ЖИВОТЪТ Е БЕЗКРАЙНА ЩАФЕТА
(роман)
март 1992 г. - декември 1995 г.
Vlapress @На Дейзата -
Баронесата на моята муза -
с обич и вяра, че “то няма да е все така”…
ПРОЛОГ към първа част
За да науча АЗБУКАТА за тази книга трябваше да изживея 18 525 600 минути. За да приема БОЛКАТА и да я превърна в знание, издимих 500 000 цигари и изпих 2 500 литра алкохол. Но това не ми пречи често да усещам болка и пак да се чувствам кръгъл идиот. Насаме естествено. През тези милиони минути винаги съм изгарял от жажда. ВОДАТА нужна за всяко съществувание и пречистване намерих във вярата. Православната вяра. Свикнах с ГОЛОТАТА на тялото си, с фарса на обвивката, сменявайки 6 местоработи и извършвайки 3 опита за самоубуйство. Деца, забравете последното изречение! ДУШАТА си открих когато Господ ме дари с двама сина от единствената ми жена. ЕНЕРГИЯТА за книгата получих в сънищата си, надявайки се така да си осигуря вечен ЖИВОТ.
Още нещо - завистта състарява.16 декември 1995 г. От автора
ПЪРВИ ПРОБЕГ
“Кой на живота смътното ще изясни стремление,
нестройния му ход кой стройно ще даде,
развихрения хаос в единство ще сведе
и ще го съгласува в акорд на дивно пение?”
Из “ФАУСТ” Гьоте
Лелята кашляше зад паравана. Правеше това всяка сутрин като швейцарски будилник, точно и ефикасно в шест часа. Кашлицата й напомняше откъртване на парчета мазилка от таван и Иван-Исак Мухлевентски винаги се учудваше къде в дребното й тяло се рушеше толкова материал с такъв оглушителен грохот. На лелята това изобщо не й правеше впечатление - беше глуха. Обаче, за двамата квартиранти в собствената й боксониера звукът от пристъпите на възрастната дама се бе превърнал в кошмар.
Първи Джаберуоки надаваше отчаян крясък от клетката си, пърхайки с криле от негодувание. Папагалският му ум бе достатъчен да прецени, че докато Иван-Исак Мухлевентски не стане от походното си легло и не отиде зад паравана, ужасният дрезгав напън няма да спре. А тази заран Иван-Исак се гърчеше в омотаното около кръста му одеяло и не можеше да се откопчи от съня. Накрая лелята викна истерично:
- Иван-Исак! Къде са шибаните ми цигари? Да ме умориш ли искаш?!?
- Ида, лелче! - скокна Мухлевентски като попарен. Олисялото му теме блестеше от нервна пот. “Боже Господи, какво беше това?” - мислеше в просъница, бързайки към масивния креват на леля си. Втората му крачка се оказа зле премерена и острият ръб на масата се вряза в глезена му. Иван-Исак изпищя, хвана се за паравана, катурвайки се заедно с него върху кревата и лелята едновременно.
- Помощ! - гъгниво изстена тя изпод товара си. Иван-Исак веднага се изправи, пренебрегвайки болката и постави платнената стена в обичайното й положение, а после внимателно артикулирайки думите с устни, попита разтревожено:
- Добре ли си, лелче? Ударих ли те?
- Племенико! - патетично викна пострадалата - Това е двоен опит за убийство! Първо бавиш шибаната ми цигара, за да се задуша от… - тук тя се разкашля нагледно, обръщайки очи - И след това се опита да ме премажеш със шибаната паравана!…
Пак кашлица.
Иван-Исак понечи да обясни ситуацията, но после неочаквано и за самия него се отказа. Какво сънуваше той преди лелчето да го извика? Беше нещо важно, да го вземат мътните! Нещо епохално…
- Къде е… - изхриптя предсмъртно лелята, прекъсвайки мисълта му.
- Тоест, как “къде”? - обърка се Иван-Исак.
- Шибаната ми цигара къде е? - уморено изхленчи тя.
- О! - стресна се той и зашари с ръка по нощното шкафче. Намери пакета “Кентон” и запали една цигара, пъхайки я в треперещата, прилична на кокоши крак ръка на леля си.
Погледна часовника си, защото Джаберуоки продължаваше да протестира откъм бокса. Беше шест и десет, трябваше да му смени поилката и просото. Иван-Исак дръпна дебелата завеса от прозореца на леля си и се загледа в още тъмната заснежена улица долу. Някаква гуджа черна котка премина по разкашкания сняг върху асфалта. Катранените клони сребрееха около уличната лампа, а затрупаните коли бяха наредени като самуни бял хляб на полицата в пекарна. “Какво ли съм зяпнал тук?” - стресна се сам. Трябваше да сложи чая, да се избръсне и да тръгва на работа. Най-сетне влезе в бокса и включи котлона и радиото. Новините точно бяха свършили и Ела Фицджералд пееше нещо чувствено-тъжно с дълбокия си като кладенец глас. Джаберуоки се бе заслушал в конкуренцията и мълчеше. Иван-Исак откачи хранилката и сипна зрънца от хартиения плик. “Тая сутрин хич не ме бива - рече си - и лелчето щях да претрепам, и новините изпуснах, и разни глупости върша…” Сложи чайника и отиде в тоалетната да се бръсне.
Темето на Мухлевентски бе започнало да прозира още в педагогическия в Пловдив. Беше на 24, предпоследна година и всички колеги полууспокоително, полуподигравателно му казваха, в редките случаи когато това ставаше, че рано плешивеещите мъже са страхотни в леглото. Иван-Исак нямаше високо самочувствие. За което първа вина имаха родителите му, вече покойници, и фамилното име на баща му. В първата тетрадка от дневника си Иван-Исак бе записал следното:
“Вече съм в трети клас, но щеше да ми е по-добре ако не ходех на училище. Петко и Стоян ми се подиграват за името. Ех, ако се казвах само Иван!”
