и озаконил последната воля на лелчето. Освен тази незначителна подробност, белешчицата си оставаше безсолно и угодливо написана молба и не носеше тайнствена информация, както може би бе очаквал Иван-Исак.
В пакета имаше още паспорт, трудова книжка, диплома и изрезка от вестник със заглавие “ФЕНОМЕНЪТ ДЖУНА”. Статията беше превод от английски ежедневник. Иван-Исак зачете няколко реда и я върна разочарован, заедно с другите неща, в чекмеджето на нощното шкафче. Авторът, представете си, твърдеше, че руснаците разполагат с психотронно оръжие и че Джуна била един от първите им генератори на психовълни…  Лелчето си падаше по апокалиптични прогнози, лека й пръст. При спомена Иван-Исак запали цигара. Тишината между четирите стени го съсипваше. Кака Милка бе взела Джаберуоки, никой не кашляше и не се провикваше иззад паравана, а то вече и параван нямаше. Подари го на Карабратанова, защото няколко пъти го попита дали няма да му пречи, “че то, сега, за какво ти е?”…
Върховете на дърветата се заблъскаха вън, вятърът се засили и удари прозореца. Иван-Исак пак се сети за тавата фрикасе в ресторанта. Истината беше, че той ОЧАКВАШЕ. Очакването му бе сляпо и безпочвено. Откъде-накъде ще очаква, примерно, когато Мария санитарката го зърне, да скочи в прегръдките му? Та той почти не я познаваше, дори изобщо. До последната нощ на лелчето, когато разбра за историята между нея и Денчо Иван-Исак даже не знаеше, че съществува. После, защо ще очаква в личните бумаги на леля си да открие нещо? Какво? Компромат ли, спестовна книжка ли или вълшебна рецепта за правене на щастие? Нямаше основание да мисли, че добрата фея му е приготвила изненада… Трябваше сам да си я приготви. Може би с химикалката “BIC” и четвъртата тетрадка?…
… … …
След това чух глас, като че ли голямо множество казваше от небето: “Алелуя! Спасение, слава и сила принадлежат НЕМУ!”
Земята се разтърси, почвата се покри с дълбоки пукнатини и равната поляна, на която събирах стрелички, се издигна заедно с мен, превръщайки се в хълм. Добре че бях забил колчето с обезопасителното въже, инак зиналата цепнатина щеше да ме погълне. Изкатерих се бързо навън и проверих, дали при падането стреличките не са се изсипали от торбата. Не бяха. Торбата беше пълна, затова тръгнах към сушилните, да я изпразня. По пътя надолу открих нови четири стожера с примка. Върховете им се криеха в ниските облаци и примката изобщо не се виждаше, но за мен беше пределно ясно, че е там. Само младок би минал между тях.
Като влязох в хангара пътьом погледнах в кладенеца, да разбера, нямаме ли Посетител. Нямаше, така че изпразних торбата в сушилната и се отправих за нова порция. Ние, нищожествата, все си чакаме Посетител. Събираме стреички и чакаме. А той дойде, изяде ги и си замине, рядко някой ще се сети да ни посвири с арфата си. Нали сме нищожества, какво ще се церемони - хапне и бух в кладенеца. Е, докато се храни, все пак ни е хубаво. Подсвиркваме си. Само докато хрупа можем, защото тогава не чува. Иначе, ще му развалим слуха - от нищожествата само храна и повреди. Такъв е животът.
Аз съм старо нищожество. Имам късмет. Нито на стожер попаднах до днес, нито в пукнатина, ни между пластовете. Все се отървавам. Покрай мен поколения нищожества се извървяха и изпукаха, а аз не - живея. Дори веднъж слушах посетител. Ама нали съм нищожество, нищо не отбирам от музика. Дай ми на мен да подсвирквам. Бива ме за нищожество.
Понякога, само да не ме чуе ОНЗИ, си мисля. И мисля странни неща, страшни. Веднъж даже си помислих, че не съм нищожество и за малко да се напъхам между стожерите. Какво друго ще измисли нищожеството?
Ето, събираме стрелички - работа само за нас, нищожествата. Сушим ги за Посетителите. Сами да хапнем суха стреличка не смеем, страх ни е. Нищожеството не го ли е страх, отпиши го. Затова ОНЗИ ни го напомня ежечасно. ТОЙ е спасението, славата и силата. Освен това са НЕГОВИ. Кой ще даде на нищожество такива неща?
