Вече седем години тя не яде и не пие. Избледняла е като сянка, а тялото й няма сянка – изтъняло като ръба на хартия в книга, изтъркана от прелиствания. Жаждата и съкрушението са напукали кожата й като отдавна неизползвана стомна. Вятърът вече е отвял лицето й и времето, наобратно, вместо да го сбръчка го е изгладило от всяко упорство на паметта й. Така говори майка й, когато ме въвежда в къщата. Самата Сляпа вече седем години не излиза от една затворена празна стая на тавана. Четири голи стени, а тя спи гола на пода, казва майка й, само с две монети върху очите, като мъртвец. Какво точно се е случило преди седем години, не могат да кажат. Онази вечер тя се прибрала – с разкъсани дрехи, с разрошени коси и с поглед, изцъклен и изпразнен, с който погледнала към родителите си така, че по телата им преминали студени тръпки и се почувствали като невидими. Нищо не казала, после влязла в стаята си и ключът превъртял множество пъти. А когато паднала нощта тя излязла гола, с остригана до кожа глава, забулила огледалата с черен плат, забила всичките игли за шиене в хляба за вечеря, запалила куклите, с които си играела като дете и разкъсала на парчета роклите, които майка й е шила. После отново изчезнала зад таванската врата и повече не чули гласа й. Викали лекари, лечители, знахари, билкари, астролози, психолози и магьосници, но никого не допуснала до себе си. Трябва някакъв страхотен ужас да е преживяла, който да я е тласнал в бездната на безразличието, казвал свещеникът от съседното село. Бабичките слухтели и разнасяли, че сигурно змей я е залюбил или докато е спяла на полето змия се е свила за сън в пазвата й или се е вмъкнала в тялото й през отворената й уста. А може би вампир е писал със зъби по кожата й. Психолозите твърдяли, че страда от някакъв комплекс на мумията, някакъв сковаващ страх от смъртта, някаква обърната клаустрофобия: болезнена извратеност да бъде вътре. Майка й разказва – в селото тогава нямало църква. Майстори зидари пристигнали незнайно откъде и сигурно те, трябва те да са вградили сянката й в постройката онази вечер, когато е замълчала завинаги. Църквата така и си останала недостроена. А аз си мисля, че може би душата й я е напуснала и се е запиляла по световете или пък някакви други безплътни души са се вселили в нея и сега измъчват тялото й на младо момиче. Понякога се будят, казва майка й, от ужасяващи викове от стаята, долепят ухо до вратата и я чуват да говори някакви чужди, непознати, мъртви езици с глас, който няма нищо общо с нейния. Или може би те са забравили вече как звучи гласът й. Всяка вечер й оставят вечерята на прага. Вратата се отключва и открехва, подава се само една тънка, кокалеста ръка и взима единствено приборите за хранене. Вече стигат почти до тавана, казва майка й. Понякога я гледат през ключалката как изучава обърнатото отражение във лъжиците, как гали кожата си с вилиците, как целува ножовете и се усмихва болнаво. Продължава да ги трупа всяка вечер, сякаш за да се скрие от себе си сред множащите се отражения, да се удави в отказаното хранене, сякаш готви някакъв извратен ритуал, в който сама ще изяде изтънялото си тяло. Иначе 8 предмета има в стаята й: дреха, която никога не облича, бръснач, с който поддържа главата си гладка като купола на църква, игла, с която понякога боде различни точки от тялото си, за да се наказва или за да се лекува – те не знаят, сито, което отдавна се е загубило между приборите за хранене, пояс, който понякога увива около голото си тяло, броеница, която често прехвърля през пръстите си, когато от устата й излизат чужди гласове, четка за зъби, която ползва без вода, паничка, която винаги остава празна от храна. Как е името й, питам? Тя вече няма име. Елате оттук. Ще ви заведа при нея. Трябва да вляза вътре, вътре, вътре…

          Първи начало и финал или времето, което лети: Който има очи, нека види. Но ти нямаш очи за невидимото и като гледаш – вътре няма никой. Само остатъците от вечерята, изпълнена с липси. А с тези игли, с които искаш да я излекуваш, вече можеш да накажеш себе си. Не съжалявай.

          Втори начало и финал или времето, което вкаменява: Тя мълчи вградена в подножието на вечерята и кожата й е пепелявосива. Той се приближава в опита си да долови дишането й, да усети ритъма в изтласкването на кръвта по вените. Но не. Той изважда иглите и се опитва да я убоде, а те се чупят и падат по земята – защото тя е вкаменена – и студена като камък. Коремът й подут и вътре неродено расне нещо, което не е живо. И когато той застава срещу нея – очите й – пълни с живот – го вкаменяват.

          Трети начало и финал или времето, което се топи: Ние заставаме един срещу друг и завинаги загубваме телата си, които започват да танцуват. И с всяка стъпка предметите в стаята изчезват – туп, туп, туп – с всяка извивка на телата къщата се накланя, прозорците й се отчупват, вратите изхвърчат от пантите, стените се рушат на прах, после с всяко повдигане на ръка, с всяко обръщане на глава – планините, равнините, земята, небето – всичко изчезва – докато не останат единствено иглите, които изписват в нищото последния въпрос: Кой съм аз? Кой съм? Майсторът? Майсторът или Глупакът?