Бащата на обидения третокласник му бе обяснил, че той всъщност трябва да се радва на двойното си име, защото чрез него са се сдобрили свекър и тъст. Но това не успокои момчето. По-късно, в института се заядоха с фамилията му. Състудентите му туриха прякор Мухъла, а за по-официално - Мухлясалия Левент. Това бе накарало Иван-Исак още повече да се затвори в себе си, понеже боледуваше често от ангини и не владееше изобщо юмручното право…
Иван-Исак въздъхна срещу огледалото и обилно се насапуниса. Странно, не се беше сещал за това близо 15 години. Втората тетрадка от дневника си изписа в казармата. Беше пощальон на поделението в някакво гранично село без име. Там изчете оскъдната библиотека. Между задължителните патриотични четива откри и един окъсан тълковен речник, кратък. Беше много стар, печатан с ръчна преса и с откъснати първи страници, така че авторът му завинаги бе потънал в забвение. Но на Иван-Исак толкова му хареса книжлето, че го открадна. И до ден днешен го полазваха тръпки, щом се сетеше за постъпката си. Оттогава той обикна кратките, суховати обяснения и ги превърна в свой стил на работа, когато се завърна в родния си градец и пое вакантната служба на училищен инспектор. Но преди това завърши института и се влюби…
Свирката на чайника засвистя в съпровод с лелята, гракнала иззад паравана:
- Иван-Исак! Да не забравиш шибаните си лекарства!
Тя вечно го подсещаше за туй-онуй. Милото лелче! Докато чуваше, леля Сара беше единствения му събеседник, освен дневника и брат му Давид-Еней, когото обаче никой не смееше да закача, заради свадливия му характер и пиянските побоища, които организираше всяка събота в хотелския ресторант. Брат му след войниклъка се прекръсти на Денчо и който го наречеше с истинското му име, ядеше пердах. Денчо издевателстваше над Иван-Исак и го използваше както свари. Но Иван-Исак по своему го обичаше и дори съжаляваше, мислейки го тихичко и наум за “окаян пияница”. Жените налитаха Денчо като мухи на мед, а той ги биеше и тормозеше докато побегнеха или се примиреха с участта си. Лелчето разправяше, че приличал на дядо си Иван, дето бил най-личния левент в селото, само че много шавал по чуждите булки. “Много се мухавиш, Иване - хокали го бабите - Левент за чудо, а се мухави като щръклица!” Та оттам и фамилията излязла - Мухлевентски. Иван-Исак само два пъти беше обяснявал произхода на фамилното си име. Първата му се присмя, а във втората се влюби…
Иван-Исак наля в двете големи порцеланови чаши липов чай, в едната капна коняк и я отнесе на лелята, а другата се зае да изпие на малки глътки, преглъщайки и сутрешната си доза хапчета.
- Пак си спестил от шибания коняк! - викна иззад изрисуваната със змейове и пламъци платнена преграда лелята. Леля Сара беше от богат еврейски аристократичен род и ползваше думата “шибан” като универсален епитет. Чрез него тя изразяваше своето инакомислие и освободеност. Отначало Иван-Исак се стряскаше от тези откровения, но после свикна и дори изпитваше някаква тиха гордост, че не им обръща внимание. Той заживя с лелята след развода, две години след смъртта на сестра й - майка му. Бащата, потомък на Иван левента, се спомина внезапно, когато Иван-Исак беше още в казармата. Както се връщал с колелото от завода за антибиотици, го блъснал камион, оставил го на място.
Иван-Исак надникна за последно зад паравана и оформи с уста думата “Излизам”.
- Знам, знам, отиваш на шибаната си работа! Сложи си ушанката, че ушите ти нали ги знаеш какви са ши…
Той тихо притвори вратата, пъхна ключа и го завъртя два пъти. След това опита дали е заключил. Погледна шпионката на съседката и натисна бутона на асансьора. Лелята живееше на шестия етаж, последния. Мухлевентски винаги гледаше да се измъква незабелязано от входа. Изпитваше вина и срам от комшиите, че живее при лелята. Погледите, подсмихванията и подмятанията им го караха да забързва ход и да се изчервява. Въпреки това неизменно ги поздравяваше ясно и вежливо.
Асансьорът пак не работеше и Иван-Исак пое нелекия път по 116 стъпала с походка на провинил се ученик. Часът беше 7 и 26, което означаваше, че за първи път от 15 години Мухлевентски закъсняваше за работа и то с 6 минути. “Сънят, сънят… - сети се той - Как можах да сънувам нещо толкова важно, а така бързо да го забравя! Пак ли ме подхваща ангината? Наполеонките и бархетната фланела явно не топлят достатъчно, та днес под сакото си облякох полото. Балтонеца е излинял, догодина поне хастара да му сменя… Уф, третия етаж! Дано кака Милка е излязла вече…”
Но вратата с табелка “ЧИЧОВИ” се разтвори рязко и цепелинестата кака Милка изскокна със свинска пъргавина срещу Мухлевентски.
- Добрутро, испекторе! Закъсняваме май, а?
- Добро утро, како Милке! Поуспал съм се днес…
- Тъй, тъй, то човещина е! Леля ти как е, счу ми се да вика “Помощ!”, да не е паднала от възглавницата, горкана?!
- Ами… - изчерви се той.
- Така, така! - присъедини се към тях на втория етаж Мара Карабратанова - Чух като да падна скрина върху нея…
- Закъснявам! Довиждане! - Иван-Исак се затича надолу. Според него панелите не само пропускаха звуковите вълни, но и ги усилваха. Кикотът на двете съседки го застигна заедно с думите на Карабратанова:
- Остави на оная повлекана двустайния, па се навря при дъртата еврейка, белким и нея да наследи, както майка си!