Земята се гъне, пука и изригва, това й е работата. Така нищожествата се страхуват още повече. И загиват в процепите. То, ако не беше земята, да ни трепе, щяхме да я покрием цялата и от нищожества нямаше да има място за стрелички. Старите нищожества, като мен, са рядкост. Кой ще ти вземе въже от скъсана примка за стожер? Само луд! Явно, не съм чак толкова голямо нищож…
- Алелуя! Спасение, слава и сила принадлежат НЕМУ!
Добре, че са гласовете. За малко да хлътна в една яма. Като си нищожество бери си там стрелички и чакай Посетител. Не е за нищожество мисленето. Да, ама мисля. И ми се подсвирква, а пусти Посетител все не идва. Сушилните ще се пръснат от стрелички. Вече изпадат по пода на хангара. Такова чудо не е било от поколения нищожества. Ние, нищожествата, подритваме сухите стрелички, пазим се от тях като от примка, ама да хапнем - не! Да ни пази ОНЗИ!
Отворих капака на сушилнята, да изсипя торбата и стреличките направо ме затрупаха до кръста. Ами сега! Мисля си, може би съм най-старото нищожество на света, а в примка не ми се мре. Що да не глътна една стреличка, белким някой ще усети? Ако умра - добре, едно нищожество по-малко, ако не умра, ще скоча в кладенеца, и това ми е хрумвало. Ама ме е страх, страх, страх, та знае ли се!
Няма вече къде да ги сушим, пустите му стрелички. С НЕГОВО позволение ще глътна една, да се отвори място и скачам веднага в кладенеца. Или от едното или от другото ще пукна, нали съм нищожество. Шубе ме е, да му се невиди!
Всичко е задръстено от стрелички в хангара, но ние, нищожествата, ще се задушим под тях и пак няма да ги вкусим. Над нас отново звучи “Алелуя!”… Щом ТОЙ ни остави без Посетители, хак му е! Не ща да се задуша без да съм ги опитал…
АМ! УЖАС? Нищо ми няма!
ОЩЕ ЕДНА - АМ! Много са вкусни! Като ме видяха, че ям стрелички, другите нищожества побягнаха от хангара. И по-добре - бяха запълнили прохода към кладенеца. Взех и да си подсвирквам! Хапвам и подсвирквам и хоп - в кладенеца… Падам, а подсвиркването ми сякаш се променя… Падам! НАДОЛУ! НА-ДО-ЛУ! НА-ДО… РЕ… МИ… ФА… СОЛ…
АРФАТА Е В РЪЦЕТЕ МИ!
Свиря…
… … …
Вятърът свиреше в комина. В градината пред къщата овошките тракаха с едва напъпилите си клони. Вратникът глухо похлопваше, приспивно унасяше като колелата на влак. Над града припадаше ранен мрак, предвестник на буря.
Мария сресваше дългата плитка на баба си с дървен гребен. От онази утрин, когато внучката й се сопна, тя не бе проговорила. Сърдеше се. Мария внимателно приглаждаше и сплиташе прошарените червеникави кичури, а мислено беше в ресторанта и за кой ли път пресъздаваше срещата с Иван-Исак. “Среща” беше силно казано. Той обядваше с проф. д-р Колев. Беше отслабнал още от последната им (и първа) среща в психиатричния диспансер, където тя го очакваше, за да го заведе при Енчо, брат му. Размениха по няколко обичайни за случая фрази и тя си тръгна, защото трябваше да приключи в столовата и коридора на болницата. Психодиспансера беше отделно от сградата на болницата, в дъното на нещо като парк, където при слънчево време се разхождаха по-леките случаи… Освен общата му слабост, лепенката над посиненото око и пукнатата устна, той изглеждаше доста живнал, което вътрешно я зарадва. Но присъствието на конеглавия професор-милионер помрачи радостта й. “Значи се е предал?” - блесна в главата й разочарованието, по-болезнено от всички физически терзания, които бе изпитвала през живота си. Дори разочарованието от Енчовите заблуди й изглеждаше като лоша шега…
Бабата беше задрямала под умелите пръсти на Мария. Тя й подложи по-удобно възглавницата и застана до тъмнеещия прозорец, по който вече шибаха първите едри капки. Мария обичаше да вали. Дъждът й нашепваше странни мелодии, а мълниите бяха светлинните кресченда и апотеози на водната стихия. Загледана в мехурчетата по вадите, които се стичаха в лехите, тя за пореден път се замисли над необяснимите събития, случили й се в рамките на една седмица. В сънища или наяве те следваха своето предназначение и я водеха към нещо, което не смееше и да мечтае. И всичко беше свързано с този невзрачен, плешивичък и притеснителен училищен инспектор. Но той я беше предал в самото начало… Пак суперлативи! Предал? Откъде можеше да е толкова сигурна? Така безрезервно бе повярвала, и се бе увлякла по брат му. Защо пак правеше същата грешка? На всичкото отгоре бяха една кръв! Значи, един сой…
Мълния раздра почернелия небосвод, миг след това страшен трясък разтърси къщата. Баба й се сепна и отвори очи. В полумрака на стаята тя различи ясно силуета на Мария до мокрото стъкло, видя скрина, телевизора… И ръцете на внучката, те сияеха, светеха…
- Марийо, чедо, - с променен и сподавен глас рече бабата - Виждам! Виждам! И ръцете ти… греят… Жива да си, сине, виждам!
