Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

         „Градове сме, а после пустини“ е изначално раздвоена книга.
         Тази книга посява „семена“, полива ги, те покълват, поникват и съзряват, после вехнат – и всичко непрестанно се повтаря сякаш само за миг градовете, схемите, подреденостите, обясненията за света и живота се сриват и ни превръщат отново в пустини, в лутане, в изкушения, в мрак и слепота.
         Тя се ражда след продължително носене на поезията – за три години бяха написани повече от 100 стихотворения, които сякаш сами се изграждаха, излизаха построени и подредени, след това отново сами се срутваха и се превръщаха в пустини, постепенно се оформяха заглавието, сюжетите, темите, стила и езика, за да останат накрая тези 14 стихотворения, всяко от които дълго се е борило, за да влезе между кориците на „Градове сме, а после пустини“. Тази книга изглежда малка и тънка, но всъщност е огромна и всеки следващ прочит идва да го потвърди, защото непрестанно се разкриват нови пластове и хоризонти.
         От една страна тя се опитва да постави собствения си текст в затвор, изолиран от всичко друго написано – да създаде напълно нов поетичен свят, в който „има две състояния – да бъдеш свободен и да не бъдеш роб“ (както гласи най-краткото стихотворение в книгата). От друга – тя посочва своите вдъхновители, своите учители, близките по дух на нея – Октавио Пас и Лорка, Париж и Барселона, испанските поети и френският живот. Това писане се вдъхновява от морето, от света на юг, от слънцето и „испанските непреводими езици“, от малките детайли, които носят в себе си уловените мигове-вечности.
         Раздвоени са и текстовете в нея – те са или много кратки миниатюри, или много дълги поеми. И вътре в себе си всяко стихотворение отново съдържа тази парадоксалност, която разполовява вселената на книгата.
         Миниатюрите интерпретират тази двойственост – („ти нямаш очи, само очите те имат“ / „щях да умра и да се преродя в дърво... ще заспя под дървото“ / „кое море е истинско – онова вътре в рапана или това в което рапанът някога е бил“), с много малко думи, сгъстено и синтезирано, отварят огромни обеми и пространства, сриват градове и ги превръщат в пустини, където изкушенията на многозначността растат.
         Дългите поеми генерират сюжети в себе си – отвлечени истории за срещи и раздели между Дона и Матео, между Мариан и Фернандо, между скитниците на Париж и испанските непреводими езици на Барселона, между Октавио Пас, който е „разпилени птици пред буря“, и Лорка, който е розата, която не търси роза, „тя търси нещо друго“. Истории за сблъска между „аритмията“, между разколебаването, където „свещта вещае мрак след себе си и всяка святост за душата“ и „21 век“, който бавно и вечно ще се превърне... в тази книга.
         „бог е казал всичко но нищо което е казано не го е казал бог:“ – така започва Мина, проблематизирайки говоренето и мълчанието, „тишината между две сътворения“ („мълчи докато клепачите ни натежат и смъкнат от лицата ни смъртта“ / „ако те има един хаос вече мълчи“) – думите, които вече не могат да носят никаква информация, не могат да разкриват никакъв смисъл и само новото им подреждане, неочакваните им комбинации могат да ни подскажат нещо от това, което другият се опитва да изкрещи без глас. Но ни се напомня, че „никой няма да провиди в сърцето ти отвъд мрака на личността, нито ще се удави в очите ти“ и „няма земя която да ни приближи достатъчно“, защото „никой няма друг дом освен самотата си“. Но самотата не е затвор.
         Затворниците ги обличат като зебри. Тези текстове отказват да са затворници на времето си, да са роби на крайностите, на града или на пустинята, на черното или на бялото, а търсят пътища за влизане в непрестанното настояще, което ще ги направи вечни и безсмъртни, което ще ги превърне от текст в природа, от поет в бог.
         Книгата намира изхода между града и пустинята, между извисяването и срива в онзи уловен миг-вечност, в „градината“, където „настоящето е напрестанно“, където всичко се случва „бавно и вечно“ като „преброяване на птиците“, защото Мина знае, че „всеки отлив е обратен прилив” и тези моменти са „единственият бряг“. Тази книга го е достигнала.

---

   Мина Стоянова. Градове сме, а после пустини. Изд. „АРС-Благоевград”. Благоевград, 2010