Иван-Исак се спря пред входа, за да стегне връзката на ушанката под брадичката си. Подшмръкна, вдигна протритата яка на балтона и закрачи внимателно по тротоара през кишата от кал, сняг и луга. Денят отхлупваше нерешително небето над градеца, както се отхлупва капака на тенжера, в която гозбата е прокиснала. Селището от градски тип, родното място на Мухлевентски, се бе разрастнало в годините на социалистическия подем като раково образувание, чиито метастазни панелни махали сивееха грозно дори и когато бяха току-що построени. В сърцевината, градчето си бе останало двукатно и дворчесто, със сенчестите корони на черници и орехи, с тесните, затрупани сега от сняг улички, които през пролетта и есента се превръщаха в непроходими кални вади.
Вървеше Иван-Исак Мухлевентски по главната улица “Балканска”, гледаше изникналите като гъби за последната година фирми, бутици и кафенета потънали в предновогодишна украса и някакво непривично, отдавна изоставило го още в детството неспокойствие го погъделичка по носа. Той предвидливо извади носната кърпа, но кихавица не последва. На спирката на градския автобус номер 32 пристъпваха от крак на крак трима работници от завода за антибиотици. Застана далеч от тях, да не помислят, че подслушва разговора им. За да не скучае, реши да погледне в портфейла дали си е на място транспортната му карта. Пръстите му бяха премръзнали, разтвори несръчно преградките и едно бяло квадратно картонче падна върху бомбето на обувката му. Взе го и когато го обърна с лице, да разбере какво е, целият потрепери - беше снимката на Магда, бившата му съпруга, “повлеканата” според Карабратанова. Иван-Исак се огледа, не са ли видели тримата чакащи какво прави. Те точно се смееха на последния виц, а освен това се зададе облепеният със сняг “Икарус”, едноок заради единствената бавно стържеща чистачка.
Училищният инспектор Мухлевентски седна както винаги на най-задната седалка, където много друса и рядко някой се подлъгва да я ползва, така че мястото за него бе райско. Той разгледа отново паспортната фотография, която бе измолил от Магда. Магда беше със студентска баретка, накривена, стори му се, закачливо. Голямата уста, сближените очи, надупченото като с вилица лице, му изглеждаха на срамна порнография, защото ги свързваше с образите и чувствата, които го бяха вълнували през периода на гибелната му любов и едногодишните терзания на напуснат след брачната нощ жених. Накрая й отстъпи фамилния апартамент и избяга при лелята гузен и отвратен от себе си както никога. Тя твърдеше, че е бременна от него, а той я бил изхвърлил, за което брат му дойде да му стисне ръката, но като разбра истината от Иван-Исак, го заплю и му поиска сто лева “заем”. Като се нанесе в квартирата му, Магда обяви , че е абортирала спонтанно от ядовете при развода. Тогава лелчето едва го беше измъкнала от депресията. Периодът, в който изписа и третата тетрадка от дневника си.
Рейсът подмина алеите на крайречния парк, където се бяха разхождали с Магда под цъфналите джанки. Иван-Исак обичаше самотните разходки край реката и преди да се запознае с нея. Те си останаха единственото му развлечение и след това. Другото любимо и тайно занимание на Иван-Исак Мухлевентски беше сънуването. Пристрастен беше към сънищата като наркоман, затова винаги си лягаше в осем и половина. Сънуваше красиви, цветни сънища, в които беше главен герой. Успяваше да ги режисира и дори да си “поръчва“ даден сън. Обичаше сънищата-срещи с покойници, разговаряше с тях. Но в същото време вярата в задгробния живот му беше чужда. Съществуването на БОГ го плашеше, не заради наказанията, очакващи го след Страшния Съд - Иван-Исак бе готов да поеме полагащите му се мъчения в огнената Геена - например заради кражбата на тълковния речник. Той си мислеше, че Вярата е за къде-къде по-възвишени мъченици и че всъщност, неговото скромно битие не бива да зан имава такива Вселенски личности като БОГ и ИСУС ХРИСТОС. В педагогическия пък, му бяха набивали в главата, че църквата и вярата са предразсъдъци, но той си остана на особено мнение и по този въпрос. Сънищата се явяваха за Мухлевентски доказателство за съществуването на друг свят, ала той не смееше да назовава и класифицира на своя отговорност. Обаче, сънят от предната нощ го бе разтърсил из основи, така, че съзнанието му бе изключило паметта…
Днес, като училищен инспектор той трябваше да направи предновогодишна проверка на началното училище в циганската махала. Тъкмо днес Иван-Исак би предпочел някой по-централен район, защото местните условия в Махалата изискваха пълна съсредоточеност на физическа и духовна енергия. А от заранта той беше така разсеян, че направо не бе на себе си.
В сградата на кметството, където се помещаваше и общината, гражданското, съда, ловно-рибарското дружество и клубовете на основните политически партии, се бе намерило и местенце за кабинета на училищния инспектор. Бившият кабинет на комсомолския секретар имаше преддверие за “червен кът”, та то беше преградено с талашитена стена и врата, за да послужи като работно място на Иван-Исак Мухлевентски. Образувалата се стаичка бе с размери на скромна корабна каюта без илюминатор, ала напълно достатъчна за несвикналия с разкоша неин обитател. Шпертплатово бюро, ръбат стол и шкафче с повредена ключалка създаваха илюзия за претъпканост на помещението. Иван-Исак притвори вратата по обичая си, беззвучно, щракна ключа на високата гола крушка и веднага вдървено седна на стола, който изскърца издайнически.
Върху плота на бюрото му се мъдреха неизменните три предмета - шише от малък швепс, пълно с вода, подострен като карфица жълт молив "НВ" и прободена с губерка гигантска черна хлебарка, която разглеждаше с интерес през часовете на принудително бездействие.