Мария спокойно пристъпи до старата и вдигна ръце към очите си, повтаряйки като заклинание:
- Значи мога! Мога! Мога!…
Вятърът фучеше навън като бясна котка. Дъждът шибаше и плющеше в оживелите градини, плувналите улици, сивите панелни фасади, асфалта. Реката бучеше и прииждаше в коритото си…
… … …
Иван-Исак гледаше как тополите в далечината превиват гръб под напора на бурята. Облаците по небето се разрошваха, късаха и скупчваха пред бакърения диск на луната. Вихърът като разлютен чобан ги гонеше зад планинските хребети начупили тъмния хоризонт. Закъснял минувач прибяга под косите струи и хлътна в съседния вход.
Мухлевентски прокара длан по олисялото си теме, плъзна я покрай ухото и усети острата четина на петдневната си, арестантска брада. Крайно време беше да я обръсне. Като награда за първите десет изписани страници. Щеше да има какво да и прочете, когато се видят. Нещо негово, а не “Отнесени от вихъра”. Той ще запише всичко, дума по дума, сън след сън. Тя трябва да има тази книга. Над неразгадаемото мото на първа страница Иван-Исак написа “На Мария” и отиде в банята, да се сапуниса. Часът беше 21.34.
Тъкмо минаваше контрата, когато на вратата се позвъни. Озадачен от късното посещение, Иван-Исак с кърпа на врата, излезе да отвори. На прага стоеше говорящият бодигард на Колев, а защо не Конев. Той подаде на сащисания домакин мобифон с извадена антена и каза:
- Шефът рече да ти го дам. - по ниско остриганата му глава блестяха ситни капчици. Иван-Исак го съжали:
- Няма ли да влезете, ще направя чай.
- Тц. - беше отговоръйт - Рече веднага да звъннеш на 2155671, то го помни, туй копче.
От тая дълга реч чак устните му пресъхнаха. Когато Мухлевентски натисна посочения бутон и бодигардът чу продължителния сигнал на повикването, каза любимото си “О'кей!” и с въздишка заслиза по стълбището, оставяйки мокро петно пред изтривалката.
- Ало! - професорът вдигна на секундата - Мухлепенски!
- Да. - несръчно доближи слушалката той.
- Носете мобифона винаги с вас. Искам да имаме постоянна връзка… Голяма буря, а? Как е настроението? Утре работа ни чака, по добре се наспете.
- Да, имам нужда. - промърмори Иван-Исак, успял най-после да затвори вратата.
- Добре, няма да ви преча, Мусурлевски, до утре!
- Мухлевентски. - не се стърпя да го поправи Иван-Исак, но Конев, както тайно го наричаше вече, бе изключил.
Целта за проф. д-р Трендо Колев бе от ясна по-ясна. Искаше да контролира всяко движение, да знае всяка мисъл на Мухлевентски. Защото на този експеримент професорът бе заложил ведно престиж, репутация, кариера, връзки и много, много, много пари. А очакваше слава и едва ли не световно господство. Той, Трендо Йосифов Колев, емигрирал преди Девети и върнал се след Десети с титли и звания в родния си градец, заедно с шест ТИР-а апаратура и оборудване за частната си клиника. Той, гоненият от няколко чуждестранни полиции, за кражба на разработки от строго секретни институти, той, далавераджията, трафиканта на наркотици и оръжие, той, умът на всички времена, ГЕНИЯТ - той ще владее не само този свят, а световете, галактиките. Всемирът. И същият този конеглав бъдещ диктатор нямаше да позволи на птичката, така случайно и щаостливо зачуруликала на рамото му, да отлети. Птичката, наречена Иван-Исак Мухлевентски, неподозираща собствените си, колосални възможности на ретранслиращ психогенератор, с капацитет надвишаващ стократно възможностите на Джуна. Птичката, така необходима за машината на проф. д-р Трендо Колев - “КОМ-КОТ-ЕКС-ИМП - 2000”. Бъдещият Властелин над пространство и време не можеше да изпусне шанса си.
