Яница Радева

литературна критика, поезия

Литературен клуб - 20 години! | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

 

       Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

Национален Фонд ``Култура`` / National Culture Fund

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Кой сънува нашия живот и пише думите през 2084-та

 

Яница Радева

 

 

 

         Един ден, когато историята свърши, светът ще се е придвижил до либералното общество (по Фукуяма). Дали това е възможно, е тема за дебати на различни направления във философията. В романа на Владимир Левчев –„2084” – Краят на историята вече се е случил, вече е история: след войните хората изглежда са постигнали съгласие със себе си, не ги тревожат значими цели, за които да се борят, отвърлили са вярата в собствената си ценност в полза на уютното самосъхранение. Човечеството продължава да живее или... да вегетира...
         Чрез романовата съдба на двама братя – Слав и Миро, представени като различни, но и еднакви по усещането на самотата в избрания от всеки свят, авторът въвежда две действителности – успоредни и недосегаеми – Градът и Световното село. Първото по предписания се очаква да бъде намерения Нов Рай, а второто бива разпознато като Земния Ад. Градът – нарeчeн Утопия – се оказва не само несъществуващо място – всичко там е плод на виртуалната реалност: „Както екстериорът, така и интериорът на тези къщи беше фалшив, виртуален, прожектиран. Хората буквално живееха в своите сънища.” Градът не успява да изпълни ролята си на „еутопия” – „блажено място”. Там няма наркотици, привидно няма и убийства, но няма и чувства и емоции, а по-високото говорене причинява главоболие. Блаженството на мястото е Плакат, една многократно изговаряна реклама на продукт с лошо качество. Появил се като просто питане още в първите страници на романа, въпросът – „Знаем ли дали някой не сънува нашия живот?” става централен за героя Слав след пристигането му в Града. Той го завладява тотално и става водещ при общуването с другите, върху неговата споделеност се гради и любовта му към Марая: „Понякога си Мисля, че целия ми живот е сън, Марая... Но не знам кой ме сънува... Кой ни сънува и двамата, а?”
         Безспорно текстът на Владимир Левчев желае да се припознае с „1984”, не само чрез заглавието. В „2084” не само различността на главния персонаж е търсена близост с романа на Оруел, но и вътретекстовите препратки, като тази: „грамотността през 2084-та беше нещо като четенето на древни мъртви езици през 1984-та”, асоциативно напомняща Новговор, на който не може нито една книга, написана преди 1960 година, да бъде преведена изцяло. Сходство с „1984” може да бъде открито и чрез епизодичното явяване на героя-посредник между „Града” и „Селото” – Томас Елиът. Сектата, към която се присъединява Слав, подобно на Братството от „1984” е наблюдавана, контролирана, не изпадаща от полезрението на Властта.
         Освен близостта с Оруел, чрез мотива за съня, авторът многократно се самоцитира, поставя ключовия за третата си книга въпрос, дал наименованието й. Явяването за змията на Кундалини в романа, като израз на духовната енергия и стремеж към нематериалното, е (не)осъзнато очаквано явяване за читателя, имащ памет за стихотворението „Кой сънува моя живот”. Фосфорицираща змия над аптеката, видяна от лирическия герой на стихотворението и символ на времето е приела през 2084, когато светът според Нютон е свършил през 2060-та, образа на духовната змия, на символа на търсеното равновесие. И не само това – сякаш лирическият герой на Левчев е напуснал лирическата си вселена и е преминал в епическия свят на романа „2084”, защото „2084”, освен като роман антиутопия, може да бъде четен и като епически роман, т.