Работата на училищния инспектор в градеца беше меко казано символична, дори и в редките случаи на проверки като днешната. Въпреки това Иван-Исак уплътняваше геройски работното си време. Той владееше в съвършенство техническия шрифт и попълваше с него училищни, брачни и други свидетелства, актове за раждане, годишни отчети, обявления и картички за празници, юбилеи и погребения. За тази си общественополезна дейност той не получаваше нито лев, но продължаваше да се труди в отшелническата си килия.
Иван-Исак измъкна от прашното чекмедже папката с отчетите за проверки, прикрепи непопълнен формуляр и провери на парченце от вестник, дали любимата му химикалка “BIC” пише. В този момент черният телефон на бюрото му иззвъня.
Това, разбира се, не беше възможно!
Телефонът сърдито иззвъня втори път…
Той никога не е имал телефон в кабинета си.
Третото позвъняване прозвуча като заповед от висше началство. Иван-Исак протегна безволево ръка и вдигна слушалката.
- Иван-Исак Мухлевентски? - запита равен мъжки глас отсреща.
Нещо беше запречило гърлото на инспектора и колкото и да се напъваше, не можеше да издаде нито звук. Линията изпука и той с удивление, прерастващо в ужас чу лелята:
- Иван-Исак! Къде са шибаните ми цигари? Да ме умориш ли искаш?!
В стайчето нахлу висока като жирафа красавица, със срастнали до под коленете велурени ботуши и наметнала раздърпана гюлдерия на дупки. На нослето й се крепяха огромни кръгли очила, а видът й би стреснал и Звяра от приказката. Тя фучеше, напомняйки настъпена кобра:
- Какво си въобразяват тия малоумни техници? Че шефа на “Комкотексимп-2000” ще се завира в подобен коптор? Сто пъти им обясних къде да го инсталират! Глухари с глухари!!!
Тя грабна слушалката от ръката на вцепенилия се от изумление Иван-Исак и заобяснява любезно, но едва сдържайки се, че шефът й не се назва Мухлевентски, че не я интересува къде е била изведена буксата, и че ако до десет минути не дойдат да си оправят бакиите ще се разправят вече с господин Колев. После тресна телефона и нервно запали дълга “Дънхил”, предлагайки и на Иван-Исак. Той си взе, въпреки че в живота си не бе пушил, само напоследък, волю-неволю, запалваше първата цигара на лелчето.
- Къде са шибаните ми цигари?
… … …
Лелята кашляше зад паравана.
Иван-Исак се събуди, надяваше се този път окончателно. Почеса се стръвно под свивката на коляното и отиде зад преградата. Изтегли цигара от пакета и драсна кибрита. Лелята бе притихнала в очакване на спасителната доза никотин. Той отдръпна завесите - навън валеше гъст, парцалив сняг. Иван-Исак се вторачи в снежинките и по едно време му се стори, че блокът излита бавно като шестстепенна ракета в още тъмното небе. Глезенът го болеше от вчерашната злополука с масата, та леко понакуцваше докато премина през помещението, за да включи котлона и радиото…
- Племеннико! - смрази го гласът на лелчето, докато прекрачваше прага на тоалетната - Ти пушиш?!?
Лелята бе така шокирана от факта, че бе забравила да кашля. Цигарата между устните на Мухлевентски го смути не по-малко от нея. Той я стисна с два пръста и я дръпна рязко като трън, забил се в дланта му. Огледа я недоумяващо и я отнесе на лелята внимателно, все едно държеше скорпион.
- Иван-Исак, - за първи път не повиши глас лелчето - какво става с шибаната ти глава? Добре ли си?
“Сънят, сънят, - сети се Иван-Исак - в него беше обяснението за всичко. Но както и вчера, нямам никакъв спомен…” Той вдигна безпомощно рамене и се зае със сутрешните си занимания.
Мухлевентски слезе от 32-ойката пред кметството. След три минути градският часовник щеше да отброи осем часа. Училищният инспектор отупа ботите си пред входа и поздрави учудения портиер:
- Добро утро, бай Ставри! Как е днес подаграта?
- Добро… - странно го изгледа старецът.
Иван-Исак изкачи 28-те стъпала до втория етаж на съвета и застана като истукан пред новата фосфорицираща табелка на вратата на комсомолския секретар \бивша\, а сега първата към неговия кабинет. На табелката бе изписано “КОМКОТЕКСИМП-2000”. “Този път наистина сънувам. - рече си облекчено и натисна бравата. Вътре, разбира се, беше съвсем променено. Предверието бе оборудвано с офисни мебели “Дромеас” и една, вероятно позната му от друга реклама секретарка, с кръгли, колкото чаени чаши очила, и усмивка на щраус. “Брей, - зачуди се Иван-Исак - рекламните клипове от лелиния портативен “Юность” действат и на подсъзнанието!”
- Господин Мухлевентски, какво ви води пак при нас? - попита престорено госпожичката. “Пак”\?\ , значи и друг път я бе сънувал.
- Ако, все пак, не сънувам, - започна той - Дошъл съм за формуляра…
- Всичко е подписано и прехвърлено на ваше име, господине, няма защо да се безпокоите. Излизате в петнайсет месечен платен отпуск, неползуван. А по-нататъшната ви издръжка поема фирма “Комкотексимп-2000”. До дълбоки старини! - последното очиларката заяви с неподражаема досада.
- Изчезни… - прошепна Иван-Исак Мухлевентски и стисна очи. Знаеше, че в сънищата му бе позволено всичко. Когато ги отвори, цайсираният щраус в пола бе кръстосал крака и димеше срещу него с дълга, кафява цигара.
- Нещо друго. - каза с леко съскане секретарката.