Естествено, това бяха крайните въжделения, мечтите на професора. Засега той имаше съвсем реални и изпълними желания. Първо - да се пребори с опърничавия Мухлевентски и да го направи зависим от работата си в клиниката. И второ - да пробва машината в обсега на града. Първото почти беше успял, а за второто трябваше малко време.
… … …
ТРЯБВАШЕ му време, за да изгаси всички лампи и свещници. Искаше пълен мрак. Но винаги когато бе изключил, счупил, повредил и духнал последната светлинка, в някоя от горните стаи нещо пак засияваше и го осветяваше целия. Той се свиваше като ударен и хукваше по стълбища, през фоайета, коридори и стаи, за да я намери и направи на парченца. И щом въздъхнеше облекчено, от друг край на къщата блясваше светлик, право в него… Търсеше пушка, хвърлячка или просто камък, за да строши подлата светлина, която го показваше от глава до пети, но за зла участ, точно по пода и шкафовете бе пълен мрак. Опипом диреше някой твърд, объл предмет, с който да пръсне дразнещата и ужасяваща го лампа. Вместо това, напипваше и задействаше ключовете на нови и нови аплици и лампиони… Той ги събаряше, тъпчеше, хапеше и проклинаше, докато ги изтребеше до крак… В меката, приятна, черна тъмнина тъкмо понечваше да се изправи и изкрещи победно, нов поток от лъчи го обливаше… И той се гърчеше, пищеше и молеше да изгасят светлината, да не го мъчат… да не му се присмиват, да не издевателстват… да го оставят в тъмното… Защото… защото, защото беше гол. Затова!
… … …
И затова, когато тъмносиньото око на небето се изчисти от облачните съсиреци и сред него увисна като спряло махало на часовник луната, Иван-Исак Мухлевентски все още седеше пред кухненската маса и изпълваше лист след лист от четвъртата тетрадка. Той никога в живота си не бе бил толкова сигурен в звачимостта на действията си, както тази нощ. Пречистеният влажен въздух нахлуваше през открехнатия прозорец и охлаждаше лумналото от творчески плам чело на Иван-Исак. Нямаше да завърши започнатото до полунощ, но поне ще може да й покаже… да я накара отново да… Всъщност, не “отново”, а да продължи да му вярва. Иван-Исак вярваше, че тя знае нещо повече за него… Може да го е узнала на коктейла, при връчването на Наградата. За този сън само се досещаше или му подсказваха, но той не бе допуснат. Може би, защото се беше изоставил?
След няколко часа Иван-Исак щеше да потропа на прозореца на нейната стая, у дома й, в Руската къща. Тя му беше казала: “Ела по пълнолуние у дома…” и той ще го направи. Ще отиде там, та, дори това да е последното нещо, което върши. Иван-Исак се нуждаеше от нея и по някакъв странен начин беше сигурен, че вече е спечелил подкрепата й.
В 23 часа и 30 минути Иван-Исак отвори гардероба и извади сивия пепитен панталон от студентските години. Беше му малко хлабав, но го пристегна с колан. Произнасяйки полугласно “Прости ми, лелче!”, нахлузи дебелия кафяв пуловер с висока яка, който, покойната казваше, че принадлежал на първото й гадже. После Иван-Исак грабна тетрадката, ала преди да хване дръжката на външната врата, спря нерешително и се върна до масивния креват. Отвори чекмеджето, взе пакета с вещите на леля си и заедно с четвъртия дневник и химикалката ги пусна в найлонов плик с надпис “Ромика”. Така, с плика в ръка той пак се огледа, все едно се сбогуваше и видя мобифона. Сложи и него в плика, излезе, заключи два пъти, а ключа пъхна под изтривалката.
