Къщата предчувства скорошно напускане,
тръбите пеят тежки арии,
на прозорците не им достига въздух,
от чешмите капят сълзи,
вратите ги боли да се открехват,
каналите са пълни с мисли,
стените стенат тихо,
крушките не могат нощем да заспят,
наистина това е краят.

Нещо бавно, тежко и множествено обитава това пространство.

Никога и никак не са случайни всички тези сънища и стихове,
които са се случили, не са случайни всичките
забравяния и онези изключвания за секунди,
всички скелети на скрито, всички травми,
наблъскани в чекмеджета, гардероби,
скринове, долапи, шкафове, килери, не са случайни,
изпълзяват, пропълзяват, припълзяват и ще пълзят.