- Вижте, - изчерви се Иван-Исак, разбирайки заблуждението си - Не бих ви досаждал, госпожице, но явно са преместили кабинета ми, без да… Няма значение… Искам да кажа, случват се и такива неща… Та, тука някъде имах едни формуляри за инспекторски проверки, нищо важно, но… Аз съм училищен инспектор, дребна риба, да де, “боклук” му казват младите… Но без тия формуляри, госпожице, моята работа става съвсем недействителна…
Щрауската, със захапана в човката цигара, леко се надвеси над непрогоримия плот и гърдите й се клъбнаха от деколтето като втасало тесто. Иван-Исак се отдръпна плахо към вратата, а темето му пламна с цвят на току-що изригнал кратер.
- Дррруго, господин училищен инспекторрр! - заканително-сластно измърка тя. В нея се разбуждаше интерес към Иван-Исак. Главата й се стрелна напред, при намигването зад очилата единият й клепач, чини му се, изщрака. Мухлевентски изхърка задавено “Ама, чакайте…” и…
… … …
“Сега вече е сън!” - с тази мисъл отвори очи Иван-Исак, слушайки свидните звуци на лелината кашлица и алегрото, преминаващо в скерцо, на Джаберуоки.
- Иван-Исак! Цигара! Умирам! - дереше се лелята зад копринените змейове. Той рипна радостно от походното легло, за да изпълни ритуала с цигарата. Подаде я с префинен жест и изрисува с устни израза: “Заповядай, скъпо ми лелче!”
- Пфу! Шибани маниери! - викна лелята поласкана.
Календарът в нейната част показваше, че е събота - ден за чистене и почивка. А в понеделник се падаше Коледа. Иван-Исак винаги купуваше за Празничната вечеря пиле под един килограм и 50 грама моркови. За тази огромна инвестиция събираше пари три месеца. Готвеше “врабчето”, както се шегуваше лелята, по нейна рецепта - с ориз и колелца от моркови. Освен това, купуваше две клонки от елха и подаръци за тримата. По-точно истинският подарък беше един - цигаре за лелчето. На себе си подаряваше ефектно опакования “BIC”, със сменен пълнител, а Джаберуоки се задоволяваше с остатъци от морковите и някоя елхова игличка.
Подир сутрешните си задължения в събота, Иван-Исак пусна телевизора и позяпа заедно с лелчето “Добро утро”. Тя винаги познаваше силуета, но нямаха телефон, за да се обадят. А и да имаха, пак не биха си го позволили, заради безбожните такси. Леля Сара беше живяла бурно, заобиколена от известни артисти, музиканти и писатели. Тя четеше по всяко време и все значими литературни образци, а напоследък препрочиташе, “зарад шибаните им цени”. Вярваше в Исус и прераждането, и преди да оглушее често викаше духове в тесен приятелски кръг. Постепенно, с влошаването на аудиограмите й, нейните познати се отдръпнаха, някои даже я забравиха напълно, когато склерозата и артрита я приковаха към леглото.
Към единадесет и половина Иван-Исак се приготви за любимата си съботна разходка край реката. Денят беше мразовит и ясен, въпреки ситният снеговалеж. Алеите щяха да са пусти и спокойни, както ги харесваше. Той си обу ботите, намазани от снощи със свинска мас, да не пропускат, закопча догоре балтона и пристегна ушанката. Асансьорът работеше, а това прибави още една лъжичка сладост към очакваното развлечение.
Да върви пеш по безлюдните бели улички на градеца, за Иван-Исак беше равносилно на участие в някой индийски парад с украсени слонове, дресирани тигри-стражи, махараджи в пъстри одежди и лъщящи ятагани, полуголи танцьорки, и стада маймунки, вземащи лакомства от ръцете на празнуващата тълпа. Тишината, нарушавана само от бавните му стъпки, за него избухваше във фонтани от фоерверки и потоци от музика, надипляна от ангелски гласове. Душата му, оставена в покой, просто ликуваше. Можеше да крачи така до края на дните си…
- Ивис! - стресна го гърбавото Данче - Къде си се отвеял? Минава като през турски гробища, нашичкия!
Тя седеше на пейката под надвесените клони на Старата върба. Снегът беше загуглил мястото като ескимоско иглу. Нямаше как да я види.
- А, Данче, здравей! Хубав ден, а!
- Че какво му е хубавото, бе, Ивис? - похвана тя плачливо - Шиповете ме въртят, гърбицата ме боли…
Гърбавото Данче беше съученичка на Иван-Исак в гимназията. Тя му измисли съкращението на двете имена - Ивис и само тя го наричаше така. Лицето й беше мило, дори красиво понякога, но кафявият чембер и житейските страдания го бяха направили остро и заядливо. Падна от третия етаж по време на терен, ала вместо да се отърве от всичко веднъж-завинаги, за което и до ден-днешен съжаляваше, тя се превърна от лебед в грозно пате. От определен ъгъл, когато седеше с брадичка, опряна на длан, гърбицата й не си личеше. Точно в тази поза я завари Иван-Исак в заснежената алея.
- … пенсията не стига, на четирсе и две съм, мъж още не ме е докосвал! - продължаваше речетатива си гърбавата - Скъпо, студено, мръсно… А ти “хубав ден”! Коледа иде, аз пак сама ще кукувам между четирите си орисници… - Данчето така наричаше четирите стени на стаята си - … Баща ми болен, аз - саката! Мамицата му на твоя “хубав ден”, бе Ивис, мамицата му…
- Стига, стига, Данче! - потупа я несръчно той по рамото - Верно, лоши са времената, ама какво, аз да не съм по-добре. Е, верно, не съм…
- Сакат! - отрязя тя.
- … инвалид, ама каква файда? С жена спах - по-добре да не бях, само ядове й струпах…
- По-добре си! Имаш си работа. - заяде го Данчето.
- Вече не. В неползуван платен отпуск съм.
- Пак ще се хванеш някъде. А мен никой ме не ще! - злорадо заключи съученичката му и се надигна - Айде, Ивис, не ме изпращай, знам пътя до моргата. Мамицата му и на времето, и на намерата!