Реши да мине по маршрута на любимите си съботни разходки. Отляво, по протежението на “Балканска” се редяха върбите, приглушили със стволовете си бумтежа на придошлата река. Отдясно, след редицата шестетажни блокове, в короните на крайпътните кленове и кестени, все още голи, но вече миришещи на пролет, блещукаха мокрите улични фенери. Те осветяваха зидове и почернели от влагата тараби, двукатни фасади и градинки от овошки. Тук-там над гаражи и пристройки светеха разноцветни неонови фирми и надписи. Иван-Исак крачеше посред безлюдната улица, покрай чиито бордюри се оттичаха водите на скорошния порой. Над него луната хвърляше шепи сребриста светлина и той забелязваше всяка пукнатина по асфалта, всяко клонче и камъче донесени от дъждовните вади.
Иван-Исак Мухлевентски ликуваше. В такава нощ да започне всичко отначало - какво по-добро знамение? Трябваше да продаде и боксониерата. И той знаеше на кого, може би е още в града… Да скъса със старото ежедневие, с безсмисления живот… На ново, на чисто! Така щеше да върне и дълговете на Денчо, и надгробна плоча на лелчето да отлее…
- Я-а, ква е таз нощна птичка? - смрази го задавен, пиянски фалцет. Иззад близкото кафене се проточи върлинеста сянка, леко полюшвайки се като пламък на свещ. До нея се изтърколи друга - къса и трътлеста. Тя добряшката проломоти:
- Оста`и чо`еко, бе! Скиж, че се е зел-дал!
- Тва не е човек, Каца, тва е “Лунен пътешественик”, бе, невежо! - продължи да вряка върлината - Майкъл Джексън, а? Не, не Каца, дон`т… Тоз ще да е некой търкалджия! Я му скив аркадите!… Точно слиза от ринга, брачет! Приятно ми е, сър, вие ли скапахте Майк Тайсън? Каца, кво ше каеш, сто на сто са му бецален след тупаника?… Ин кеш!
- Мани, оста`и чо`еко, бе, Рио, скиж че нема кинти за сандък… - тантурестият бутна дългуча напред - Аре!
- Чай, бе, Каца, чай малко… - не спираше да каканиже така наречения Рио - Глей са, господина има пликче… Сто на сто му тежи, Каца, ше му го поносим…
Той посегна към плика на стъписания и объркан Иван-Исак. Мухлевентски се дръпна инстинктивно назад, спъна се и седна на асфалта, прикривайки с гръб скъпоценната чанта.
- А-а, Каца, тоз крие нещо! - вресна екзалтирано дългият - Да проверим, пиленце,… Дай!
- Нямам пари, момчета! - най-сетне проговори Иван-Исак - Това са документи… Нямат никаква стойност… Лични бумаги на покойната ми леля… Спомени…
- Абе, я не ни будалкай! Давай го! - фалцетът му се извиси до адско кресчендо.
- Ето, вижте. - примири се потърпевшият, подавайки му плика. Онзи бръкна вътре и извади пакета на лелята. Връчи го на авера си и пак зарови ръка в найлона. Очите му изведнъж блеснаха хищно:
- Нищо ценно, а, Каца?
В мръсните му пръсти се белна професорския мобифон.
- Значи, брачет, работим под прикритие? - философски издигна пръст Рио - Без костюмара, без есперо… Небрежно го дава, неглижар!… Ама, без мобифонче накъде, а, Каца?… Сделчица някоя ще кихнеш, акцийки… А иначе, бедняга, спомени лелини… Обаче, не на нас, дон`т!
- Телефона не е мой… - опита да се защити Иван-Исак.
- Опа-а! - проточи вресливо върлинестият - Не било негово!… Е-е, Каца, тоз ме уби! Будалкането е едно, ама да ни лъже в очите!? Брачет, ти ме засегна…
- Не лъжа! Ако натиснете един бутон ще ви се обади собственика… Той ще ви даде и пари! Само ми върнете тетрадката!
- Каца, да натисна бутона, а? - изцвили Рио - И след пет секунди синия буркан ще ни свети! Дон`т, не позна пак! Тоз казва, че си иска тетрадката - оп, ето я! Та, какво ще ни е килепирчето, Каца, какво ще ни даде? За първото листче, да речем? - той отгърна страницата и се приготви да я скъса. Мухлевентски се засуети трескаво:
- Нямам пари, момчета…
Листът отплува, смачкан на топка в канавката.
- За второто?
- Чакайте! - изхлипа Иван-Исак - Имам боксониера в новия квартал! Ще ви я дам!
