„Век мой, звяр мой” – Осип Манделщам

Светът диша на пресекулки,
задъхва се, изнемогва
по стръмнините на сърцето ми.
Аз съм щастливият обитател
на колибата стара на разума,
издигната много отдавна
в самото подножие на чувството,
че светът е тайна,
която се разгадава с обич.

Израснах в друго измерение:
сутрин от комините
пушекът потегляше
към небесните селения
и се съюзяваше
със облаците,
тръгнали наслуки от лулата божия;
кучетата придружаваха
старците до кръчмата
и опитваха на вкус прохладата;
камбанарията на времето
побеляваше от гълъби
и помиташе клисарят
святото простраство под краката им;
по реката
сянката на планината плуваше
и върбите се надвесваха
над върховете й;
ябълките пълнеха пазвите на лятото
и мъжете ходеха замаяни
във маранята
на следобедните си желания.

Бях направена от лешници,
от вятър
и от диви карамфили.
Разумът ми само бе загатнат
като мъх над устните на юноша,
а душата ми – заоблена, безрасова и чиста –
беше първият зародиш на материята.

Преминах през всичко:
бях влюбена в одриското царство
и последвах Атила,
държах свещта на Константин Кирил
и ослепявах 14 000 пъти
по времето на Василий;
положих основния камък
на черквата „Св. 40 мъченици“
и бях сред осъдените
на събора срещу богомилите;
чух последните думи
на Патриарх Евтимий
и се клех
под Самарското знаме...
Запомних пет войни,
но видяното запазих в тайна,
защото светът предстоеше
и все някой трябваше да му се радва.

Като всички и аз
спазвам часовниковия ритъм,
и заедно с всички
проклинам
и малката стрелка,
и голямата.
Различавам се по номера на обувките,
по цвета на косите
и по това, че ми е вкусно
да гледам как събират прашец пчелите.

Всъщност,
аз съм кит,
излязъл да се самоубива
върху пустинния бряг на листа –
кой може да каже какъв е неговият произход!