Тя се отдалечи в ситния снегопад. Иван-Исак едва смогна да й подвикне съвсем не на място:
- Весела Коледа…
- Майната ти, Ивис! - бе отговора.
Мухлевентски повдигна рамене и продължи нагоре, покрай реката. “Откъде ли ми дойде на акъла тоя “неползван платен отпуск”? Не го казах заради Данчето, тя е като независим депутат в парламента - все другите с повече привилегии, все тя най-ощетена. То си е права жената, на човек като му се струпа…” Този “отпуск” просто му се изплъзна от устата, също като дълго мислена неприлична дума. Лъжите затрудняваха Иван-Исак, даже благородните. Запъваше се, в очите му блясваше гузно пламъче и веднага го разкриваха. И ето че в този ранен декемврийски предиобед той излъга. Излъга без належаща причина. Без да се изчерви дори… Т.е. себе си как да е, можеш и да залъгваш, но другите - никога.
Вече дочуваше лумкането на изпадналия в транс ресторантски джазбенд. Наближаваше края на парка. Иван-Исак пресече “Балканска” и тръгна право към музиката. Влезе във фоайето, прекоси го по сомнанбулски и нахълта в заведението. Отвътре го посрещна тежък тютюнев дим, миризма на прегорял зехтин и армеева чорба. Иван-Исак не беше идвал тук от сватбата си. Твърде пресилено би било да наречеш скромната вечеря за четирима “сватбена трапеза”, но училищният инспектор щеше да бъде доволен и от нея, ако брат му, официално поканен, не се натряска. Денчо го нарече с най-обидните думи, някои от които Иван-Исак изобщо не разбра. Брат му събори масата, счупи стола на Магда и замалко да удари лелята по главата. Когато го повлякоха към изтрезвителното, Денчо безсилно зарида и клюмайки върху ръцете на полицаите изфъфли:
- Ти… или си най-големото ниш-тоество… или си… не-нео-неосънат гении…
Гений Мухлевентски не беше, можеше да се закълне в това. За нищожество не му се искаше да признае. Но си рече, че може би полудява, щом влиза в ресторанта, където пиеше брат му и то в събота. И въпреки явното несъответствие между мисъл и действие Иван-Исак седна на масата досам вратата и зачака сервитьорката. Синът й, Реджеп, учеше в училището на Махалата, където Иван-Исак прави проверка преди два дни. “ПРАВИХ ЛИ? - запита се тревожно той - или ЩЯХ да правя?” Този, почти хамлетовски въпрос, се замята из олисялата му глава без да намери отговор чак до приближаването на дългокосата циганка в розова униформена туника.
- Кво ше жилаи, сподин спеткура? - попита вежливо тя.
Въпросът й матира Мухлевентски. Как ще поръчва? С какви пари? Тука сигурно е скъпотия!
- Една лимонада. - чу се да казва.
Келнерката се отдалечи, фръцкайки задник професионално. В това време клиентът й паникьосано измъкна портмонето си, да провери, беше ли взел пари преди да излезе. Това, което видя между преградките, го ликвидира окончателно. Майката на Реджеп тресна шишето на масата и каза:
- Пет лева.
- И една бутилка мастика! - отсече обречено Иван-Исак.
В портмонето си бе видял двайсетина банкноти по 500 лева. “Няма две мнения - хубав сън, но кога, да ме вземат мътните, ще се събудя…”
… … …
ТОЙ, училищният инспектор Иван-Исак Мухлевентски, летеше. Чернотата около него беше плътна и неосезаема едновременно. Звездите в този свръхестествен мрак го обграждаха и плавно се движеха срещу него. Той пресметна, че скоростта му трябва да е най-малко няколко парсека. Целта на полета му вече се открояваше като обозначена с гирлянда от лампички фигура. Приличаше на морско конче с много дълга опашка. Непознато съзвездие. Иван-Исак прецени, че ускорението, с което се движеше, ще го размаже като муха на предно стъкло на камион, ако реши да каца и се огледа да включи спирачната система. Спирачна система нямаше, нито пулт за управление. Липсваше каюта, както и полагащия се около нея летателен апарат. Ужас смрази сърцето на Иван-Исак, с последна надежда той сведе очи, за да се увери, че поне скафандърът му е в изправност. Див, нечовешки страх скова цялото му същество, казано с езика на символите, защото не само скафаондърът, но и тялото на Мухлевентски отсъстваше… То й беше просто прашинка енергия, летяща бясно към разтворената паст на съзвездието. Тогава чу глас, спокоен и ведър, без грам състрадание, без молекула утеха в него: “Погасна дневното светило и звездите се скитаха без цел и без лъчи във вечното пространство; земята ледена и сляпа се носеше във въздуха безлунен. Светът бе пуст.”
… … …
Тъмнина.
Честите талази кръв, изтласквани към всички краища на вкочаненото му тяло, бучаха в ушите като океански прибой. Студената пот попиваше в усуканият на връв чаршаф, а ембрионалното състояние, в което бе застинал, сгърчен от кошмара, внушаваше усещането за безпомощност по-убедително от всякакви писъци и молби.
Иван-Исак раздвижи пръсти и докосна плувналите си в сълзи очи. Допирът с влажните клепачи му донесе такова облекчение, че едва не изкрещя: “Жив съм! Имам тяло! Има ме!” Свлече се на пода и допълзя до кревата на лелята. Там свря глава в костеливия й скут, плачейки беззвучно. Лелята постави спокойно длани върху темето му.