- За третото? - с театрален жест хвърли онзи страницата.
- Нямам нищо, освен тази тетрадка! - изкрещя с нечовешка мъка Иван-Исак - Моля ви!…
Из близките къщи светнаха прозорците. Някакъв сънлив мъжки глас викна “Какво става там, бе, хаймани?”, отвори се врата. Шишкото неспокойно се огледа:
- Рио, оста`и го тоя! Скиж, че е луд! Аре, друм, а?
Дългучът презрително се изплю, прецени обстановката и с явно съжаление се запъти към речния бряг. Спря за момент на банкета и преди да се изгуби в храстите, скъса снопче листове, врясвайки: “За урок!” и хвърли всичко в канавката, освен мобифона. Иван-Исак се спусна да събира мокрите, размазани страници. Лазеше, плачеше и бършеше сълзите си с кални юмруци. Слагаше всичко в плика, мрънкайки като дете: “Тетрадчицата ми, горкичката… миличката…” Кални струйки, примесени с мастило, браздяха редовете, нищо не можеше да се разчете.
- Аз ще те изсуша, ще те изсуша и подлепя! Ще станеш още по-хубава! - мърмореше Мухлевентски.
Докато гонеше влачените от изтъняващите порои страници Иван-Исак се озова в непознат нему район. Уличките, сградите, фасадите не му говореха нищо. Не знаеше накъде да поеме. Беше се изгубил в родния си град. Почувства се толкова сам и уязвим, че сълзите отново набраздиха страните му. Въобразил си бе, че всичко е наред, че няма да има повече пречки. Илюзии, миражи, наивни измишльотини. Несретниците трябва да бъдат убивани още в деня на раждането им и това ще бъде проява на най-висше човеколюбие - така мислеше Иван-Исак Мухлевентски, бродейки напосоки из нощния град. От самотност и печал му идеше да вирне глава към пълната луна и да вие, да вие проточено, без да спира, докато душата му не се изниже след воя.
В сляпа уличка, задънена от стари варели за смет и купища метални отпадъци, го залая помияр. Иван-Исак се обърна, за да се върне към пряката, но кучето сметна това за отбой и скочи след него, давейки се от злост. Иван-Исак побегна, предизвиквайки появяването на цяла сюрия проскубани мелези и кръстоски, която се юрна по петите му. Преследваният неудачник се измори бързо и потърси убежище зад някоя от притихналите огради. Те бяха високи и надеждни, но портичките и вратниците до една се оказваха залостени. За да ги заблуди, сви в една павирана пряка, прорязана от плитък канал. Прецапа го и продължи, ала сърцето му не издържаше вече на темпото…
… … …
Ритъмът на настъпващия ден бе отпочнат с петльовото кукуригане и ръмженето на градските автобуси. От съседните дворове какофонията от звън на тенекия, хлопот на врати, шуртене на вода и тъпи удари в дръвник, напълно хармонизираха с простите птичи трели и шумът от повеите на горняка.
Мария разтвори крилата на прозореца и се вслуша в сутрешната прелюдия на градчето. Цяла нощ не беше мигнала, очаквайки, Бог знае какво още. Пердето на баба й бе изчезнало и тя приготвяше ароматни палачинки на печката в кухнята. Мария много ги обичаше. Беше чуден, слънчев ден пред вратите на Пролетта.
В познатите дворни звуци Мария долови нов - чужд и несвойствен. Нещо средно между кучешко скимтене и гърлен хрип. Идеше откъм малиновите шубраци, в дъното на градината. “Само бясно псе ми липсва!” - ядоса се без да ще тя, прекрачвайки както е по нощница ниския перваз. Боса, по чехли, въоръжена с мотика, Мария приближи малинажа и надникна през сплетените стебла. Там, свит на кравай, подгизнал и окалян похърквайки комично, стиснал в обятията си плик “Ромика”, спеше плешив и безкрайно безпомощен Иван-Исак Мухлевентски, бивш училищен инспектор и еталон за безполезност. Мария свали готовата за удар мотика. Смях и сълзи бликнаха едновременно в гърдите й, ала тя ги сподави, откуцвайки припряно, да повика на помощ баба си. Знаеше, че присъствието на мъж в двора им, този път нямаше да предизвика скандал.

… … …
 
 
 

обратно в началото на романа

 

гВладимир Писарски. Всички права запазени.
г1998-2013 г. Литературен клуб. Всички права запазени.