е. като “разказ за герой, който тръгва сам по широкия път, среща разни обстоятелства, взаимодейства с тях и се променя. Той е "герой" не заради силата си, а заради способността (или смелостта) си да направи избор, да поеме отговорност за него и да действа съответно. Модус на героя му е движението, независимо даже в каква форма, външна или вътрешна.” (Трендафилов). Героят от “2084” съвпада със зададената от Трендафилов форма на модерния епически роман, Слав от “2084” е едновременно търсещ – и в пространствен аспект – напуска Монтантаун, и в духовен – Истината и Бог. Във всяка една от трите му части героят извършва три пътувания – в „Братя” – отива в манастира (сред книгите придобива цел – да промени живота си), в „Градът” – отива в Новия Ерусалим (придобива опит – любовта и самотата), в „Слав и Марая” – завършва „земния път” на Слав (избира да „изгори в огъня на любовта”). В този смисъл „2084” е близък с друг роман – проектирал своя сюжет в митологичното – "Сабазий" (2007), определен от Вл. Трендафилов като „първият ни истински епически роман”. Сюжетът на „2084”, явяващ персонажи и съдби от „световното село”, подобява съвременността на настоящото ни общество, дава друг ъгъл, но със сходни по „цвят” багри на свят на насилие, където главният герой, син на влиятелна обществена личност, също като Орфей от „Сабазий”, всеки ден вижда „хора да ядат от кофите за боклук...”, а никого не учудващ факт е, че „децата често се убиваха по между си или убиваха учителите си.” Докато текстът на Кристин Димитрова облича в материя митологията, за текста на Вл. Левчев историята бива разсъблечена, заявена е нейна Смърт, за да бъде облечена с нейната „дреха” фантазията.
         Освен централния за Слав въпрос за живота като сън, друг не по-малко важен въпрос, който текстът говори, е проблемът за думите като храм. В по-широка гледна точка той е свързан с този за творчеството – тук текстът е лаконичен: „Думата writer („писател”) през 2084-та можеше да означава само една нещо: робот, който пише софтуерни програми.” В същото време текстовите файлове на Слав Карловски, които той пише “в транс” се уповават не само на търсенето на Бога, но и на творчеството. Мотивът за бъдеще, лишено от изкуство и литература е сред важните за българската фантастика – не можем да го отминем незабелязано от текстове като „Сините пеперуди” на П. Вежинов и от новелата „4004” на Ал. Геров, визираща изключително далечно бъдеще, когато „не се раждат никакви хора на изкуството.” Героят на Левчев е поставен по своята нагласа да чувства между възстановения от смъртта метален персонаж на Геров и сетивния човек на Вежинов. По способността на възприема света Слав се дистанцира от Уинстън на Оруел. Философските търсения за смисъла на живота изместват на заден план неговото чувстване, героят избира да е мислещо, а не чувстващо същество. И именно тук се явява една от разликите с романа “1984” – героят на Оруел изживява страстта във всичките й измерения и значения. Сравнен с него – Слав като че ли твърде лесно се отказва от сексуалното чувство (явило се като споделена неконсумирана любов в последната част на романа) и недраматично успява да превърне сексуалността в духовност, докато лишените от емоционалност хора (“безсмъртните”) от Града се предпочели кастрацията пред опасността да не устоят на възможното не въздържание. Впрочем текстът на Левчев умело лишава от сексуално удоволствие и престъпния свят от Световното село като му доставя за консумация виртуални красавици.
         И все пак кой освен нашата душа сънува живота ни през 2084-та, или 2008-ма, или която и да е друга година? И само душата, избрала пътя на любовта може да се събуди, казва финалът на романа, докато роботите пишат софтуерни програми и никой в Града на безсмъртните не вярва и не разбира защо някой е решил да се самоубие в прекрасното място Утопия.

 

 

 

 

 

---

 

   Владимир Левчев. 2084. Изд. „Жанет-45”. Пловдив, 2008

 

 

 

 

 

Библиография

 

Вежинов, Павел. Сините пеперуди. Изд. „Българдси писател”, 1970.
Геров, Александър. Фантастични новели. Изд. „Народна младеж”, 1980.
Левчев, Владимир. Кой сънува моя живот. Изд. „Народна младеж”, 1983.
Oруел, Джордж. “1984”. Изд. „Профиздат”, 1989.
Трендафилов, Владимир. „Кризата, която обнадеждава: Романът”: Електронно списание LiterNet, 19.04.2008, № 4 (101)
Фукуяма, Франсис. Краят на историята и последният човек, ИК "Обсидиан", 2006

Електронна публикация на 14. октомври 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]