- Кой шибан глупак те обиди, момчето ми? - извиси се гласът й в среднощната глухота на панелите - Бог всичко вижда…
- Не искам да умра! - захленчи Иван-Исак в юргана - Страх ме е…
- Не бой се, момчето ми! - продължи лелята, все едно че го беше чула - Не е толкова страшна шибаната Смърт! Не бой се…
Съседите отдолу затропаха, негодувайки: “Ей, млъкнете бе, не всички са глухи в този блок!” Иван-Исак се привдигна, още хлипащ и се потътри към своята част. Запали ниската си нощна лампа, измъкна изпод походното си легло малък картонен куфар на чийто капак бе написано с химически молив “редник И-И Мухлевентски - 1970”, отвори го. Вътре имаше четири тетрадки среден формат с твърди корици, кратък тълковен речник - крадения, студентска барета, папка с личните му документи, книга-награда за завършен с отличен V клас, кутия от вакса пълна със значки, три броя от вестник “Народна армия”, където Мухлевентски под давлението на ротния си, беше изпратил и за негово учудване и ужас, бяха публикували три негови есета. Иван-Исак не обичаше да го сочат с пръст, пък било и за добро. Но ги беше запазил, все пак. Трите тетрадки бяха надписани четливо. Първата - “Дневник на Иван-Исак Мухлевентски от III-а клас”, втората - “Д-к И-И. М. 70-72”, третата - “И- И. М. 78-79”. Последната тетрадка беше с празен етикет. Той я отупа от праха и я погали като любимо животинче.
Лелята пак се разкашля, ала не се развика по обичая си, даже се опита да приглуши напъните. Иван-Исак светна общата лампа, застана пред кревата и запита, бършейки смутено очи:
- Искаш ли цигара, лелче?
- Да - съгласи се, па викна с всички сили към пода - Но не заради шибаните ни съседи!
Лелята усещаше вибрациите от възмутеното чукане. Тя се усмихна на племенника си и му посочи крайчеца на ложето си:
- Седни, момче, кажи на шибаната, дърта, еврейска вещица, леля ти Сара, какви шибани мисли се мотаят в бедния ти мозък?
- Нищо, лелче. - опита се да избегне отговора Иван-Исак - Лош сън, това е…
- Как така, “лош сън”, Иван-Исак? Та нали ти ми разправяше, докато чуваха шибаните ми уши, колко обичаш да сънуваш и как ги избираш и направляваш!
- Не се опитвай да шикалкавиш, племенико, това не е истина!
- Не знам… - обърка се той, сграбчвайки главата си в шепи - Нищо не разбирам…
- Чакай, чакай! - сети се лелята и хитро му смигна - Я донеси онзи шибан коняк, дето все го къташ! И две чашки.
- Ама, лелче, не бива.
- Бива, бива! Трябва да разплетем тая шибана работа!
- Хайде утре, лелче, един часа през нощта е.
- Значи е “утре”! Марш!
Иван-Исак усещаше, че в тая късна нощ или ранна предутрин нещо ще промени досегашния му живот. Нещото кабардисваше около него, напираше в прозорците, издуваше стените, пода и тавана, всеки момент щеше да нахлуе от вси посоки и да го отнесе. Къде? Защо? Защо т о й???
След като не успя да обясни нищо свързано на леля си, освен, че от известно време не различава сън и действителност, той й описа последното си преживяване в открития космос. Лелята попита развълнувано, палейки четвърта цигара от фаса в пепелника:
- Помниш ли, какво точно каза гласът? Напрегни шибаната си памет! Много е важно!
- Не смея, лелче, тръпки ме побиват от тоя глас…
- Пийни още една чашка, момче! Можеш! - очите на лелята блестяха с някакъв непознат досега див пламък, с нетърпение на вакханка. Това уплаши Иван-Исак:
- Ама лелче…
- Пий! - кресна ядно лелята - И ми донеси таблицата, свещ и пет стотинки! И угаси всичко! Колко е часът?
- Два без десет. - израпортува той и се втурна да изпълни заръките. Един нелеп въпрос се появи в главата му докато търсеше свещта. “Днес ли е Коледа или утре?” Не можа да си отговори, изключи общата крушка, след което притихна до масивния дървен креват на леля си.
- Е, спомни ли си? - безпощадно поде тя.
- Да. - Иван-Исак бе съкрушен.
- Казвай!
- Ами… Нещо такова… “Погасна дневното светило и звездите… се скитаха без цел и без лъчи… във вечното пространство; земята ледена и сляпа се носеше във въздуха безлунен… Светът… светът…” лелче, не мога!
- “Светът бе пуст.” - довърши лелята - Племенико, откога четеш Байрон?
- Никога не съм го чел! - закле се в тъмното Иван-Исак.
- Добре тогава. Запали свещта и се приближи. Сега си дай ръката… Не бой се де! Ама че шибан страх! Дръж стотинката от тоя край само с показалец, аз ще съм от другия. Ако започне да се движи по таблицата, не я спирай. Ако духът дойде, може и да не е сам, но не се страхувай, каквото и да се случи. Знам им шибания табиет. Тръгва се от кръста.
Додето лелята с неразбираем шепот призоваваше духовете, за да не трепери толкова, Иван-Исак заразглежда таблицата. Тя представляваше голям бял лист, окапан тук-таме с восък, в средата на който бе нарисуван кръст. Отляво на кръста пишеше ДА, отдясно - НЕ. По трите края на листа, на равни интервали, бяха изписани буквите от А до Я, а на четвъртия край - арабските числа от 0 до 9. Лелята бе извадила от нощното си шкафче молив и тефтерче и се готвеше със свободната си ръка да записва посочените от монетата букви и цифри. Тя беше професионалистка.
- Духове, - изрече по-високо лелята - Ако сте тук, покажете!
Ледена стоножка изтрополи по гръбнака на Мухлевентски. Той почувства, че нещото, което набъбваше около бетонната кутийка на боксониерата, се размърда и с лекота премести петте стотинки върху символа ДА. Лелята погледна тържествуващо Иван-Исак, но той не забелязваше нищо в момента. За пръв път влизаше в допир с тайнството “викане на духове”, ала досегашния ужас го беше изтощил до последно, оставил се бе в ръцете на Съдбата.
- Духове, - продължи посредничката - Какво означава съня на моя племеник?
Монетата зашари по листа, увличайки ръцете им. Но зоркото око на лелята видя къде се спира, а свободната й ръка записа краткото запитване отвъд: “КОЙ Е ТОЙ?”
- И-ван-И-сак Мух-ле-вент-ски. - произнесе отчетливо лелята.
Из стаята се чуха писъци, проблеснаха мълнии, електричество прониза двамата. После всичко утихна.
- Шибана работа! - изруга лелята - Какво става? Духове, ако сте още тук, покажете?
Стотинката някак плашливо се спря на ДА.
С кого ще говоря?
Пет бързи плъзгания - “ПЕНЧО”.
- Божичко, кога ще престанат с тия шегички! Защо не отговорихте на въпроса ми?
След поредното проследяване на монетата, в тефтерчето на лелята пишеше: “КОЙ ОТ ДВАТА ВЪПРОСА?”
- Какво означава съня на…
Парата се стрелна изписвайки “СПРИ”. В стаята пак присветна. Преди лелята да проговори с явно раздразнение, Иван-Исак за първи път се раздвижи, слагайки показалеца на свободната си ръка върху устните й. Тя разбра и двамата мълчаливо зачакаха. Петте стотинки трепнаха и после плавно заотскачаха от една към друга буква. Когато най-сетне спряха на изходното си място, кръста, леля и племеник се надвесиха и прочетоха почти в дует: “ЧЕСТИТ Е ТОЗ ИЗБРАНИК ЧИЙТО ДУХ КАТО КОВЧЕГЪТ НОЕВ ПРЕНЕСЕ ОТ ПРЕЖНИЙ СВЯТ В ПОСЛЕШНИЙ ОНОВА, КОЕТО Е В ПРОМЕНИ НЕПРОМЕННО.” Посредничката изненадано възкликна:
- Но това е Славейков, племенико!
Монетата продиктува -“ПЕНЧО”. Въодушевената леля тъкмо се канеше да зададе почитателско-читателските си въпроси, но Мухлевентски се намеси решително. В разрез с темперамента и безбройните си задръжки той попита учудващо спокойно:
- Защо ви плаши името ми?
Гласът на Иван-Исак сякаш ужили нещото, което все още натискаше като превишена гравитация, отвсякъде. То се сви и в следващия момент се завъртя с такава мощ, все едно че в стаята се бе вмъкнал хоботът на торнадо. Иван-Исак инстинктивно примижа, но забеляза непомръдващият пламък на свещта и облекчено проследи новия зиг-заг на стотинката. “АЗ УМИРАМ И СВЕТЛО СЕ РАЖДАМ РАЗНОЛИКА НЕСТРОЙНА ДУША” - бе записала лелята. Мухлевентски беше принуден отново да заговори:
- Ако това е вашият отговор, о, духове от Вечността, то простете моето невежество, защото не го разбирам. Не знам как да тълкувам тези сънища и цитати. Ако сте дошли да помогнете - помогнете, ако не - вървете си!
Лелята го гледаше с нескрито възхищение. Такова преображение само за един час! В този категоричен тон тя не можеше да познае училищния инспектор Иван-Исак Мухлевентски. Това беше друг човек, антипод на предишния. Старата дама не смееше да шукне, да не развали нещо. Отвъд отговориха с въпрос: “ГОНИШ ЛИ НИ?”, и преди да им отвърне петте стотинки, се замятаха пак по таблицата. Докато четеше последния текст, Иван-Исак забеляза, че олеква, тежестта, която го притискаше, отслабна, страхът и неувереността се върнаха, сграбчвайки го за гърлото. Иван-Исак простена страдалчески, буквите заскачаха и се размазаха пред очите му, той залитна.
- Иван-Исак!? - тревожно викна лелята - Какво ти е? Зле ли си?
- Не, не, лелче… - смотолеви племеникът - Прилоша ми малко, нищо ми няма.
- Шибаните им номера! - вбеси се тя - Само тъпи, шибани шегички! Нищо не разбирам! Виж какво съм записала! Някакви шибани глупости!
В тефтерчето на леля Сара буквално пишеше: “ КФС ИИМЩТ ПЛЮЙ ПРЕЗ РАМО ТРИ ПЪТИ КРИКЕТИКЕТ ПЕЯТ ПЪРВИТЕ ПЕТЛИ ТИКЕКРИКЕ ЖТНИКЩЕУ МАХНЕТЕ СЕ НЕ ГИ СЛУШАЙТЕ ГОСПОЖЩКТ ПЕНЧО НЕ ПРЕЧИ КИТЕРИТЕ ТОЙ ЩЕ БЪДЕ ТПАЩМЗ ПОСВЕТЕН В ТАЙНАТА И ВЪРНАТ КРИКЕТИКЕ ПЕНЧО НЕ ЛЪЖИ КАЖЩЕУИ АЛЕЛУЯ 199442612000 ЦЪК” Опитната медиумка едва бе успяла да отдели разбираемите думи от боклука. Но връзката между тях и предишните литературни цитати бе невъзможна.
- Тая шибана сган ни се подиграва! - крясъкът на лелята се удави в хриптяща, болезнена кашлица. Подадената от племеника цигара трепереше в пръстите му, а темето му пак лъщеше в пламтящи тонове. Душата му се гърчеше в противоречия и енигми, затрупали го като лавина. Въздухът едва достигаше дробовете. Той се изправи до прозореца, дръпна завесите и разтвори голямото крило, от което върху мокета се сипна пърхав сняг. Навън пак валеше. В далечния сребреещ мрак над града се извиси насеченозвънлив петльов вик. “А коя дата сме?” - помисли си Иван-Исак.
ДЕН ПЪРВИ
Някъде зад гърба си Иван-Исак чу уплашения вик на леля Сара…